напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



6.


* * *

Дълго потисканият майчин инстинкт избухна у Жейна с необуздана сила, която я смазваше физически, но укрепваше духа й за нови и все по-големи жертви. Готова беше да ги прави, докато умре и последната капка от тялото й - така: бавно и мъчително, една по една - не като при обикновена смърт. Откакто се грижеше за Насо, занемари напълно своите нужди. Лягаше си гладна в ледената стая, свиваше се на кравай с широко отворени очи и потъваше в миналото: Преобразяваше се в онова петнайсетгодишно момиче, което се казваше Жейна, имаше криле и летеше заедно с любимия си, рееше се в светлите висини на извънчовешкото щастие да обича всички и всичко. Стигаше до онази нещастница с подрязаните - Не! - с отскубнатите издълбоко криле заедно с кървави късове от сърцето. В такива мигове болката от смазаното рамо я разкъсваше, тя простенваше в тъмнината и го галеше със студените си пръсти: Е, това е от торбите с въглища, които пренасяше от километри за Насо. И отново се връщаше при петнайсетгодишното щастливо момиче, което е била. Тя го гледаше живо. раздвижено, съвсем като реално и забравяше болките. Изтръпналите ръце и вкочанените нозе не съществуваха вече.

Момичето... Ето го! Отделило се е неусетно от другарките и е само сред огромната гора. пълна с опасности, но то я познава добре - гъвкаво е и съобразително - знае как да се опази. Кошницата е пълна с едри малини, имало е късмет да ги намери и набере.

Ако можеше човек да види как Жейна се усмихва от спомена под скъсаната черга /новата нали даде на Насо!/, сам щеше да се усмихне.

Видя се пред голям сипей. За да се озове направо на шосето, се хързулна по него заедно с камънака, който заваля върху нея като горещите камъни от библията. Натъртванията не й направиха впечатление, свикнала бе. Бедата беше друга. Кошницата се обърна и малините се разсипаха. Жейна се мъчеше да се катери, за да ги събира, но сипеят се свличаше все повече и ги затрупваше с камъни. Тя ровеше и събираше, но кошницата си остана полу-празна, а тези малини, които събра, бяха объркани с пръст и не станаха за продан.

Седна безпомощна на пътя и тъкмо да даде воля на сълзите, някой изскочи от храстите. Беше младеж, по-голям от нея, гражданин. Уплаши се за миг, но веднага го презря, заради здравите му туристически обувки и градските чисти дрехи. Дошъл е явно на развлечение в планината, да лежи под дебелите сенки и да се наслаждава. Лентяй! А тя цялата е изподраскана, оплескана от боровинките, които яде, а петите й са подбити от камънаците. На всичкото отгоре, слънцето залязва, а тя разсипа малините и ще се върне в къщи с празна кошница - кога да я пълни отново!

Младежът клекна усмихнат до нея и посегна да й помогне, но тя не разбра жеста му и така го ритна, че той се преметна надолу към реката, която бучеше в дола. Жейна изхълца уплашено; ами ако го е тикнала в пропаст! Слава богу, макар и стръмно, склонът беше покрит с храсти и човек не можеше да падне в дълбокото. Приготви се да бяга, но погледът й беше привлечен от белите листове, пръснати по тревите. Жейна с учудване забеляза, че са рисунки. Заподскача по склона като коза и започна бързо да ги събира, сякаш бяха нейни. Отдалечи се на няколко крачки, седна и започна захласната да ги разглежда. Действаха й, разтърсваха я от глава до пети и я опияняваха. За пръв път имаше такива усещания. Планината многогласно запя, а вътре в нея всичко се раздвижи, затанцува, заигра ситна ръченица. Наистина, учебниците й понякога бяха пълни с картинки, но малки и безцветни, а тези тук бяха големи и живи като истински. И най-важното, бяха й познати. И местностите, и птиците, и животните са нейните. Тези рисунки ги събираха и поднасяха на куп в краката й. Тя за първи път ги гледа и има възможност да им се радва. Когато бере малини, не ги поглежда; тя тогава се бори с тях, преодолява ги, защото й Се изпречват на пътя. Всъщност, всички тези неща от планината са толкова нейни, че заемат цялата й душа, но тя ги натикваше там в някакъв тъмен ъгъл и не им даваше да гькнат, за да не й пречат на работата. А ето ги сега цели-целинички. Божичко, каква красота! И тя живее сред нея, носи я в душата си, а не я е виждала досега да й се порадва.

Беше забравила за младежа, а той, облегнат на едно дебело стебло, гледаше към нея и рисуваше. Жейна го видя и се огледа наоколо като в сън. Върховете на дърветата, озарени допреди малко. от залязващото слънце, заплашително бяха притъмнели. Скоро щеше да мръкне. Скочи внезапно събудена и хукна с подскачащата кошница на кръста. След няколко крачки бавно се върна, остави рисунките внимателно, сякаш бяха икони и затича още по-бързо към дома.

Младежът затича след нея. Тя се подплаши, закриволичи по пътя и се скри.

- Не бой се, момиче, няма нищо да ти сторя!

Жейна показа едното си око от храстите и недоверчиво се измъкна, готова всеки момент отново да хукне.

- Заповядай! - подаде й рисунката младежът, на която току-що я беше изобразил барабар с празната кошница и скъсаните цървули.

Погледна го в очите - как е успял да направи такова чудо! -и... нещо я прониза. То беше толкова неясно, толкова неопределено и непознато досега, че тя онемя. Усети как враждебното чувство изчезна и светът край нея се преобрази в нещо, което искаше вечно да задържи. Тръгна си бавно, стъпваше леко и почти не дишаше, за да не го прогони.

- Не се бой от мене, аз съм съвсем като теб, майка ми и баща ми са работници, а сестричката ми умря от туберкулоза на твоите години; задуши я отровният въздух в тютюневия склад, където работеше. А ти как се казваш?

- Жейна, Жейна се казвам - с готовност му отговори тя разчувствана от трагедията на сестра му.

- А аз се казвам Стоян. Родителите ми ме кръстили така, за да се застоя в живота, защото предишните им деца умирали още при раждането. Казват ми Яно.

На Жейна много й хареса името, че беше селско, без излишни кълчотии и заврънгучки. „Хе-е! Че той като че ли е от нашето село!“ - ликуваше душата й и попиваше всяка негова дума.

- Ти си щастлива, мила Жейна, щастлива си, дори и с празната кошница. И в града има бедни, много по-бедни от вас. Но ще дойде ново време, ново слънце ще огрее...

Тя се опияняваше от красноречието му. Красивите думи, излизащи така свободно от устата му, така уверено и убедително, сякаш тя е единствения човек, на когото можеше да ги каже, запалиха ореол около челото му, осветиха го целия и така, както си беше далечен и непознат, влезе безпрепятствено през крехките стени на душата й, вмъкна се заедно със светлините и сенките си, които я замайваха и въртяха всичко наоколо в луд шемет.

Изпрати я чак до селото. Мракът се беше сгъстил и тя се уплаши, че много е закъсняла, а се връща с празна кошница. Хукна в паника по на надолнището, разлая кучетата и той не можа нищо повече да й каже.

През цялото време носеше рисунката залепена до гърдите. Отби се първо в плевнята, изгреба сеното до отсрещната стена и я скри на сигурно място. Когато влезе в стаята, домашните й бяха събрани вече около кръглата маса и потракваха с лъжиците в общата паница. Баща й я изгледа намръщен, заради празната кошница, но като я видя такава объркана, отнесена от някакво преживяване, което той свърза с изненадите на планината, омекна и посочи трикракото столче до него.

- Разсипах малините - каза тя смутено, като криеше лицето си в сянката, защото й се струваше, че виждат момчето в очите й и тайно я наблюдават, но те бяха толкова уморени, че майка й задряма и изпусна лъжицата, преди да се нахрани.

В тази обичайна, толкова близка обстановка Жейна се чувстваше нова, съвсем различна от преди и непозната на самата себе си. Сърцето й биеше по-силно, а в мозъка й неизменно пулсираше една светла точка: „Какво момче, божичко, какви картини! Той не е като другите. Уж гражданин, думите му красиви, а не са купешки...“

Във водовъртежа на радостните си мисли забравяше всякаква умора. Оставяше се на новото чувство да я люлее от едната картина към втората, третата... и най-после очите му, където потъваше като в блажен вир, намираше себе си и се сливаше с него. Той и тя в едно...

Когато по петляно време дружките й я повикаха под прозореца да тръгват отново за малини, тя не знаеше, спала ли беше и сънувала или измечтала всичко това.

Беше тъмно, без луна и звезди. Хванаха се всички под ръка и така вървяха вкупом из неравния път, спъвайки се често в камъните: „Ох, о-о-о, да му опустее главата! - отнасяше се за камъка. - Сънльо проклети!“ - и се кискаха, за да заглушат болката от разкървавения пръст, стърчащ през дупката на цървула.

- Жейне, ти да не спиш, ма? Нито веднъж не се обади; що става с тебе? Друг път не можем думата да си кажем, непрекъснато ни плашиш с Чумата и караконджурите, за да ни се надсмиваш на страха, а сега си млъкнала, та човек може да си помисли, че си дух враждебен. Да не те е страх?

При тези думи момичетата се вкопчиха здраво една в друга и млъкнаха, заозъртаха се в тъмнината с разширени очи и неясните предмети като че ли наистина застрашително оживяха. Жейна също изпитваше страх, но не такъв като на момичетата, а съвсем определен и реален. Страхуваше се от необузданото желание да види отново това магийно момче, което разбърка, ей така, без да прави нещо особено, целия й свят; страхуваше се, че може никога вече да не го види; страхуваше се, че може още утре да го види; и най-накрая, баща й, ако научи за тези нейни вълнения, главата й на дръвника ще отсече. Та тя е само на петнайсет години! Момичетата от нейното село рядко се женят толкова млади, а за нейния род това е изключено. Засрами се от себе си. Момчето не й е казало нито една любовна дума, нито е тръгнало да се жени за нея, а тя се размечта като глупачка. Дали е реален този Стоян - Яно? Дали не й е направил някой магия да има такива преживявания, за да я подлуди?

Има такива билки, тя знае, че има и злосторници, които чрез тях могат да предизвикат взрив от скандали, ей така, без да се знае дори за какво. Има билки, които могат да подлудят хората от едно семейство и да ги накарат да се избият. О, билки има за всичко: за любов, за обич синовна, за здраве, за омраза и лудост.

Прииска й се да изтича обратно в плевнята, да изгребе за миг всичкото сено, да напипа собствения си портрет, нарисуван пред очите й; да го гледа, да го притиска до гърдите си, да го целува, да тича с него, да танцува, да пее, за да се увери, че всичко при нея си е истина, вярно си е това, което я люлее отвътре, та ще изскочи от кожата си... Но ако направи това сега, ако се върне обратно, ще означава, че наистина полудява. Стисна по-силно другарките си, каза нещо шеговито да успокои тях и себе си и отново потъна в хаоса на собствените си преживявания, които така радостно я разтърсваха, така я люлееха и извисяваха над земята, че заприлича на трепетлика.

Другарките й се пръснаха. Беше невъзможно през гъстите усои да се върви вкупом, пък и нали малините трябваше да се търсят? Ако можеше да се измери пътя, който извървяваха за един ден, щяха да се нанижат десетки километри по склонове и падини, през води и скали. Невъзможно беше да вървят една до друга, пръсваха се, но не по-далеч от един вик място: „Е-е-е-е-й! О-о-о-о-у!“ -трябваше само да се чуват. Гласовете си познаваха безпогрешно. Накрая, когато слънцето светеше само по върховете на боровете, те се събираха отново и поемаха заедно към селото, но все някоя се губеше из деретата и непристъпните усои. И тогава настъпваше тревога, защото нещастията в такива случаи идваха много лесно.

Жейна се залепи за едно от момичетата и го следваше през целия ден стъпка по стъпка. Тотка я гледаше накриво: „Да не искаш и двете да се върнем с празни кошници!“

Жейна се страхуваше да не Го срещне и в същото време жадно Го очакваше. От собственото си чувство се боеше, което можеше ла я отведе Бог знае къде, а се измори да се оглежда и ослушва наоколо. Вятър повее, съчка изпука или стъпките си чуе, все й се струваше, че ей сега ще изскочи от храста или от някой скрит пън. И тогава: „Божичко!“ - премаляваше Жейна. И все й се струваше, че тя е нова Жейна. вчера се е родила и то изведнъж като пораснала, в нова планина, уж същата, а всичко в нея е по-силно, по-ярко, натрапващо се; в съшият ръст, същата големина, а огромно и значимо със своето присъствие.

Спря се пред висок бор - млад, зелен, израснал над скалиста урва, оплетен с лиани, населен с птици и насекоми, дори някакви нежни цветчета, светещи с жълтия си цвят, потрепваха от вятъра. “Това е Той!“ Би могла да стои завинаги там и да не откъсва очите си за друго, защото у него има всичко...

Вятърът изсвири в комина на градската квартира, разхлопа паянтовия прозорец, от далечината се чу вой на куче, а може би, това беше вторият глас на виелицата и Жейна се видя отново в леглото на студената стая. Беше постоплила с дъх премръзналите си крайници, но очите й бяха все така широко отворени, светещи и неподвижни в тъмното. Ясно беше, че сънят няма да дойде. Не й и трябваше. Сега, когато от сивата пепел на времето възкръсваше нейното щастие и тя започваше отново да живее, не желаеше да спи. Жейна си спомни за своята детска способност да вижда в хората растения, цветя и плодове. Сега те бяха животни. И понякога доста гадни, за съжаление. Например, Сульо от Долно Мишище е лугава жаба и тя не може да го погледне без тръпка на отвращение. Има и змии, и вълци, и чакали край себе си, но за щастие, има и соколи, орли, всякакви птици, кротки сърни и красиви елени. Тя виждаше и себе си някъде там: ако преди това е била друга, сега е орлица, само орлица, след като намери рожбата си. Ще бди над любимия си син. докато е жива. Ако ще и през огъня да мине! Ще прави всичко възможно да цъфти и процъфтява младият му силен талант. Ами че тя затова го е родила. Природата си знае работата - искала е да запази и продължи бащиния му талант, защото е нужен на хората, на тях им трябва и малко красота в непоносимото бреме на живота. Това е една от милостите на природата.

Милост ли?! Милост! Тази дума прониза съзнанието на Жейна и за миг го замъгли, разбърка всичко в него и извади болката - голямата болка - огромна, аленочервена, от сърцето й сякаш избликна кръв, топла и дъхава, като изтичащ млад живот - животът на любимия Яно. Към нея някой някога да е проявявал милост? - Никога! Дори и тогава, когато умираше за един само мил поглед, който щеше да бъде мост към спасението; но не, оставиха я сама да се бори с калта, в която я изтикаха. Нямаше милост за нея, като че беше някаква окаяна грешница, виновна за всемирното страдание на хората. Милост на природата! Жейна се надсмя над себе си: много знае каква е природата и какви са нейните милости. А, виж! Жестокостта я познава добре. Това са хиляди костеливи черни ръце, които сграбчват като пипала на незнаен хищник, които отнемат, отскубват заедно с живото месо. Това са нозете, които стъпкват щастливите в калта, за да ги накажат за щастието им. Но тя нали си е Жейна, не загина, не се превърна в червей, пълзящ в нечии нозе, а поникна отново чиста като цвете, чиито плодове са... тръни - ако смее, нека някой я закачи! Може и знае как да убоде!

Жейна се опъна под чергата, препълнена от гордост, че е успяла да се съхрани. Ето: не й прави удоволствие да унижава, да бъде жестока, затова че нея някога са унижавали, както обикновено става с хората. Слава богу, запази се човек! Жилава тревица, трън излезе тя, нито се скубе, нито се прекършва - достойна съпруга на Яно, невенчана в църква, но призната от слънцето, планината и всичките й живи твари. Беше съхранила нежното си романтично виждане и досега. Трън и нежност - нежност и трън! Така се усещаше Жейна. Радост пропъпли през тялото й, въпреки болката в хълбоците и скования гръб. Радост и болка в едно. Болката може да бъде и радост, зависи от какво е породена.

А тогава беше само радост, опиянение. Всъщност - не! Думите не могат да го изразят - то беше едно неназовимо състояние на духа и тялото, което държи влага през целия живот, дава му /поне при Жейна беше така/ насока и смисъл.

Отново се пренесе назад в щастието си с Яно.

Вървя няколко дни все до другарките си. Прилепваше се ту към една, ту към друга, но някаква невидима сила я тласкаше към мястото, където се бяха срещнали. Видя сипея и не можа да се въздържи - хързулна се надолу, опъната в целия си ръст и... Озова се право в прегръдките му.

Оказа се, че и той я е чакал.

Каза й, че те не могат да се разделят току-така, щом веднъж са се срещнали. Поведе я оттатък реката при огромните сини скали, а тя вървеше като сляпа, забравила всичките назидателни поучения, че момиче като нея трябва много да се пази: „да си опича акъла“, да не се усамотява с момчета, за да не ходи после опозорена като еди коя си, защото това ще бъде петно за целия род и до веки веков. И тя внимаваше досега, повече отколкото трябва. Не само не се усамотяваше, но и не обръщаше внимание на нито едно от момчетата, които я обожаваха и търсеха случаи да я причакват тук и там.

Спряха сред скалите с причудливите форми. Между тях растяха храсти и различни билки смесваха мириса си с упойващия боров въздух. Всичко й бе познато, тук е израснала, а сякаш някой я бе дарил с нови очи, та го виждаше по нов, различен начин. И слухът й беше нов, и обонянието. Цялата планина се надигна с уханията си, зазвъня и многогласно запя. А всъщност /тя го съзнаваше/, това си бяха обикновените миризми на здравец и бор, птичите песни и глухото буботене на реката в закътания дол.

Яно вървеше крачка пред нея, подръпваше я нежно нагоре, а като се обърнеше към лицето й засиял, тя разбираше, че Той придава този живот на картината, Той изостря сетивата й. Силеше се да бъде трезва, а го следваше стъпка по стъпка, упоена и замаяна от някаква магия.

- Сега ще ти покажа едно гнездо! - й каза многозначително. Помисли, че гнездо на орел или друга скална птица, а той я въведе през тесен отвор в неравна малка пещера. В единия ъгъл си беше направил легло от клони и суха папрат, а в другия се белееха картини, които не можеше да различи в сумрака. На една плоска издатина от скалата имаше храна - явно му служеше за маса. Под нея бяха захвърлени раница и някакви торби. Той седна на „леглото“, залюля го като пружина и протегна към нея ръце. Жейна изведнъж се уплаши. Изскочи навън и като коза заподскача надолу по скалите. Яно излезе след нея, но не пожела да я гони, само извика:

- Спри!

Гласът му беше толкова нещастен, така призивно умолителен, че я закова на място. Изчака го, без да се обръща, мека като памук.

- Не се страхувай от мен! Няма нищо да ти сторя. Само искам присъствието ти, Жейно, нужно ми е като хляб!

Хляб! Хлябът е свещено нещо и думите му прозвучаха като клетва.

В този миг тя усети предопределението си за него. Ще я жертва ли, ще я пази ли, нямаше вече никакво значение. Ще го следва докрай.

Срещаха се всеки ден. Той беше разучил малинаците и отвеждаше право там, където ги има. Напълваха набързо кошницата и после принадлежаха един на друг. Планината кънтеше от смеховете им.

Жейна разцъфна като майско дръвче - уханна, излъчваща предчувствие за плод и раждане, но и през ум не й минаваше, че може да роди, защото сливането им беше телепатично. Някаква неясна енергия се излъчваше от телата им, изтичаше през очите и пърха на пръстите, за да им даде неповторимото преживяване, без да се докоснат. Те можеха с часове да лежат един до друг, хванати за ръце и вгледани в очите си мълчаливо да „разговарят“. Друг път, седнали сред високата папрат, обвеяни от миризмата на здравец, плакун и всякакви крайречни треви, той й разказваше реалнофантастичните си приказки за бъдното: „Няма да има бедност, Жейно, няма да има страдание; хората ще живеят в любов и мир, много ще се обичат и ще си помагат, но това трябва да се извоюва със сила, с кръв и жертви...“ Жейна се стряскаше от думата „кръв“ и тънка отвесна бръчица рязваше челото й, но гласът му беше толкова галещ, толкова разнежващ, че тя се заслушваше само в него и изпускаше думите.

После той я отвеждаше в „гнездото“. Изваждаше една от картините и настояваше добре да я види и разбере:

Огромна каменна стена - човек не може да я премине. Зад нея - слънце над рай. Всякакви блага и красоти имаше там. Пред стената - мрак и бедни, измъчени хора, заловени един за друг, се канят да я разбият с гърдите си.

- Няма да могат! - казваше Жейна.

Тогава той рисуваше още една жива стена от хора, която идва след първата, още една и още една, докато имаше място на платното. Всъщност, тази картина той я рисуваше всеки ден специално за Жейна, докато въпросите и забележките й спряха. Успя да я въведе в света си по свой път.

Тя се въртеше около него, подаваше му четки, бои, коментираше нарисуваното. За нейно голямо учудване, той се вслушваше и думите й и поправяше това, което не й харесва. Много от рисунките бяха портрети на Жейна. Рисуваше я с изключителна въодушевеност на различен фон от живата природа. Веднъж, с горда осанка като принцеса вдъхваща страхопочитание, друг път, весела, като безгрижно дете. Понякога я рисуваше тъжно приведена над нещо, разплакана. Тя го гледаше с разширени очи, които питаха: „Защо така? Нали се обичаме и сме щастливи?“ Той й отговаряше с шега: „Това си ти, преди да ме срещнеш. Плачеш за мен!“

Тогава черна сянка лягаше на лицето му, замисляше се някак отдалечен от нея и тя разбираше, че истинският му голям живот е някъде далече, отвъд това, което й разказваше за себе си. Всъщност, той не й разказваше почти нищо, за някои неща тя сама се досещаше. Не беше курортист, нито пък бе дошъл да рисува. Някакво важно събитие го гонеше от големия град, докато премине бурята. Такова събитие преди две години беше селското въстание през септември, за потушаването на което беше чула ужасни истории: побоища, кланета, убийства без съд, реки от кърви. Селото й остана далеч от тези събития, но долу в полето въстаниците са били избивани с цепеници. Достатъчно е било някой с пръст да те посочи, за да се превърнеш в пихтия.

След картината на Яно, „Стената“, на Жейна й станаха ясни много неща. Досети се, че той е един от живата стена, която ще разбие каменната, но не от първата; в първата са били въстаниците от Септември 1923 година и тя е разбита. Той е от втората стена, която също не е успяла да победи или пък сега се готви за решителния сблъсък и хората трябва да се укриват.

Когато се чуеше лай на куче или човешки говор, той се снишаваше, докато отмине. Предупреждаваше я да внимава, когато идва при него и беше сигурен, че го прави, защото тя също се страхуваше, оглеждаше се наоколо без нужда и се ослушваше до премала.

Ако я узнаеха близките, „тежко и горко!“. Жейна се надяваше, като се оженят с Яно, като разберат какъв човек е и замине с него, да бъдат доволни и радостни. Тя знаеше, че те ще се оженят, той е от онези чисти хора, които се жертват за доброто и не може да й направи зло. Само да се размине онова тъмното, неясното, заради което се укриваше и явно страдаше, въпреки щастието, че я е намерил.

Вечер я изпращаше до селото. Вървяха направо през планината и си направиха своя скрита пътека. Прибираше се гузна, зашеметена и за да не я усетят, се спускаше към някаква работа, понякога съвсем неприсъща, та близките й не можеха да се начудят. Като я запитваха нещо, тя се стряскаше като от сън: „А?“ - и се нахвърляше с още по-голяма стръв към работата, но механично, сякаш е сомнабул; дотолкова беше унесена, че сама не знаеше какво прави.

Никой не се досети. Само някои от по-любопитните й другарки я задяваха:

- Къде се загуби ма, Жейне? Не идваш вече за малини.

- Имам си друга работа - им отвръщаше и отбягваше повече разговори.

Понякога излизаше сутрин с тях, но скоро се отлъчваше и като луда тичаше към Яно. То не беше тичане. Ако можеше някой да я зърне как се търкаля по нанадолнищата и камънаците, без да усеща натъртванията и как летеше нагоре по склоновете, щеше да помисли, че е свръхсъщество и да се прекръсти, ако е религиозен.

- Какво ти става ма, Жейне? Ту трепериш от страх и не смееш крачка да се отделиш, ту по цял ден скитосваш сама из усоите и сама се прибираш? Ще те изяде някоя мечка, внимавай, не си играй с планината! - говореха й назидателно момичетата, но на никоя и през ум не й минаваше какво става с Жейна.

 

И така, в лудия шемет на щастието юли и август преминаха като един единствен миг, от който я пробуди дъждът. Цели три дни не спря. Тя заставаше нетърпелива до прозореца, вглеждаше се в студената му решетка, която така безучастно преграждаше пътя й към Яно и й се щеше с нокти да я разкъса, с последния си дъх да я стопи. Би излязла и в дъжда, не е глина да се размекне - ще се измокри, ще изстине, ще се лекува и ще оздравее - но не може да тръгне, няма повод, малините са преминали, боровинките също, а в такъв дъжд и гъби не се берат.

Когато успя най-после, Яно се стягаше да си заминава. Не я остави да се изненада, да се ужаси. Хвана я за ръцете и се вгледа в очите й:

- Аз те чаках, Жейно. Ние ще се оженим и ще бъдем завинаги заедно. Сега ще замина за София да уредя някои работи. Да видя, облаците, които бяха надвиснали, дали са се разнесли.

Тук тя долови в гласа му сянка на страх и съмнение. Лицето му побледня от мигновена безпомощност, но той я преодоля и тръсна глава:

- Няма да се оставим, Жейно, ще се борим докрай. След седмица ще се върна да те поискам от вашите.

Жейна това очакваше, това мечтаете, но му каза:

- Аз съм простичка за тебе, Яно. Ти си учен, художник. Селянка съм аз, няма ли да ме оставиш някъде по пътя на живота? Тук ни беше хубаво. но там, при твоите... гражданките...

- Какво говориш. Жейно! Ти си... Ти сама не знаеш какво си. Ти си по-умна, по-по-интелигентна от учените, теб природата те е надарила, по-фина и изискана си от гражданките. Ти си естествена. такава, каквато си ми нужна. Аз не мога без тебе, Жейно!

Не стана нужда да чака седмицата. Грозните вести бързо намират път до засегнатите. На третия ден от раздялата Жейна не се стърпя, разкашля се и каза. че ще отиде да си набере пресен подбел да се лекува. По пътя я заваля и в пещерата дотича мокра до кости. Завари я пуста и празна, а така й се искаше да намери нещо забравено: я някоя картина, я дреха или чорап поне. Залута се нагоре-надолу, обиколи полянките, където бяха седели унесени или се бяха смели до полуда, скача по камъните в реката, където се къпеха, за да намери нещо от предишното, но навсякъде зееше празнота, всичко й чуждееше и се отдръпваше от нея. Но нали след три дни той ще дойде и до което се докоснат, отново ще оживее!

Дъждът беше спрял. Показа се слънце, вля лъчите си в душата й и я стопли. Заподскача бодра към дома, без да обръща внимание на лепнещата мокра дреха.

На шосето пред нея вървяха група туристи - мъже и жени. Говореха нещо. което явно се отнасяше до тях и силно се възмущаваха:

- Косите му отрязаха проклетите. Настригаха го като овца...

- Защото се вееха копринени и смутиха с нещо гузната им съвест! - каза една от жените със също такива коси.

- Но това са изверги, те нямат съвест - проплака един възрастен.

И Жейна чу как на гарата полицаи заловили турист. Искали да го арестуват, но той не им се дал. Натръшкал ги с дългите си жилести ръце в канавката н побягнал. Пресрещнала го друга група и направо стреляла, а той все не падал. И същата жена, с русите коси описваше ръцете му. които й направили силно впечатление: източени, с трепкащи твърди мускули, а пръстите дълги и подвижни, ту се свивали, ту се разпускали, докато паднал мъртъв по гръб. И тогава се нахвърлили върху него като лешояди. Започнали да се гаврят и да го обезобразяват с такова усърдие, че на жената й се повдигнало и изцапала ботуша на полицая, който я държал кой знае защо пред себе си.

Мъжът, от когото Жейна чу първите думи, се чудеше как убитият младеж съчетавал толкова сила и изяществото на художник. Те видели разпръснатите му картини, по които полицаите безогледно тъпчели. Много от тях изобразявали красиво селско момиче сред девствената природа.

При тези думи предметите около Жейна неимоверно нараснаха, сляха се в едно с небето и земята, размазаха се като чернилка и я погълнаха..

Боледува дълго и когато оздравя, разбра че е бременна. Но как? - недоумяваше Жейна. Та тя си остана момиче. Той не пожела да я направи жена и усилията, които полагаше за това, бяха свидетелство за голяма му обич.

Само веднъж, когато се къпеха във вира под големия водопад голи - след дълги увещания, че няма да я гледа и докосва - тя се подхлъзна на плесенясал камък и падна в дълбокото. Той се спусна в мига и я извади, преди да нагълта вода. И тогава, на брега, те забравиха да се пуснат. Но това бяха съвсем леки докосвания, как е възможно? Дали не се заблуждава? В този миг. при тоя въпрос тя осъзна колко силно желае това дете. Искаше го с кръвта си. с нервите си. с дълбините на цялото си същество го жадуваше. Без детето не би могла да продължи живота си. Би умряла без него или би живяла като мъртва. Забрави всички морални условности, които й забраняваха да го има. Всъщност, не ги забрави, а ги натика някъде в подмолите на съзнанието и се подготви за изпитанията. Замечта да намери спасение някъде далеч от селото и да си го гледа.

Преживяното в далечното минало, което споходи Жейна тази нощ в градската квартира, я омаломощи съвсем. Отдалеко н близко се чу кукуригане на петли. То се сля в ушите й като звънтене, носещо тръпка на събуждане, на зора, начало на нещо ново и хубаво.

Нощта се пропука и прозорецът взе да побелява. Жейна скочи от леглото, разкърши схванатото си тяло, за да преодолее безсилието, зиморничаво се прозя и се спусна към сандъка с дрехите. Извади от дъното двата портрета и ги притисна до гърдите си, сякаш бяха единствен, скъп и незаменим човек, на когото отдава душата си. Приближи ги до прозореца - контурите едва се различаваха. Изпитваше непреодолима нужда да ги гледа. Запали лампата и ги простря на масата. Ако не беше сучещото бебе, нямаше да знае кой портрет от кого е нарисуван. Двамата художници с тези портрети се сливаха в един и това беше Насо.

Насо е жив! Яно загина, но се е влял в Насо, за да се продължи, да осъществи предназначението на таланта си, който хората-зверове похитиха. Природата се грижи, това което е започнала да има продължение.

„Хората-зверове похитиха...“ Тази мисъл я прободе и се разля като страх по тялото й, като някакво неосъзнато грозно предчувствие. И сега има хора-зверове; ами ако Насо повтори съдбата на баща си? Изтръпна, скова се неподвижна на мястото. Закле се да го брани с цената на всичко, да не го остави да се увлече в опасни дела. Не! Не! Не! - кънтеше в съзнанието й. Нека другите да оправят света, той не! Насо е художник, нужен е с таланта си на хората, не с живота си.

Сила! Той обича Сила! Търси я, разпитва за нея, страда. Но тя е от ония, опасните, застрашените, може да го въвлече в своите работи и тогава... О, не! Жейна няма да допусне... Достатъчно й е, че веднъж изгоря, втори път - не! Тя ще бди, ще го пази от Сила, ще оправи работата. Насо ще страда от раздялата. Нека! Това да му е болката - друга да няма.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух