напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



7.


* * *

Приготви се с пъргав жест и тръгна на работа с бодра крачка, сякаш се завръщаше победоносно от сражение, без да си задава въпроса докога ще издържи това нейно окаяно тяло.

Жейна се страхуваше от Сила, защото я познаваше добре -пред очите й бе израснала. Майка й остана вдовица с три дребни деца. Хубава, скромна, работна, веднага я начоколиха кандидати за женитба откъде ли не, дори и от града имаше няколко, но тя не пожела никого, остана вярна на съпруга си и се посвети изцяло на децата. Не се омъжи повторно, страхуваше се да не ги разпилее. Чуждият човек не ще да е толкова склонен към тях. С упорит, непосилен труд по чуждите ниви едва успяваше да ги прехранва, колкото да не умрат от глад, но по външния си вид те винаги се отличаваха от другите: чисти, спретнати, сресани красиво, с бледи гладни личица и жадни очи, които задържаха вниманието; човек не можеше да ги подмине, без да отрони въздишка. Всяка събота майка им ги изкъпваше в голямото дървено корито и ги пускаше на улицата, блеснали като маниста срещу нечистите деца.

За другите Жейна не би могла да каже много нещо, но за Сила знаеше всичко.

Тя беше забележителна. Нищо и никакво дете, дребно като пшеничено зрънце, а където минеше, всяваше респект, до каквото се докоснеше, го озаряваше с особена светлина. Когато минаваха край нея, хората усещаха необяснимо вълнение, което не се знаеше точно какво е: съчувствие, възторг или почуда.

Сила се отличаваше от другите деца по всичко. На бездушните и непроницателните тя приличаше с дребния си ръст и красивите очи на кукла за игра, но за проникновените беше феерично малко създание, обвеяно с магийна сила. Жейна много обичаше да я наблюдава. В селото нямаше момиче или жена с къса коса - всички носеха плитки: тънки или дебели, руси или черни, дълги или недотам. Сияйните, може би поради дребния й ръст, се влачеха по земята и приличаха на някаква особена порода руси змии, които я гонеха по петите. Ето защо, тя обикновено ги увиваше около главата като шлем или ги подгъваше и мяташе краищата им на раменете; но когато играеше, те падаха и тя ги придържаше с ръце, за да не прекъсва играта.

Всички деца й се подчиняваха безпрекословно. Жейна я гледаше през прозореца как ги строява и командва, когато играеха на хайдути, а тя на войвода. Дребна сред децата като малкото й пръстче, а кажеше ли с режещия си глас: „Легни!“, момичета и момчета - едри лонгури - се пльосваха в пепелта и я гледаха покорно в очите да не изпуснат следващата команда. Тя се изстъпваше пред тях с бойката си осанка, подплясваше във въздуха дясната плитка, сякаш е камшик и само да смее някой да помръдне. Наказваше го със същата тази плитка.

На единадесет години тръгна с майка си по чуждите ниви и копаеше наравно с големите, а в жътвата ги изпреварваше. Беше сигурна работна ръка и на беленките, затова се надпреварваха да я канят и молят. Работеше сръчно, а устата й не спираше да пее и да се шегува. Смехът й приличаше на звънче. Някои й завиждаха, но понеже не можеше да бъде достойна съперница в любовта -беше твърде малка - повечето я обичаха и искрено й се любуваха.

Понякога я молеха да разпусне косите си, да се облече в бяла дълга риза и да им изиграе нещо: русалка, самодива, пеперуда или възкръсваща от гроба девица. Тя го правеше с вдъхновение.

Сила не се страхуваше от нищо. Веднъж, на една седянка я предизвикаха да докаже смелостта си, като отиде на гробищата посред нощ. За доказателство трябваше да забие хурката на баба Лета сред пресен гроб и да се върне отново при тях.

Гробището се намираше на полегатия планински склон, обърнат на изток, на припек, за да огрява слънцето мъртвите, да зеленее и цъфти завивката им, да събира пчели, птици, пеперуди, та и там да има малко живот, да се залъгват в мъката си живите. Но това беше денем. Нощем картината ставаше зловеща, населена с духове.

Сила се запъти към горния край на селото. От някои дворове още се чуваше смеха на седенкарите, а някъде отдалеч достигаше и песен. Беше весело и спокойно. Досаждаха н само псетата; където минеше, съпровождаше я яростен лай, който се подемаше от все повече кучета. Имаше пълнолуние и нощта беше населена с трепкащи сенки, тайнствени и загадъчни в смътните си очертания, но Сила не се страхуваше. Не вярваше в таласъми.

Нагази в гробището. През краката й премина котка; след малко втора, трета, цяла глутница. Куче се шмугна в люляков храст н изръмжа. Пригласиха му и други. Не беше идвала нощно време на гробищата, но картината веднага й стана ясна: хората оставяха хляб, сладкиши и всякакви манджи - не беше чудно, че се събират толкова много животни. Мисълта й трескаво работеше и не беше усетила кога сърцето й се разтупка. Осъзна го, когато стигна в средата, при гроба на дядо Ангел - каруцаря. Спря и се огледа.

Ослуша се напрегнато. Мъртвите спяха вечния си сън в тишина и покои.

Луната се облещи насреща толкова ниско - ръка да протегне, ще я стигне. Беше някак предизвикателна: изсветля, блесна но силно и се скри зад облака, откъдето надничаше с едно око, сякаш имаше да се случи нещо необичайно.

Сила клекна и заби хурката в пръстта. Когато понечи да стане, нещо силно я дръпна н тя падна върху гроба. Започна да се дърпа, опъваше се на всички посоки, но не можа да се отскубне. Усети как мозъкът и се вледенява. Тъкмо да се предаде на ужаса, се чу глас, уж човешки, а необикновен и тайнствен: „Ела при нас! При нас ела!“ Дръпна се инстинктивно с все сили и хурката се намъкна. Ясно какво я е държало - забучила е с нея и края на ризата. Но гласът? След малко се обади н друг от противоположната страна: „Ела. ела!“ Този глас вливаше в съзнанието й отрова, която го размътваше и замъгляваше. Стори й се, че умира или е умряла вече, изтръпва и се вцепенява, само сърцето й лудо блъска, катери се до гърлото и го запушва.

Минаха секунди или минути, тя не знаеше, усети, че се раздвоява... В момента имаше две души, две същност, две Сили. Остави едната Сила да премира от страх и тръгна с другата, готова да върви след тона тайнствено „Ела!“, пък да види къде ще я отведе. Мисълта й пропъпли страхливо, някак чужда и далечна, а сетне все по-своя: „Не е страшно, никак , ама никак не е страшно, толкова хора има тук, никой няма да подмине; и ще бъдат заедно, и равни, и спокойни, и... Какво ли е там? Сърцето й слезе на мястото си. Гласовете обаче не се обадиха повече. Изправи се доволна, че е изживяла още нещо. станала е по-богата и по-силна. Само гласовете не можеше да си обясни н това я глождеше отвътре. Така да беше й се сторило? Не! На нея никога не й се сторваше нещо, което не е, което го няма. Гласовете си бяха съвсем човешки и реални.

На другия ден беше събота - ден за посещение на мъртвите. Хората се чудеха каква беше гази хурка насред гроба на дядо Ангел; да не би да е някакъв знак, че вика някого; а младите, особено девойките, които установиха, че наистина Сила е оставила уговорения знак, останаха смаяни и имайки предвид и другите й качества, започнаха да я гледат като полубожество.

Случката се разчу из цялото село и стана ясно, че двама младежи са проследили Сила и като видели, че е толкова смела, решили да я подложат на изпитание, зовейки я с гробовен глас, но тя не се поддала на страха и те хукнали презглава уплашени, че може да е призрак.

Понякога някой мъж й даваше кон и секира сама да си набере дърва от гората, само за да се наслади на необикновената й езда. Крехка, тънка, едва четиринайсетгодишна, а яздеше войнствено като хайдушки воевода. Мъжете се чувстваха по-мъжествени, като я гледаха, а жените по-женствени. Понякога в силния бяг косите й се разплитаха от вятъра и се вееха буйно зад нея на голямо разстояние. Тогава приличаше на незнайно същество, някаква добра богиня дошла от мечтите им, за да ги покровителства.

Това беше единият образ на Сила, светлият, радостният, но тя имаше и друг - тъжен и мъчителен, направо трагичен. Беше болна от бронхиална астма и когато я хванеше пристъпът, над хората, които я обичаха, лягаше сянка, сякаш е спуснат похлупак над земята и те се задушаваха заедно с нея, като я гледаха как се мъчи с изцъклени очи, посиняла, в предсмъртна агония. Надпреварваха се в опитите да й помогнат: разтриваха я, даваха й билки да пие, баеха, магьосваха, но нищо не помагаше. Изведнъж идваше момент, когато пристъпът сам отминаваше и те се чудеха как така, защо не тогава, когато се мъчеха да го прогонят. Сила отпускаше спокойно клепките и заспиваше дълбок здрав сън. Гърдите й свободно се повдигаха, бузите поруменяваха и тя отново заприличваше на нежното момиче, което им носеше само радост. Хората се успокояваха и си отиваха по домовете, но в страх от нов пристъп. Из селото приказваха за болестта й. Оттук-оттам се чуваха настойчиви съвети: Сила трябва да смени климата, за да се отърве веднъж завинаги от коварната болест.

От града пристигна един важен господин, който се разхождаше с файтон из селото, придружен от кмета и разсилния Гьоро. Търсеше слугиня за кухнята и някакво малко момче или момиче, което да е паметливо и духовито, за да развлича болното му, сковано на легло дете и да учи заедно с него преподаваните от частни учители уроци. Заведоха го право у Силини. Като я видя, ахна от почуда. Как може в едно далечно планинско село да се намери толкова интересно същество: миглите му, дълги и гъсти, се спускат над очите като у кукла, а необичайните му коси ги нямаше никъде. С нея наистина можеше да се играе, а щом казваха, че е умна, точно тя му трябваше за сина.

Момичето-кукла вдигна клепки и той се сепна от силата на погледа му - властен и приковаващ с необикновената способност да те извади от кръга на собствените мисли и да те накара да мислиш това, което то повелява. „Аз не се давам! - казваше погледът. - С мен не може как да е...“ Злобна тръпка премина от ботушите до елегантното бомбе на господина и го озвери, сякаш се намираше на местоработата в Околийското управление на полицията, където беше виждал и изживявал много такива погледи. Те го караха да излиза от кожата си, да се разстройва от собствената си неудовлетворена жестокост, от собственото насилие над тези, които имаха други политически убеждения, което на свой ред го правеше все по-жесток и така, докато избие пяна на устата и стане за смях на жертвите, които после го преследваха: възкръсваха от гробовете, строени в дълга жива редица и го правеха да тръпне при всяко подобие на лицата, които е смазал...

И сега тук тази Сила. И името й Сила, за да плаши. Кой ще плаши, бе?

Още малко и щеше да изпадне в обичайното си жалко състояние, но навреме се окопити. Само това остава - да вземе да се поддава на един селяндурски завързак! Поне да беше момиче с формите му, а то! Прилича на десетгодишно, макар че е на четиринайсет. И се изплю презрително, та хората около него, които се бяха насъбрали да видят какво става, се зачудиха как може един толкова елегантен господин, богаташ, разхождащ се с файтон из селските каменисти улици, да плюе така просташки, без да се съобразява с хората. Това беше позволено само на тях, но и те се извръщаха на другата страна, когато плюят.

Сила го гледаше, без да мигне. Усетил дързостта на антипатията й, той също я гледаше някак особено, по навик заплашително, с изкривено от лошите мисли лице, което съчетано със задушливата миризма на парфюма от безупречния му костюм, й напомняше смътно, кой знае защо, за нещо лошо от миналото: баща й, страданията му, смъртта и своите собствени душевни мъки, които минаваха незабелязано за околните, благодарение на силния й дух.

Майка й, обратно на Сила. гледаше тримата мъже с умиление и само дето не им каза, че Бог ги е изпратил да спасят детето й - нали ще смени климата и ще оздравее от задуха. Пък и господинът и се видя съвсем приличен и как хубаво говори: няма да карат момичето на работа, то само ще учи и ще си играе с момченцето, ще му прави компания и ще му бъде като сестричка. От всички страни добре. Хем ще учи, това е мечтата на дъщеря й, а откъде средства, свят и се завива, като си помпели, хем ще смени климата и ще оздравее, хем, каквато е слабичка, няма да я пресилват с работа. В селото Сила копаеше и жънеше за двама възрастни, а сега изведнъж й се досвидя да работи за този богаташ, който все пак си беше чужд и тя не можеше да го приеме току-така спокойно. Нали е майка! Със свито сърце побутна дъщеря си: „Хайде. чедо. хайде, мама! Отивай и жива и здравичка да ми се завърнеш!“ Вдигна края на шамията и избърса очите си, преди да потекат сълзите, а Сила се метна във файтона така решително, сякаш е някакъв делови мъж и досега само с файтон се е возила.

С файтона пътуваха до гарата, после с влак. Това беше много интересно за Сила и голямо удоволствие. Докосваше се до мечтата да види нов свят. Оглеждаше с интерес различните пътници, опитваше се да гадае какви са, навеждаше се през прозореца да я духа вятърът, простираше ръце към дърветата, конто така фантастично бягаха край нея, струваше й се, че лети и се усмихваше, усмихваше се на всички и те й отвръщаха добродушно и с разбиране. Само господарят й седеше със застинала физиономия и не искаше да я забележи, сякаш не пътуваше с него. И Сила не го гледаше, страхуваше се от очите му. Жълтеникавите им ириси, затворени в черни кръгове изглеждаха студено втренчени като у хищник. Какъв точно, Сила не се сещаше, отгатна го по-късно, когато поживя у тях.

Между стените на богатския дом, сред тежките персийски килими, плюшове и дантели, сред скъпите стилни мебели и посребрени съдове Сила се чувстваше мушица, уловена в паякова мрежа. Не смееше да трепти и да се бори, да даде сигнал за безпомощност, за да не предизвика паяка да се хвърли върху й. Защото господарят й наистина приличаше на паяк, нищожен, но хищен, плете мрежи, спуска ги и лови хора, за да изсмуква думи, здраве, сили... и живот. Беше кървав в прекия и преносен смисъл на думата. Понякога, когато се връщаше от работа, върху изящния му костюм имаше петна от чужда кръв и той я караше да ги чисти. Тогава Сила се вживяваше в кръвта, разтваряща се във водата; представяше си живота, който тя, кръвта, е носела, чуваше как е тичала из вените на някое пулсиращо живо тяло, питаше се на кого ли е, мъчеше се да си го представи и кой знае защо, виждаше млади силни мъже, несломими от мъченията. Може би, защото беше чела много книги за борби и въстания, а може би, защото веднъж с очите си видя такъв млад мъж, който едва ли беше по-голям с четири-пет години от нея.

Веднъж детето на господарите изпадна в някакъв неясен за Сила пристъп. Мяташе се като заклано и викаше. Госпожата не можа да се свърже по телефона с господаря и я изпрати на работата му да го извика. Сила не посмя да й каже, че задачата е непосилна за нея - не можеше да се оправя в града. Госпожата й обясни набързо: „Наляво, надясно, после направо, ще питаш и ще стигнеш!“ - и я избута разтревожена през вратата.

Лесно се оправи и се напъха право в мъчилницата. На портала и вътре в сградата я спряха, но тя изломоти задъхано: „На Дерев съм слугиня, детето е болно“ и се стрелна по стълбите, преди да чуе какво й казват. Заотваря вратите подред, някой излезе да я гони, но тя хлътна в този момент в кабинета на господаря си и замря. Насред стаята лежеше въпросният млад мъж, главата му - пихтия, с напълно заличени черти. Само сините очи горяха на живот и казваха това, което тя знаеше от книгите, а може би имаше и някакво вродено познание, та за част от секундата се сля сякаш с него и разбра всичко, без да има предварителна подготовка и нужните думи, за да може да се изрази; но за такова нещо едва ли има на някой език думи, то може да се разбира само с душата или с нещо друго - незнайно и свише. Най-впечатляващото бе, че смазаната му глава беше вирната. А погледът... В погледа му беше събрано всичкото светло на живота. И Сила го видя това светло, то се преля в нея, за да остане да живее и когато тялото му умре!

До стената лежеше разчекнато младо момиче, ученичка, със спечена от кръв престилка. Лицето й беше бяло и светеше в сумрака на ъгъла, а очите спокойно затворени. Дали завинаги? - блесна в ума на Сила. Дерев я изгледа свирепо и с недоумяващ поглед, но Сила така заблеяно загледа във въздуха и така наивно изломоти: „Детето е болно, госпожата те вика“, че тримата, които се бяха надвесили над жертвата, я помислиха за смахната, която нищо не е видяла и за нищо не се досеща, а господарят й затича към къщи, без да я погледне.

Всъщност, откакто бе пристигнала, Сила непрекъснато се държеше така, като глуха и сляпа наивница: „Да, госпожо!“, „Добре, господарю!“ и тичаше като стрела, където я пратят. Дерев забрави онзи поглед от първата им среща. Вечер в къщата му се събираха мъже от неговата порода на делови разговори и все нея караха да им поднася мезета и пития, мислейки я за пате, което нищо не разбира. Дори не прекъсваха разговорите, които смятаха за секретни, а те бяха за преследване и убийства на комунисти; обмисляха, крояха планове и все повече озверяваха в безсилието си да се справят. От тях научи за различните методи на мъчения. Изумяваше я уродливостта на психиката им, в която можеше, за нейно най-голямо учудване, да се прокрадне и нещо човешко. Господарят й, например, понякога свиреше. Привел глава над цигулката, обърнал нагоре очи в екстаз от музиката, наподобяваше на човек, на този ученик от портрета на стената със замечтан, отправен към бъдещето поглед. Звуците политаха в сумрачния дом, раздвижваха въздуха край нея, напояваха го с топлина и нежност. Усещането за присъствие на нещо човешко приятно я размекваше и тя плачеше спотаена зад открехнатата врата, не смеейки да помръдне.

Сила нямаше връзка с останалата прислуга. Беше й забранено да се спира и разговаря. Господарят й се страхуваше от обединението на хората. Видеше ли двама души заедно, все му се струваше /тя виждаше страхливото подозрение в погледа му/, че заговорничат срещу него и тутакси ги разгонваше със свиреп поглед, от който хората задълго онемяваха. И Сила немееше. Забрави как се води човешки разговор. Веднъж, една от готвачките се опита да я приласкае: „Пиленцето ми, душичката ми...“ - и просълзена посегна да я гали, но Сила рязко се отдръпна. Не обичаше да я съжаляват, не беше свикнала с глезотии. Съселяните й я обграждаха с много обич и възхищение, ала никой не дръзваше да я съжалява, дори и по време на пристъп.

Всъщност, въпреки задушливата атмосфера в този дом, където витаеше болестта и уродството, където миришеше на кръв и престъпление, а въздухът прогизваше от зловонието на пудри, парфюми, цигари и алкохол след гостите, за Сила имаше и нещо хубаво. Коварната болест, която я връхлиташе внезапно, отзвуча. Беше изминала почти година без нито един пристъп на задух. Дробовете й се изчистиха от хрипове, дишаше леко и свободно. Майка й плака от радост, когато преди месец дойде да я види. Намери я заякнала, здрава и току повтаряше: „Слушай ги, мама; внимавай, чедо. Я каква си ми голяма пораснала, колко хубава си станала...“ Сила я пощади, не й каза нищо лошо: „Добре съм, мамо, не ме мисли, много съм добре!“ В това имаше частица истина. Не гладуваше, както в селото. Не че господарите благоволяваха да я хранят добре, обстоятелствата им налагаха. Всичко, което пожелаеше детето, се предоставяше и на нея - нали му беше денонощна компаньонка. Растеше и разцъфтяваше с дни. За това й помагаше вродената вътрешна жилавост. Редом с потресението от престъпната същност на господаря и болестта на детето, която си беше чисто уродство, редом с носталгията по дом, близки и волност, наред с непреодолимата умора /защото я бяха излъгали, че няма да работи друго, освен да прави компания на детето и я пращаха тук и там по непосилни за нея работи, без да й дадат възможност да си отдъхне/, у Сила зрееше неподозирана воля за противостоене на злото, за оцеляване и при най-тежките обстоятелства. Почти физически усещаше как в сърцевината й се ражда някакво острие, което расте, изпълва я, все повече се втвърдява и изостря, готово да прободе всеки, който дръзне да я пречупва или прави опит да я унищожи. Умееше да се владее и не се боеше от нищо.

Сила бързо съобрази, че е глупаво и опасно човек да разгалва душата си пред такива уродливи хора, които могат да я погубят ей така, както се настъпва мравка на пътя и реши да внимава в погледи, жестове, да не предизвиква с нищо жестокостта им, да събира сили и омраза и когато дойде подходящият момент, да им покаже какво може. Господарите я смятаха за дивачка, която не знае как да общува. „Ела тук!“, „Дай това!“, „Донеси онова!“ - разиграваха я пред гостите като домашно кученце, за да се похвалят колко прецизно е подбрана: сръчна, бърза и при това с екзотична външност - достойна играчка за.чувствителния“ им, както те се изразяваха, син. Дълго разказваха как се стряскала ударите на стенния часовник и снизходително се смееха. Нито миг не се досещаха, че ударите й приличаха на погребален звън, отмерваха мъртвилото в техния дом. а това не може да не смущава; нито пък подозираха способността й да прониква във фалша на префинените им маниери и лицемерни обноски: да се чувства тях и мълчаливо да ги презира.

В такива часове й се струваше, че е потънала в дълбока помийна яма. от никъде нищо се не види, само отгоре късче синьо небе, към което простира ръце за помощ, а то е далече, далече.

Късче небе виждаше от високото прозорче на ъгъла, в който спеше, за да може да се отзовава веднага и на най-тихата въздишка на момчето. За щастие, упоено може би от лекарствата, то спеше като пън и това даваше възможност на Сила също да си отспи. да издържа бесовете му през деня. Слабо и хилаво от кръст надолу, с изкривени от паралича крайници, тялото му нагоре беше охранено, с издути бузи и бликащи от енергия неспирни ръце, които непрекъснато нещо сграбчваха, късаха, хвърляха, замеряха и настойчиво се протягаха за още. Сила трябваше да му подава. Беше затрупано с пълния хаос на счупени играчки, скъсани книги дори и цигулка без струни имаше. Понякога се опитваше да вразуми, но то въртеше голямата си за дванадесетгодишно дете глава и смехът избликваше от озъбената му уста писклив провлечен като цвърчене на плъх. очите му се затваряха напълно, после изведнъж се ококорваха и цвърченето се повтаряше. Беше грозно. Жалка, невинна грозота, от която душата на Сила милостиво проплакваше, а когато детето станеше неудържимо, сърцето й лудо биеше.

То седеше в специален стол-количка. но можеше да се изхлузва от него и да пълзи по пода. огъвайки се като влечуго. Говореше трудно и завалено. Обичаше да играе със Сила недостойни и жестоки игри. Когато му подаваше нещо. то я сграбчваше за косите, които тя носеше навити около главата, смъкваше ги и дърпаше с всички сили. като лудо се кискаше цвърчеше. Понякога, когато пълзеше по пода, увисваше на крак и я събаряше. Яхаше гърба й. хващаше я за плитките и препускаше като кон или ги увиваше около шията и стягаше. Сила падаше под тежестта му и едва оживяваше здрава и читава. Веднъж реброто я боля цял месец, стенеше тихичко в нощите, но не каза на никого. Тук нямаше кой да я защити. Мислеше, че господарите, като видят какво прави детето им. ще се опитат да го вразумят или ще й дадат съвет как да се пази. Напротив, господарят се смееше одобрително на играта му. а господарката атака, но замълча и не направи нищо. Сила остана излъгана и в надеждата да учи заедно с детето. Сутрин идваше учител и го ограмотяваше. То не се подаваше на обучение, но явно от страх, учителят говореше благосклонно на родителите му:..Днес с Чечо научихме това и това...“,..“Вчера четохме ето тези книги“. Всъщност, книгите бяха единственият светъл лъч в този ад. Когато детето се набеснееше и задрямваше в количката от умора с проточена лига. тя седеше до него с книгата и четеше на глас. Господарите бяха доволни от това. Мислеха /или се преструваха/, че Сила по този начин издига интелектуалното ниво на детето им, което те по никакъв начин не признаваха за малоумно. Сила. пък и който и да е. едва ли можеше да направи нещо в това отношение, но му съчувстваше искрено. Смяташе, че това е бич божи за греховете на родителите. В село беше грехота да се присмиваш на наказаните от Бога и никои не смееше, защото можеше да му се върне същото. Детето едва ли разбираше, но Сила дори се опитваше да му отдава обичта си. докато един ден...

Беше неделя. Денят светна от сутринта истински пролетен. Дереви с още три семейства си направиха излет с файтони. Близо до града имаше много хубава местност - гора. река и ливади. Въздухът чист. меден - наситен с благоуханията на цъфнала трева. В дърветата се съчетаваха пчели и цветчета. люлееха клоните и разнасяха допълнителен аромат. Събудени мравки пресичаха пътеките, скакалци избликваха из тревите като малки фонтанчета. Слънцето светеше ярко. топлеше и галеше...

Разстлаха месалите, подредиха провизиите и започнаха да пируват. Никой не се сещаше да погледне наоколо, да се вслуша в гласа на кипящия живот. Мръсните вицове и женските истерични смехове го заглушаваха. Само веселите гласчета на децата, които играеха на топка, бяха в унисон с това. на което Сила се наслаждаваше, но тя нямаше право да бъде с тях - нормалните, жизнерадостните - беше слугиня. Поставиха я малко настрана с ненормалното. Въпреки това. Сила беше щастлива - за пръв път излизаше извън стените на този смрадлив с изкуствените си благовония дом, извън мъртвилото, сред живата природа! Малко различна от тази в нейното село, но по същия начин проникваща в душата и опияняваща. Струваше й се, че вериги са смъкнали от; тялото й. Вдишваше дълбоко със здравите си дробове; прииска й се кон и да препусне заедно с вятъра, да се слее и задиша с природата.

Сила за пръв път говореше толкова много, смееше се, береше цветя на детето, ловеше му калинки, мравки, хвана в шепите си една пъстра пеперуда и му я подаде, но то вместо да й се израдва, с наслада разкъса крилцата й, като издаваше някакви неясни звуци: „Ъхх... хъ... хъ...“ Сила се опитваше да му разкрие света наоколо по достъпен за него начин, да го зарадва с красотата, но се сблъскваше със сивата пустота в очите му, отвъд която не трепваше нищо. То се държеше така, сякаш си беше вкъщи сред мебелите и играчките, които с наслаждение разчупваше, без да погледне какво има вътре.

Поведението на детето я подтисна. Лъхна я чувство на блато, като това, край което минаха сутринта със запушени носове. То се намираше близо до града и се образуваше от изтичането на мръсния канал. Вонеше ужасно. Хората притичваха край него бездиханни, с надигнати вътрешности. По повърхността му скачаха жаби, виеха се змии. Гъстата противна маса бъкаше от насекоми и червеи. Пиявиците бяха толкова много, че за секунда да си подадеш пръста, ще се заловят десетина.

Сила познаваше добре тази местност. Господарката я беше пращала с буркан да налови пиявици. Лепеше ги на определени места по тялото си за лечение. В селото също го правеха, но ловяха пиявиците в по-чисти блата - с тръстики, водни кончета и диви патки. Тук имаше само гадотии. Повалено дърво без клони служеше за мост към отсрещната местност, където се простираха овощните градини и ливади, пълни с цветя. Сега си спомни, че тогава го премина няколко пъти за удоволствие от преодоления страх, потича на воля из ливадите, набра си цветя, после ги остави край пътя, притисна буркана с отвратителните пиявици и затича към господарския дом... Но това беше преди. Защо ли се сети за него сега?

Слънцето напече и Сила се видя сама с детето. Огледа се наоколо, ослуша се - тишина; само птичките се чуваха и едно мощно жужене се носеше откъм оставените в безреда месали. По оглозганите кокали и празните консервни кутии стръвно налитаха едри зелени мухи, подхвъркваха доволни и отново се лепяха да смучат в надпревара с допълзелите от всички страни мравки и разни други буболечки.

Отдолу, откъм ракитака, където течеше реката, се чуваха веселите подвиквания на компанията, която се къпеше. Децата се разкрещяха, че са открили нещо интересно. Сила си представи чистата хладна вода, светещите рибки край облите камъни и едва се въздържа да не изтича и тя в реката. Знаеше, че не бива. За друго беше тук и трябваше да се примирява. Детето гледаше към месалите. Сила го примъкна с постелката близо до тях, за да му покаже този нов свят, така отвратителен с нахалното си хищничество, но интересен с музикалното безгрижие и лъскавата зелена окраска, ала то не забеляза мухите, нито мравките, сграбчи ножа и го запремята в ръцете си. Сила се опита да го измъкне, преди да се е наранило, но то увисна на крака й /изучена вече хватка!/ и я събори на земята. Метна болното си туловище на гърба й и едната плитка увисна на пет косъма - отрязана. Случайно ли стана? Усети как земята се преобърна и пред очите й притъмня. Момчето се друсна като на конче, кокалите и изпращяха, обхвана я ужас, че се размазва и отхвърли злосторника на два метра от себе си върху месала с останките. Мравките се разбягаха, мухите неистово забръмчаха, а детето нададе такъв животински рев, че птиците замлъкнаха. Бащата се показа из шубраците. Свирепо озадачената му физиономия не предвещаваше прошка.

Сила побягна. Усети стъпките му близо до себе си. Не се изплаши. Знаеше, че ще се спаси. Тя убягваше най-бързо на разбеснелия се селски бик. Не се страхуваше от буйни кочове и овни. И от дивите зверове не се страхуваше, и от змиите. Някаква магия, която си беше вътре в нея, я пазеше, помагаше й да се спасява. Чувстваше се като в сън, вечно повтарящ се, неин си сън: някой я гони, грози я опасност, тя бяга. Въздухът, дърветата, птиците и всичко край нея й дава сили, подема я напред и нагоре. Земята влива в стъпките й енергия, която я оттласква и тя полита с големи отскоци над препятствията, въззема се все повече и лети, никой не може да я стигне...

И сега се почувства така: лека като вятъра, който сама образуваше с неудържимия си бяг. Този вятър обгръщаше лицето, ръцете, косите й, тя се сливаше с него и бягаше все по-силно, превръщаше се във вихрушка, която никой не може да улови. Пробяга големия път по нанадолнището, навлезе в равното сред нивите. И все летеше, а онзи след нея, решен на всяка цена да я хване. Искаше му се да я стисне в лапите си и да я смачка, да я превърне в пихтия, кръв, да се оплеска, да огледа дланите си, да усети полепналия по тях живот и да се наслади.

Каишката на цървула й се скъса. Повлече го по земята, закуцука, намали темпото. Онзи я настигаше. Чуваше вече запъхтяното му дишане, улавяше мислите и намеренията му с тила си. Захвърли цървула и свърна наляво с бос крак през тръните. Раздра се отвсякъде, но не я болеше. Обърна се и го видя на пет крачки от себе си, вече протягаше ръце да я улови.

Не успя. Сила беше дотичала до мръсното блато. Прелетя през дървото, което служеше за мостче и се обърна. Имаше какво да види. Дерев се засили, спря по средата с разперени ръце: наляво, надясно, загуби равновесие и пльосна в блатото по корем. То сякаш завря, забълбука от подплашените гадини. Разнесе се задушлива смрад. Елегантният господин с бялата риза и белия панталон се сля с тинята и изчезна.

Сила се махна веднага. Не изпитваше жал, нито страх, че може да я погубят. Беше се стегнала психически и газеше боса през тревата, без да усеща хладния й нежен допир. Във всяка фибра на тялото и душата й властваше инстинкта за оцеляване. Струваше й се, че се налива със защитната отрова на хиляди змии и почти физически усещаше въображаемото изостряне на зъби и нокти, през които ще я излее, за да се спаси. Усещаше се толкова мъничка, толкова лека и гъвкава, че ако я затворят; през иглени уши ще мине и ще избяга, ако я бият, ще се превърне в гумена кукла и няма да я боли.

Спря сред ливадите пред голямо самотно дърво. Скри се в буйните му издънки. От едната страна главата й странно лекнееше. Попипа се ужасена - празно! Беше загубила отрязаната плитка и косата и се пилееше щръкнала над половината лице. Резил! Представи си как чудовищно изглежда. Ами сега? Къде да отиде? Какво да прави? В този вид не може да се прибере в селото. Там няма момиче без плитки. Само едно малоумно. Дългите коси са символ на чест и достойнство. Без косите си тя няма да бъде Сила, а някакво провалено в града момиче, без уважение, подлагано на обиди и присмех.

Долови далечни гласове. Ослуша се напрегнато и чу ударите на сърцето си. Мярна се в ума й, че може за нея да идват и се стегна готова за борба, но веднага осъзна, че е още рано. Той не може за толкова кратко време да се измъкне от блатото и да повика хора. И дали изобщо ще се измъкне? Ужаси се, но отново не изпита съжаление, а непознато досега тържествуващо злорадство. Още десет пъти би го изтикала в тинята - стига да може! Там му е мястото! Колко много прилича на гадините, които се въдят в нея! Нещо в Сила се надигна и възропта от тази мисъл. Не! Не прилича! Как може така да обижда гадините! Змии, жаби, тя беше израснала сред тях и ги обичаше. Те са интересни и красиви, разнообразяват природата, никому зло не правят. Как може да ги сравнява с онзи там, черния, кървавия.

Понадигна се малко и видя тайфа деца, които бяха нападнали една череша заради цвета. Увлечени в надпревара да кършат клоните, те не подозираха нейното присъствие, но по-настрана имаше един възрастен човек, който се подпираше на мотика и не гледаше към децата, а право към нея, сякаш ей сега щеше да прекоси ливадата и да я спипа. И наистина тръгна, като размахваше мотиката. Сила беше скрита и не може да я е видял, но се поколеба за миг и изхвръкна като птица. Побягна с всички сили, не усещаше ни камъни, ни тръни с босия си крак. Тича с километри, заобиколи целия град и се озова на другия му край. Там имаше останки от изгорял свинарник. Свря се окаяна, нещастна, но не заплака. Вкорави се още повече и с двойно разширените си от ужаса очи, с вторачения си поглед и стиснатите зъби заприлича на хищно зверче готово да разкъсва. Не мислеше вече за нищо друго - ни за живота си, ни за опасностите. Голямото страдание в този момент й беше косата. Сякаш не плитката, а част от главата й бяха отрязали, така грозно и уязвимо чувстваше мястото. Освен това, кичурите падаха над очите й и това още повече я затормозяваше. Наоколо растяха бурени, чиито плодчета представляваха лепкави топчици. Тя набра от тях, направи една голяма топка и я залепи на отрязаното, за да събере косите. Отпусна се, укроти сърцето си. Почувства се гладна, припи й се вода. На крачка от нея видя туфа киселец. Обра го и бавно задъвка. Това й припомни селото. Мисълта за майка й остро я прониза. Ами тя ще умре от мъка, ако научи за нещастието й.

Реши да се бори сама. Как? Не знаеше.

Облъхна я влага. Разтърси гръб, за да я отмахне, но й стана хладно и зъбите й ситно загракаха. Беше дрямала седнала с опрени о брадичката колене и не усети настъпването на нощта.

Неистов звънтеж на щурци и далечно крякане на жаби се сливаше хармонично в обща мелодия позната до болка, която я изпълни до премала. Луната, огромна и кръгла, близка до замайване, се беше спуснала ниско и като жива надничаше с ококорените си очи през изтърбушения покрив.

В първия миг Сила не съзна къде се намира; помисли, че сънува селото, но изтръпналото й тяло доведе спомена от деня и я стегна в готовност за нови премеждия.

Сила се изправи и се огледа наоколо. Наблизо имаше и други такива бараки, вероятно свинарници и кошари, от които се носеше дъх на тор; дори й се стори, че усеща топлина на животни. Понечи да се поразкърши, докосна една обгоряла греда и останките от свинарника се сгромолясаха с оглушителния трясък на ламарините от покрива. Откъм кошарите изръмжа и диво залая куче. След него второ, трето... Вместо да се сниши и закове на място, за да ги омилостиви, Сила побягна напосоки през полето и те скоро я настигнаха. Най-едрото се хвърли върху гърба й и впи зъби в крехкото й рамо, а другите две заръфаха роклята и довършиха това, което през деня тръните не бяха успели. Издраскаха и окървавиха бедрата й. Сила падна в краката им и се намери с лице срещу озъбените им муцуни. Задавеното ръмжене я проглуши. Отровният вълчи дъх я омаломощи и тя усети как се предава на зверския им инстинкт да я довършат. Но те като по чудо я оставиха просната на земята и с подвити опашки се отправиха обратно към кошарите. Тогава дочу, че стопанинът ги вика настойчиво по име.

Беше тръпна от преживения ужас и не усети болката. Стана, отърси се, огледа разкъсаната рокля, от която бяха виснали парцали и й стана мъчно... за роклята, бархетна, на бели и червени цветчета. Обичаше я, пазеше я чиста. Не пожела да я смени с модерните парцалетини, които й предлагаше господарката.

Видя се в откритото поле самичка и бавно тръгна към града. Луната съпричастно подтичваше пред нея. Вятърът нежно я обгръщаше. Опитваше се да лекува разранената й кожа. Градът бе замрял в пълен среднощен покой. Хората ги нямаше, но затова пък дърветата бяха оживели. Клоните им танцуваха и разнасяха дъх на заредения вече живот. Отвреме навреме, когато след затишие трепваха отново под напора на вятъра, трепваше и Сила. Страхуваше се някой да не я види.

Влезе в училищния двор и се завря под голяма пейка уж на завет. Тялото й до последния косъм на главата неудържимо трепереше. Не можеше да разбере дали от студ или от надигащата се люта болка. Цялата й кожа, всичките й мускули горяха в огън, сякаш беше посипана с жар. Тук нямаше кой да я чуе. Заскимтя безпаметна като малко кученце. Мислеше, че това я облекчава.

Колко време мина така, не знаеше. По едно време нещо изтрака. Две мъжки ръце оставиха кофа и четка на няколко крачки от нея. Два крака, обути в панталон и вехти обувки, се заковаха на място. Сила спря дишането и се ослуша. Краката не мърдаха. Тя се осъмни в достоверността им и подаде предпазливо глава. Стената беше изписана с едри букви, от които се стичаше боя. Успя да прочете само първата дума: „Долу...“ Краката с вехтите обувки в миг се озоваха при пейката и Сила се видя срещу дулото на пистолет. Насочваше го младеж не по-малко слисан от нея. Погледите им се сблъскаха по сила и от тях сякаш похвъркаха искри. Макар и непознат, тя го попи в себе си като нещо близко, отдавна познато и присъщо на натурата й. Този човек съществуваше в нея, преди да го срещне; от книгите ли, от живота или мечтата, не си даваше сметка. Веднага усети, че може да му се довери, въпреки пистолета и настръхналия вид. И без сама да съзнава, му се усмихна.

Той я гледаше все така, без да помръдва и не можеше да реши: човек ли е, животно, или дух. Толкова невероятен беше образът й: с плитка над едното ухо, неестествено дълга, невиждана, половината глава с къса коса, залепена с топка от лепка, красива рокля, от която висят парцали, сякаш току-що нарочно раздрани. В ума му просветна, че може да е поставена тук за провокация. Огледа се наоколо, ослуша се - тихо. „Като пред буря“ - помисли си. Продължи да е нащрек и със стиснати зъби, шепнешком изкомандва: „Излез!“ Тя се опита, но не можа. Падна назад в целия ръст.

Младежът посегна да я измъкне и усети, че гори. Разбра, че е болна, че с нея се е случило нещо лошо и гласът му омекна:

- Хайде, хайде, излез оттам... - и я хвана за краката да я измъкне, но тя се изви и го захапа със злоба в ръката.

- Не ме пипай!

На младежа явно много му хареса и постъпката, и тона на момичето, защото изохка като на шега и тихо, приятелски се разсмя. Сложи ръка на устата си и изчурулика като птиче. С тихи стъпки дотичаха момче и момиче, хванати за ръце и изглеждаха влюбени.

Взеха Сила със себе си и я поведоха към един нов, непознат, но напълно неин свят, несъзнателно очакван, жадуван и търсен. Светът на активните, действените, борещи се за нов, справедлив свят - комунистите. Досега беше живяла и се подготвяла именно за него. Сила тръгна с „влюбените“ безропотно. Водеха я по средата и я държаха за ръце, сякаш са родители с детето си. От хладните им пръсти се изливаше човешка топлина, която я успокояваше, чувстваше се защитена. Интуицията й подсказваше, че са побратими, сродни души. Бедни са, това си личи, гонени са - често се спират и се ослушват. Тулят се в сенките, а в очите им проблясва сигнал за опасност. Сменят посоката и се спотайват като дебнещи котки. На Сила й е приятно, коленете й омекват и краката й се подгъват. Струва й се, че е мъничка и родната й майка я люлее в скута.

Събуди се в ъгъла на тиха, скромна стая при непознати мъж и жена. Изчистиха я, нахраниха я, облякоха я... Усмивките и тихото нямо суетене около нея я облъхваха със спомен за рай с ангели, прочетен някъде или преживян насън.

Малкото плодоносно зрънце на име Сила подвявано нехайно от вятъра, блъскано злобно по скали и голи чукари, намери най-после своята почва и разцъфна. Станаха й ясни много неща. Изведнъж прогледна с очите на спасителите си. За осем месеца се подготви като частна ученичка и взе в един далечен град два гимназиални класа. Запозна се с учението на Дарвин, с марксизма-ленинизма, с диалектическия и исторически материализъм. Осъзна закономерностите на обществено-икономическото развитие и участваше в споровете на големите. Заедно с това изпълняваше много практически задачи, с които се справяше отлично. Разнасяше нелегална литература, пръскаше позиви, осъществяваше връзки, организираше. И всичко това нелегално. Стана истинска комунистка, по-голяма от учителите си. Като рибка се изхлузваше от хищните пръсти на полицията. Ставаха провали, убиваха другарите й. Имаше такива, които бяха родени да изгорят - тя, за да живее.

В една мрачна вечер, когато снежните парцали замрежваха погледа на минувачите, пред Сила и младежа, с когото изпълняваха задача и той вървеше пет крачки пред нея, внезапно изскочиха двама цивилни полицаи. Другарят й кривна и се свлече под изстрелите им на мокрия тротоар. Сила видя звездата на своя живот да полита устремно към земята. Дъхът й спря в очакване на.куршума... И той нзсвистя, но прониза друга девойка, случайно минаваща, а на Сила полицаят изкрещя: „Марш оттук, ма! Марш!“ Тя го гледаше вкаменена със зяпнала уста и се сети да побегне, едва когато видя палка в ръцете му.

Дълго криволичи из крайните улици, усещайки само сърцето си. Страхуваше се от опашка и правеше празни ходове за заблуда, но не видя да я преследват. Прибра се замаяна до немай къде, объркана и учудена: кое я спасява? Дребният ръст ли? Но той не беше вече толкова дребен, тя се източи, поразкърши се. Или артистичната способност да се преобразява на невинно отчаяно селско момиче, което заблеяно търси фирма на доктор. Ниско спуснатата й забрадка и полуградско, полуселско облекло, я правеха невзрачна и наистина можеха да заблудят. Такива наивни слугинчета, залутани любопитно из големия град, над път и под път. Кой им обръща внимание! И Сила като трънче се промушваше през опасностите.

Простреляха Стефчо - най-активния и умен между другарите й. Той остана да лежи на тротоара, а тя побягна и ето я жива. Едва сега я обхвана ужасът от преживяното нещастие. Надигнеха ли се такива чувства - страх, ужас, мъка, съзнанието й трескаво заработваше: това не е нужно, не помага, а вреди. И тя ги потулваше в дълбокото на душата си; затискаше ги отгоре с камък от насилена студенина и им заповядваше: „Не! Не сега! После ще страдам!“ И от нищо неразстроена, от нищо неразколебана, се спускаше с още по-голяма стръв към задачите. Усещаше как се вкоравява, чувстваше се все по-плътна и твърда като чилик, остра и невидима като игла в копа сено; не могат да я открият, не могат Да я преодолеят. Тя съществува, за да живее и побеждава.

Изпълваше се с уважение към себе си, опияняваше се от чувството за значимост. Ето, полезна е вече, дейна, практична, проявява смелост, съобразителност, възлагат й трудни, достойни задачи, допускат я до решаването на важни въпроси. Беше щастлива да влее волята си в потока на общата воля, принадлежаща на хора извисени и чисти, фанатично добри и сплотени от висша идея. След унизителното покорство у Дереви и страданията, понасяни със стиснати челюсти, тя се чувстваше спасена от помия и не можеше да се насити на чистотата край себе си, на свежия дружелюбен въздух и танцуваше живота си в опиянение, във вечен ден и слънце.

Тъмнееше й само сянката на Дерев. Искаше да й затули слънцето, но тя я издухваше като прах от себе си. Знаеше, интуицията й го подсказваше, че Дерев не се е затрил в блатото, най-много да се е наранил и още повече да е озверял, но това вече не можеше да си го представи, защото той си беше и без това озверен, та нямаше повече накъде да се променя. Знаеше, че падне ли му в ръцете, жива няма да остане, ще я разчекне като онова момиче, което беше видяла в полицията; представяше си собствената кръв полепнала по костюма му. И чудно, не тъгуваше за живота си, не жалеше себе си, че ще изгуби всичко, на което се радва и ще потъне във вечен мрак, а съжаляваше другарите си, че ще ги лиши от знанията и силите, които притежава; дори й се струваше, че има вече и голям опит.

Представяше си как Дерев си изкарва озлоблението на другите и пред очите й играеха червени петна. Молеше се я крак да е счупил, я ръка, за да няма такава възможност. Нощем го сънуваше, през деня й се привиждаше. Това я караше винаги да бъде нащрек. Все я влечеше към къщата му. Струваше й се, че ако го зърне, макар и за миг, ще се освободи от тази натрапливост. Съзнаваше, че е безразсъдно. Това означаваше сама да се напъха в огъня и да изгори; но нали вярваше в звездата си, в предопределението при всички обстоятелства да остане жива, една вечер се реши. Къщата, друг път осветена, сега тъмнееше студена и пуста; навяваше нещо зловещо, сякаш оскотелите души, които са я обитавали, са оставили своя отпечатък, за да всяват смут и когато ги няма. А може би, кукумявката, която се обаждаше от тавана, внушаваше това чувство. Но на Сила тези не минаваха. С кукумявките е свикнала, откакто се помни, а с обитателите на къщата се справи по достойнство...

По-късно от другарите си научи, че Дерев се е издигнал и е изчезнал от града заедно със семейството си. Къде, не разбра. Те явно знаеха, но по този въпрос повече не се говори. Дерев отпадна от вниманието им. На негово място се появиха други.

Изпратиха Сила в консервната фабрика с изключително важна организационна задача. Работеше много и успяваше отлично. Между другото се грижеше и за градината на Янкови, плевеше и поливаше цветята, чистеше двора и стълбището, за да има достъп до тавана - удобно място за срещи и сбирки, за укриване на тайна литература и позиви. Имаше дори и оръжие, но то беше скрито по такъв начин, че който го намери, щеше да падне заедно с него в килера.

Тук, във фабриката Сила срещна Насо.

Още при първия поглед разбра, че е от нейното тесто замесен:

скромен, умен, работлив; и все пак у него имаше нещо неуловимо, което й убягваше. То го отличаваше от другите, извисяваше го, правеше го недостъпен. Всъщност, той общуваше с всички, спокойно или весело, според характера на хората; смееше се, включваше се в закачките, в сериозните разговори, но някак отмерено, пак от дистанция и си оставаше все така съсредоточен и неудовлетворен от нещо, търсещ, жадуващ, от което очите му светеха с особен блясък, загатващ за неизбродни душевни пътеки, джунгла някаква, привличаща и потайна. Това Сила го усети веднага, но не можа да си го обясни. Гледаше Насо честно, прямо, дори се присмиваше благодушно на неговата „заблеяност“, стараеше се с всички сили да проникне в душата му /това толкова лесно й се удаваше при другите!/, но там имаше някаква дълбина, до която тя не достигаше, нямаше сетива за нея и той си отдаваше загадка. Обгърнат от симпатии, уважение, а недостижим, някъде във високото, на пиедестал - човек можеше да го гледа отдолу нагоре, както се гледат звездите. Това я смущаваше, за пръв път й се опираше нещо и тя се зарече да го разгадае. Тук беше нейната амбиция да подчинява, да покорява на своята воля, но имаше и нещо друго, което топеше именно волята, размекваше я за пръв път през живота й. И това беше самото негово присъствие, излъчването, погледите му, които я застигаха в гръб, когато носеше пълните щайги и като светкавица срязваха силата й, коленете й се размекваха и всеки миг можеше да се сгромоляса за ужас на околните. В едно беше сигурна Сила. Насо не можеше да бъде предател. Ето защо, без колебание го заведе на тавана. Надяваше се близостта да й помогне да изкове от него идеен привърженик, а на онова, сладкото чувство, което така предателски я размекваше заповядваше, както на страха: „Назад! После ще те призная. Сега - важното! Борбата!“

Заблуждаваше се. Чувството я обсебваше силно, проникваше в клетките й пряко волята и тя не знаеше докъде щеше да стигне в оная вечер, когато бяха в квартирата й на тавана и душите им се сляха в извечната забрава на любовта, ако не беше внезапното посещение на „Куция дявол“, когото беше виждала у Дерев и слушала разказите му за убийства, от които косите настръхват. Предния ден го бе видяла да надниква в бръснарницата. Дръпна се ужасена, но мислеше, че не я е забелязал. Лъжеше се. Добре беше разпитал за нея и сега щеше да я преследва до пълното й унищожение. Познаваше нрава му. Слава богу, че нямаше провал. Търсеше улики ей така, защото е копой. Сила бе щастлива, че злодеят нищо не намери.

Жалко, че трябваше да напусне тавана и фабриката, да се раздели с Насо. Насо! При мисълта за него нещо приятно се разля по тялото й, после се събра и стегна в тревожен възел. Как така без него, без присъствието му. За миг като че ли светът се опразни от съдържание, после се върна отново, но грозен, безсмислен. „Глупости! Глупости! - почти на глас я смъмри силната Сила, - Да не съм живяла досега с неговото присъствие! Само това остава сега! - Да взема да премирам за черните му очи! После! После ще мисля за него!“ - шепнеше устата й.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух