напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



8.


* * *

Тази сутрин Насо се събуди с чувство на горчилка и някаква лепкава празнота в душата. Може би, защото погледът му се плъзна през процепа на клепките първо по голите стени. Мръсната им белота се надигна и тръгна сякаш към него, за да подчертае празнотата и еднообразието им - няма картини по тях, няма цветове - пустош и студенина. Беше неделя и можеше да си поспи повече, но навикът да става рано в определено време надделя. Напразно стискаше очи и се мъчеше отново да потъне в сладостното „нищо“ на съня, за да удави пустотата, но тя се надигаше и давеше утрото в тежкия си оловен цвят. Отвори очи и се напрегна да прогони мътилката, останала му, може би от някакъв лош сън през нощта. Насочи поглед през прозореца.

Слънцето ярко блестеше през настъпващия юнски ден. Гугутки пърхаха в свежата зеленина на дърветата и сладостно се зовяха. Дребни птици пълнеха въздуха с неистова радост от простото си безгрижно съществуване. През отворения прозорец ухаеше на лайка, нацъфтяла на облаци край оградата. Звуци и ухания, които му бяха така близки, така познати и желани, сега изглеждаха някак чужди, далечни, съществуващи сами за себе си - безсмислени и по тази причина отекващи болезнено в душата.

Печката и стола, олющени и грозни, се пречкаха ненужни пред погледа му. В ъгъла е масата. На нея има всичко, което му у нужно за рисуване. Обичната Жейна се е погрижила. Купила е туби с бои, празни листи, платна и четки. Но той не може да рисува, забранено му е. Хазайката го предупреди, че ако в стаята му се мерне картина, трябва да си търси друга квартира. Тя свързваше идването на Цивилните полицаи с голите женски тела, които беше нарисувал. Мислеше, че картините й носят беди.

Насо се опита да рисува в парка пред погледа на много любопитни очи. Докато работеше, беше щастлив, но накрая трябваше да изостави картината, за да се прибере. Това му действаше потресно, сякаш захвърляше на произвола скъпо същество.

Насо се чувстваше вързан. В детството беше виждал как Жестоки деца връзват с канап уловена птица и я пускат „на свобода“. Тя политаше щастлива към небето и само след миг, дръпната от канапа, падаше сразена към земята, но не съвсем, за да може отново и отново да се прекърши устрема й, да пада все по-ниско и по-ниско, докато, останала без сили, зарови глава в калта на земята и се предаде завинаги.

Тази птица сега беше той - Насо. Не можеше да рисува, да моделира, понякога му идваха мелодии на песни заедно с думите чуваше музика на кавал, локарина, тамбура, но не можеше д свири, не можеше да пее в този чужд дом, между тези враждебни градски стени. Не можеше да общува с обичните си същества. И той се задушаваше. Сетивата му се отказваха от службата си, поднасяха му света вяло и безжизнено. Нощем търсеше утеха в своите чудесни видения, които идваха, за да му разкриват тайни, да му носят утеха на душата, да го подемат и извисяват, но сега и те избледняха, не го зареждаха с енергия, не му подсказваха идеи, Вместо тях - лъчезарните, радостните - все по-осезателно започна да чувства пред себе си да се издига някаква враждебна стена, която го отделяше от света на собствения живот. Винаги беше живял с мисълта, че той е създаден да бъде посредник между Природата и кората, нещо като преводач от нейния език на техния, като тръбичка, по която природата излива нещо свое съкровено /от кръвта си!/ и го влива в хората. Природа - Насо - Хората! Но сега между него и хората се издига стена, Той не може да излее това, което му е влято - пречи стената. Всичко, заложено от Природата спира при Насо. И то е тежко, непосилно, от него Насо ще се взриви, ще загине. Изходът е да преодолее стената. Но как? Отначало тя беше крехка, прозрачна като лед, който ще се стопи и той отново ще се озове при хората с дарбите си; но с времето, с все по-растящия порив към духовно извисяване, към съвършенство и красота, тя - стената - ставаше все по-плътна, по-висока и непреодолима. Стената - проклета да е! - обезсмисля живота му. Това, за което е роден, остава отвъд нея. Животът му става безцелен. Тогава защо да го живее? - За нищо! Безсмислено е. Но тогава трябва да умре. Не! Не иска да умира. Той обича живота. Ах, как му се живее, как му се твори!

Кой, как? Защо издига стената пред него? Всемогъщата сила, която го дарява с таланти и енергия защо допуска стената? Или има друга, по-голяма сила от тази, която дарява? Коя е тя, която руши и унищожава?

Хиляди въпроси се стълпяват в съзнанието на Насо - проти-воречиви, абсурдни, взаимно преплитащи и изключващи се. Той не може да отговори на нито един. Знае хода и изхода им, но началото - не. Не може да си обясни причината и това го гнети.

За да не полудее, скочи бързо от леглото, изтича на чешмата в двора и подложи голия си гръб на студената струя. Това малко го отрезви, но не прогони пустотата от душата му. Какво да прави? Къде да отиде сега? Като не може да се занимава с това, за което е създаден, всичко друго губи своето значение. С тъжен поглед обходи наоколо. Градинските цветя, с разточителните си багри и пищност, изцъкленото синьо небе с натрапчивото слънце, любовният зов на гугутките съществуват сами за себе си, без връзка и взаимност, замрели сякаш, глухи и пустинни. Всяко нещо е само. Насо също е сам. По-сам от всеки и всичко. Нужни са му близките, милата му скъпа майчица да го посгълчи, нужна му е Жейна, Сила, но ги няма.

Между него и Жейна се отвори празно пространство - необяснимо и мъчително. Тя е единственият човек, който без думи прониква в душата му и го разбира, но защо се отдръпна и се грижи за него, отбягвайки прякото общуване? Сякаш той е някакъв господар, на когото е длъжна да слугува, без да има право да разговаря.

Веднъж я пресрещна с желание за обяснение. Можа само да й каже: „Жейне...“ Тя се стъписа, пребледня и той видя как жилата на врата й подскочи и запулсира лудо от обхваналото я незнайно чувство. И се заозърта с неприсъща за нея страхливост, а устните й с ужас зашепнаха: „Не, не! Няма да ми говориш, недей!“ В тона й имаше такава молба и настойчивост, сякаш се отнасяше за нещо на живот и смърт. И той не повтори опита си да я спира никога повече. Виждаше я отдалече. Усещаше я в грижите, които тя продължи да полага с още по-голяма всеотдайност: храна, облекло, почистване на стаята, материали за рисуване и всякакви други неща му осигуряваше тайно, в негово отсъствие и той не я свари нито веднъж, сякаш беше дух, ангел-пазител невидим. Насо заживя с надеждата, че ще дойде ден да й се отблагодари за всичко.

Отсъствието на Сила се беше превърнало за Насо в болка, която само тя можеше да изцели. Изпитваше жажда да я зърне поне за миг.

Веднъж му се стори, че я мярна в тълпата. Сърцето му се обърна. Той извика, втурна се и спря. Илюзията изчезна. Беше гради госпожичка с модерна рокля и руси коси, която също спря и погледна учудено. От нея го блъсна нещо престорено и фалшив Сила беше самата неподправеност! Жаждата му да я намери стана още по-голяма. Като я нямаше реална, търсеше а златистите изваяния на облаците, в зелените вълни на дърветата, в птиците... и си повтаряше: „Луд, луд съм, право казваше Личката още в детството ми, че съм луд...“ Но му беше хубаво с тази лудост. Като няма друго светло в живота, нека е лудост.

Върна се в стаята, чужда до болезненост. Облече се набързо обръсна се механично и се втурна навън. Спря се за миг пред оградата и вдъхна дълбоко уханието на лайка. Сякаш усети косите на Сила. Откъсна цветче и го разгледа: съвсем като нея, уж малко и невзрачно, а така уханно, истинско и полезно за хората.

Насо не знаеше къде да отиде и не мислеше-за това. Нозете му сами го понесоха към църквата „Света Богородица“. В нея често беше намирал утеха. С часове гледаше дърворезбата на двата големи иконостаса и иконите по стените. С живите си човешки. образи, сякаш от плът и кръв, те имаха по-голяма прилика живота, отколкото с божествата, които изобразяваха. Църквата се посещаваше и от други любители на изкуството, идващи от далечни градове и страни.

Улицата, която друг път извървяваше бодро, с пъргавината на рис, защото му напомняше с пъстроцветното си китните дворчета на родното село, с невидими пипала го задържаше, за да му натрапва жизнения порив на врабци, лястовици, слънце и в същото време да подчертава безсмислието им, самоцелното им съществуване, висящо ей така във времето и пространството за нищо. Усещаше се натежал и излишен, нямаше сили да диша, като че всеки миг всичко у него ще замре и комай го желаеше по-скоро да стане.

Озова се в центъра на града. Големите сгради, магазините, празничното раздвижване на хората - всичко му чуждееше.

В подножието, на долната улица блесна кубето на църквата, което тънеше сред вековни дървета. Приличаше на уловено в прегръдките им слънце. Насо неведнъж бе наблюдавал как щъркел се къпе в трепкащото му злато и се превръща в непозната небесна птица. Сега не спря погледа си за дълго. Слетя по една стръмна пътека и се озова право в църквата. Тя бе за него едно светло кътче, оазис в пустиня. Лъхна го спарения дъх на богомолците, примесен със задушливата, леко замайваща миризма на тамян и изгорели свещи. Беше посещавал църквата извън службите. Сега храмът на изкуството, който го пречистваше и сродяваше със съвършенството, се бе превърнал в чистилище за множеството. Лицата светлееха в мир. Тайнствените думи на свещеника омайваха. Мощният му мелодичен глас, който се носеше във въздуха като целебен балсам, отекваше във високия свод и с двойна сила попиваше в разтворените души, за да ги пречисти и да им вдъхне нови сили за нови грехове.

Грехове! Насо се замисли за самозабравата на хората, за природонесъобразното им поведение, с което сами си навреждат; за злобата, алчността, завистта, - все забравят, че са смъртни... Стана му лошо от задуха; или от мислите. Не ядеше напоследък; улисан в мрачните чувства, забравяше, че трябва да сложи нещо в устата. Усети как вътрешностите му се надигнаха и се изпоти. Опита да се загледа в иконите и дърворезбата. Друг път му носеха наслада, но сега, в присъствието на хората, му чуждееха.

Внезапно гласът на свещеника се издигна и го заля с топла вълна. Плътният му тембър люлееше залата. Насо усети дарбата свише. И свещеникът е „посредник“ между природата и хората. И той е „посланик“ - роден със специално предназначение. И той извисява, но не чрез думите за Бога - освен „алилуя“ и „амин“, друго от тях не се разбираше - а чрез необяснимите извивки и трептения на гласа си, чрез скритата му машина сила, така сляпо и силно въздействаща върху душите.

Някой отвори вратата и лъхна свежа струя въздух. Насо се ободри. Гласът на свещеника му заприлича на екота на планината. Лъскавата му одежда проблясваше в сумрака като светкавица, а кадилницата, която сееше сиви кълба дим, утайващи се на тънки ивици във въздуха, приличаше на утринната синкава мъгла около скалите на планинските върхове. Насо с изненада откриваше някакво сходство между този задушлив мрак, спарен от влажния дъх на богомолците и величествената осанка на планината. „Откъде-накъде“ - учудваше.се той. А може би омаята и успокоението, което прониква в душата на човек и от двете.

Множеството се раздвижи, люшна се напред и коленичи. Някои подръпна Насо да направи същото. Подчини се механично, без да прекъсва потока на мислите си.

На две крачки пред него между модните капели на госпожите прошава яркозелена селска кърпа. Докато гадаеше с какво е привлякла вниманието му, нежната ръка на притежателката й се доближи до едра жена, облечена в скъпа копринена рокля, ушита по последния каприз на модата. Биха могли да бъдат господарка и слугинче, което подава носната кърпичка или нещо подобно, но Насо ясно видя, че това е свитък изписана хартия, която „господарката“ предпазливо пъхна в пазвата си. „Нелегална дейност против фашистите“ - мина му през ума.

Под привидното външно спокойствие във фабриката, той отдавна чувстваше кипежа на борбата. Не беше толкова глупав, за да не вижда какво става около него. Всеки ден се говореше за убити на улицата, пребити в полицията, изгорени къщи и интернирани хора... Насо не се страхуваше, чувстваше, че има сили да се втурне и да изгори за този нов щастлив живот, за който се бореха и гинеха работниците, но той е роден за друго; по свой начин ще се включи в борбата за светли и щастливи дни на хората.

Богомолците наставаха и започнаха да се кръстят. Зелената кърпа се свлече от главата на момичето и откри прави златисти коси, разпръснати по гърба и рамената като лъчите на слънце. Залата се залюля и Насо едва се задържа на краката си. Впи поглед в гърба на момичето. Усетило тайния зов, то бавно се обърна. Беше Сила! Прониза го с поглед, вмъкна се в кръвта и запулсира заедно със сърцето му. То се превърна в птица и го понесе на крилете си над всички неволи, дребни човешки суети и умувания за безсмислието на живота...

Дните на Насо потекоха сочни и сладки като мед - натежали от труд и любов. Сутрин идваше пръв на работа за почуда на пазача, който все го закачаше: толкова ли не може да си намери момиче, та се е влюбил в тази стара, вмирисана, скапана отвътре кокона - фабриката. Ще вземе да го впримчи здраво, ще го стегне неусетно във възела на отровната си власт и докато се усети, ще се види без зъби, болен и разкапан, достоен само за зелените мухи на торището. Насо подминаваше усмихнат, а пазачът подвикваше зад гърба му съвсем сериозно: „Внимавай, не се престаравай толкоз, фабриката наистина ще изсмуче силите ти!“ Но силите, тази неясна и за самия него бликаща сякаш от въздуха енергия, му е дар от бога. Има си я! Така както има черни очи и бяло лице! Толкова проникновен и разбиращ друг път, сега му убягваше истината, че това е вдъхновението породено от любовта и то не може да трае вечно. Беше му леко и светло. Тялото му само се пъхаше в най-трудното, във влагата, прахоляка и непоносимата смрад, ръцете механично се движеха, бързи като машина, а гръбнакът, неизтощим, бе готов да понесе целия товар на фабриката; струваше му се, че и света би понесъл, ако можеше да се натовари на гръб. Работниците го гледаха слисани, но и не толкова, защото Насо още от първите дни показа сръчност и старание. Но сега беше изумителен. Започнаха да се въртят около него още повече, да търсят път за сближение. Само Жейна стоеше настрана видимо безучастна, а всъщност като орлица отбиваше опасните стремежи на опитните мъже, които можеха да го въвлекат в огъня. Насо виждаше тайните погледи на жените, шушукането, извитите крайчета на многозначителните усмивки, но сега не му беше до това. Имаше Сила и тя му стигаше за всичко.

Вечер тичаше задъхан извън града при старите плачущи върби край реката. Сядаше сред нацъфтелите треви примрял от вълнение и почти бездиханен се вслушваше да чуе стъпките на Сила. Реката меко ехтеше. Щурци и жаби неистово деряха въздуха, за да заявят своето съществуване. Оголеният пясък на реката светеше на лунната светлина и придаваше на вечерта празничен блясък, но потаен н съкровен, само за Насо. Сетивата му се изостряха, сърцето му се разтваряше и му се струваше, че целият свят е в него.

Идваше Сила и светът изчезваше - съществуваше само тя. По-точно, светът се вливаше в нея и засияваше с двойна светлина. Нямаше нужда от думи. Радостта, разширените зеници, които жадно го поглъщаха, трепетното излъчване от цялото й същество говореха за всичко. Думите се утаяваха някъде, изчезваха, сетивата на любовта се разтваряха и те - Сила и Насо - се превръщаха в един единствен лист от дървото на хармонията, смешение от водата на бистро планинско езеро. Онова езеро в подножието на най-високия връх на планината, където го бяха завели шестгодишен за пръв път и той едва не се удави подмамен от живите багри на водите му.

Но понякога се случваше нещо странно, което в миг ги разделяше. Сякаш невидима ръка хвърляше камък в тихите води на езерото и то се разпръскваше на съставните си части. Изчезваше. Той и тя оставаха самотни, сами за себе си, разделени на противоположните брегове на езерото. Нещастен миг, който разрушаваше хармонията и идваше хаосът на обърканите мисли, догадки и въпроси...

Това ставаше обикновено в късните часове. Както са прегърнати и отдадени един на друг, забравили себе си, Сила се изопваше отсъстваща за всичко около нея, включително и за Насо и напрегнато се съсредоточаваше в нещо свое, което му убягваше. В тъмнината ли се вслушваше или в свой вътрешен глас, не можеше да разбере. По някое време му казваше: „Стой тук!“ - и изчезваше в тъмните сенки на върбите. Той се вглеждаше в увисналите им клони, но виждаше само тъжното им полюшване. След това тя се връщаше и с рязък тон отсичаше: „Ти натам, аз насам! И без да се обръщаш!“

Насо се прибираше вкъщи омърлушен и ограбен. Разбира се, той знаеше Сила с какво се занимава, но в поведението й към него имаше нещо неясно и малко обидно. Тя никога в нищо не го посвети, дори и тогава, когато нещата бяха съвсем очевидни. Нямаше му доверие, но защо? /И през ум не можеше да му мине какво правеше Жейна, за да постигне това недоверие!/. Та той за нея и в ада би нагазил. Защото й вярва и знае, че не може да греши.

В Сила имаше нещо каменно и величествено и Насо я оприличаваше на оная огромна заострена в небето скала на върха на планината, в подножието на която природата ли, човекът ли бе сътворил нещо като параклис, но много особен, неповторим, направен от огромни плоски камъни, с чупки и лабиринти, окичени с икони - чудотворни, както вярваха в селото. Тук беше светилището на света Петка и хората идваха за изцеление три пъти в годината, а при болест и грях много по-често.

Насо никога няма да забрави, когато съвсем невръстен го поведоха за пръв път по непристъпните пътеки към това чудодейно място. Петите му се подбиваха от острите камъни и сладко го боляха. Лъхаше го хлад, напоен с миризмата на висина. Погледнеше ли нагоре, синята скала, забита в небето, го повличаше към себе си и той чувстваше как се издига високо, високо, сякаш лети и се слива с безкрая...

И сега, по неведоми причини, чувството му от онези далечни години се сливаше с чувството към Сила. Тя имаше способността да го връща във времето при скалата на света Петка и синята вие над нея при тайнствените лабиринти, които го привличаха с магическа сила и разпалваха копнежа по непознатото. Сега Сила беше сдалата, Сила беше копнежът и устремът. Сила беше силата! И удовлетворението! И радостта. И сладостта от живота...

Понякога го водеше на излети в планината с други младежи. Говореха за книги, музика, философстваха, спореха по обществено-икономически въпроси, рецитираха, пееха. Насо се чувстваше в средата си. Уважаваха го, усмихваха му се. Тогава тя говореше неспирно, жестикулираше, смееше се на воля. Ставаше център, небесно тяло около което се въртяха останалите. Между младежите и Сила имаше нещо, което ги свързва по определен ред, закономерно. Те бяха система от една галактика. Насо беше приятел, но извън системата. Нямаше време да се огорчава и натъжава - скоро тръгваха по пътеките, все по-нагоре и смехът на Сила изместваше всичко. Отекваше от хребет на хребет, изливаше се като от ведро, напояваше треви, дървета, въздух - насищаше, душата на Насо. И той се изпълваше с червената си светлина от детството, когато забиеха църковните камбани на празника. Ликуваше!

И така до следващата среща, но тя никога не му я определяше предварително. Разделяше се с Насо по обикновения начин - внезапно и рязко, но после сама го намираше и определяше къде да се срещнат - всеки път на различни места. И всеки път раздвоена: колкото биваше отдадена, толкова и отсъстваща от него. Това помрачаваше щастието му, но тя го заливаше отново с любов и той забравяше...

Намери учебници за гимназиалния курс, каза, че ще му уреди изпити като частен ученик. Идваше тайно в квартирата му, спускаха на прозореца черна плътна хартия, каквато имаше във всяка къща тогава, и го занимаваше по математика. Насо беше схватлив и я учудваше с бързите си постижения. В такива часове Сила биваше много напрегната, защото докато му обясняваше, се вслушваше и в шумовете отвън. Приличаше на изплашена котка готова в миг да се шмугне в някой процеп и да изчезне безследно

Веднъж на улицата се чуха поспиращи мъжки стъпки. Сила изчезна точно като котка: скочи безшумно от прозореца и се стопи в градината. Насо стоя цяла нощ и през крайчето на хартията чакаше да види как Сила ще излезе на улицата, но тя не се появи На сутринта я нямаше и в градината. Озадачаваше се откъде ли е минала. Сила не допускаше такива въпроси.

Обхвана го луда жажда за знания. Липсата на възможност да рисува компенсираше с ненаситно поглъщане на написаното в книги и учебници, които Сила му носеше.

Веднъж, когато хазайката го извика да отвори задулия се прозорец, видя в стаята й библиотека с потънали в прах дебели книги. Желанието да ги разгледа го прикова на място и забрави за какво е тук. Старицата го разбра и каза:

- Чети ги, ако искаш. От Бочо са. Той сега си има голяма библиотека с много книги и тези остави при мене.

Нотката на гордост трепнала в монотонния й глас завърши с горчевина, която изкриви устните й в дъга, а очите й помръкнаха и се вдълбаха още повече.

Насо се нахвърли на книгите като пустинник на изворна вода, Достоевски, Виктор Юго, Толстой, Зола, Балзак и цялата тази отминала епоха, отразена в произведенията им. Осъмваше над книгите треперещ, сякаш е трескав. Отслабна, лицето му побеля още повече, а очите потънаха в синкави кръгове и заблестяха с искрите на пожар. Приличаше на мъченик, затова усмивката на щастливец объркваше хората и те го гледаха озадачени, без да смеят да го попитат какво му е.

Само Жейна знаеше истината. Тя продължаваше да присъства тайно в живота му. Пазеше го от огъня - не допусна да бъде въвлечен в политиката. Като добрата вълшебница с магическа пръчка извикваше в стаята му всичко, каквото е нужно и се стопяваше невидима във въздуха и дните му. Сега той нямаше време да мисли за нея. Премного беше щастлив и зает със Сила. Обичаше Жейна, но благодарността и обяснението отлагаше за после.

Насо се сближи с хазайката, започна много да й помага. Поправяше електрическата инсталация, ковеше дъски, притягаше това-онова по разхлопаната къща, пренасяше дърва, въглища, а хазайката се просълзяваше от умиление и се чудеше как да му угоди. Подари му костюм от синовете, показа му снимки, разказа родословното им дърво, но Насо я слушаше захласнат в това, което си е вътре в него, което се криеше зад щастливата му усмивка на влюбен.

Сила го търсеше все по-често. Някога дори и през деня. но в дъжд, буря или мъгла. Страхуваше се от хорските очи. Промъкваше се незабелязано в градината, потайна като невестулка, откъде и той не знаеше, хвърляше песъчинки в прозореца по уговорения знак и го повеждаше. Не я питаше къде. Следваше я със заслепението на първата любов, воден единствено от силното си трепетно чувство.

Утрото свари града в бяла непрозирна мъгла. Властна и уверена в себе си, Сила стискаше едрата длан на Насо и го теглеше към някаква своя цел, без да му говори.

Миришеше на прясна влага. Тук-там в мокрите листа на дърветата се образуваха капки, които се стичаха бавно като сълзи, а някоя парваше врата му иго отрезвяваше. Не прилича ли на вярно кученце, което угоднически следва господаря? Но беше му толкова хубаво до голото й рамо, обсипано с лунички, така го замайваше излъчването на кожата и дъхът й, че бе готов да я следва докрай. Никакви мисли, никакви съображения не можеха да замъглят красотата на тези мигове.

Ненадеен шум на посипали се капки или смътен силует на човек зад тях караше Сила да стиска по-силно ръката му, да се притиска до него и да го целува по бузата с изкривени назад очи, а на Насо се струваше, че са облачни същества, плуващи бавно и феерично в безтегловно пространство.

Озоваха се в краен квартал. Спряха пред нова неизмазана къща с висока дървена ограда. От портата до стъпалата водеше тясна калдъръмена пътека, край която надвисваха пищно нацъфтели рози, но те не минаха по нея, а заобиколиха отзад и се промъкнаха като крадци през една отпрана дъска. По обувките им полепна кал, полите им се измокриха. Насо се намръщи, но Сила го погледна окуражително и усмивката й разсея лошото му чувство. Изкачиха две стъпала и хлътнаха в малка приземна стаичка с оскъдна селска наредба. Лъхна го миризма на спарен букет от рози.

Сила застана неподвижна сред стаята и се ослуша. По косата й блестяха ситни капчици, по лицето й тъмнееха луничките. Голите й ръце и рамене бяха добили бакърен цвят от слънчев загар. Къде ли е събрала толкова слънце, като непрекъснато се ослушва и крие? - помисли си Насо. За пръв път си даде сметка, че знае за Сила толкова, колкото ученик за учителя. За миг му се стори, че я вижда за пръв път, че тя е далечно привидение, колкото желано, толкова и непостижимо. И отново я усети като синята вие и скалата от детството; оная огромна скала над параклиса на света Петка, която примамваше духа му нагоре и разпалваше копнежа по загадките на неземното. Вгледа се в очите й. В зелените им подводия криволичеше лабиринтът на съдбоносни тайни, които го влечаха надолу, към риска да ги разгадава, за да бъде със Сила до гроб. Сила беше висина и дълбина едновременно. Сила си беше силата, която го влечеше неудържимо. За част от секундата през съзнанието на Насо премина спомен от детството свързан със същото чувство за висина и дълбочина:

Дългата върволица от хора се провираше през пещери, през усойни, напоени с диви миризми места, преодоляваше пространството педя по педя към съградения от природата параклис на света Петка. Минаваше по тесни издатини над страшни пропасти с голяма вяра, че света Петка, към която се бяха устремили, ги закриля - Насо си спомняше тези пропасти като огромна синка-возелена бездна, в която нямаше нищо страшно.

Веднъж, когато хората пълзяха със залепени тела и впити пръсти в скалата, Насо се обърна да гледа. Вдъхна дълбоко от удивление и с разперени ръце полетя към пропастта. Закачи се за едно храстче. Хората изхълцаха ужасени; и смаяни, че това съвсем тънко стебълце можа да го задържи. Докато Насо стоеше увиснал. гледаше бездната и му се струваше, че ако полети към нея, тя ще го посрещне с пухена прегръдка, един млад мъж намери дълъг прът накрая с кука, закачи го за дрешката и го измъкна невредим. Хората благоговейно се развикаха:

- Света Петка помага... Света Петка помага... Насо знаеше, че не света Петка му е помогнала, а онова, което си е вътре в него, защото той, именно той, Насо се хвана за храстчето.

Сега продължаваше да се гмурка в очите на Сила. Мощното й излъчване пресече дъха му, вмъкна се в клетките, изпълни мозъка, нервите, кръвта му със Сила, само със Сила и той я прихвана през кръста. Допря лице до нейното и замря. Минало и бъдеще изчезнаха, остана само този вечен миг на блаженство, в който обичаше. Обичаше луничките й, миризмата й, вдъхваше кожата, косите, сърцето - искаше да погълне цялото й същество... Очарователният миг му замени всичко: и живота, и смъртта, и изкуството...

Всъщност изкуството не е ли това, което не ни достига в живота? Чрез него си изфантазирваме нужното за духа. Насо го изливаше главно чрез живопистта, но когато биваше със Сила, нуждата да рисува умираше.

- Насе! - Сила внимателно го отблъсна.

Загледаха се отново в очите. Обичайната предпазлива скритост в погледа й бе изчезнала. Границата, до която го допускаше, се бе отместила назад и там сега грееше доверие и отдаденост. Подръпна го леко за ръката да седнат на канапето. Усмивката й изчезна, очите й станаха сериозни и проницателни, но това не го смути. Мъглата бе притиснала прозореца отвън и стаята приличаше на кутия, в която са затворени той и тя - двамата - защитени от злините на живота и хорската суета. В сумрака на затвореното пространство тя му изглеждаше по-негова, единствена предопределена му от природата, съществена част от душата и живота му, а предметите някак нежно заоблени, му говореха с друг език: мек, топъл, вълнуващ, доброжелателен език. Месинговото легло, покрито с домотъкана красива куверта на фигури, будеше трепет за любовни нощи, масичката в ъгъла с ленено мильо в екрю, букета от рози и мушкатата на прозореца пръскаха аромат на мечтан уют с любимата, на топлина и много щастливи години.

Сила се готвеше да му разкрие съкровените си тайни, да го посвети в борбата, да го въведе в рисковете на потайния си живот. Всъщност, тя отдавна го беше въвела в тези рискове, но той не знаеше и от това те ставаха по-големи.

Сила не беше във фабриката, но знаеше какво става там. Бе усетила ревнивата съпротива на Жейна да дружат с Насо. Тълкуваше я като долна женска суетност и се озлоби. Искаше да й докаже, че чистотата на седемнадесетгодишния младеж, свежестта на чувствата и плътта му се падат на нея, на Сила - равностойната млада пъпка, която тепърва ще цъфти и има какво да дава, а не на Жейна, с опашка мъже след себе си, 33-годишна дъртофела, която е разпиляла чувствата си и не може да даде никому нищо, а най-малкото на младеж като Насо. Сила й беше близка, дори я обичаше доскоро, но Жейна я отбягваше, не разговаряше с нея, а в същото време я следеше и това бе много опасно за делото. Имаше чувството, че тя всичко вижда, за всичко се досеща и току се пречка пред очите й, за да я плаши. Знаеше, че няма да я предаде, но я тревожеше. И това беше заради Насо. Завистница! Започваше да я мрази. Но не глупавата ревност и суетното честолюбие да доказва женското си предимство, караше Сила да се разкрие напълно пред Насо. Най-важното бе, че му имаше доверие. Беше твърдо убедена в достойнствата му. По-добър другар в борбата тя не можеше да има нито на този, нито на онзи свят. Важната крачка беше строго премерена и от Партията. Това, че изглеждаше понякога отнесен, можеше да бъде предимство, защото заблуждаваше врага с разсеяност и непричастност към политическия живот, а той просто беше надарен да бъде едновременно навътре в себе си и да не пропуска нищо от това, което е и край него.

Лицето на Сила ставаше все по-сериозно. Насо усети, че ще се случи нещо. Той отдавна го предчувстваше. Доста дълго се къпеше в една и съща вода от приказката. Обвиваха се в един и същи цвят - розовия - на любовта. Но животът не е само любов, както реката от приказката не е едноцветна: потича ту червена, ту зелена; ту бяла, ту черна; накрая златна. И всеки бива потапян във водата, която му съответства. Но когато човек е в розовия цвят, не вижда черния, защото всичко му розовее... Насо си даваше сметка за това. В богато нагънатия му мозък имаше точки за всякакви мисли и чувства, за най-невероятни проникновения и трансцедентални опитности, за да не се оставя на течението. Една предупредителна точка в съзнанието му неизменно пулсираше с червения, заплашителен знак, но той я потулваше в дълбокото и я напластяваше с розовите нюанси, със златните отблясъци на любовта и се правеше, че я няма.

Сега тя засвятка с ослепителния цвят на тревогата. Предчувствието сграбчи сърцето му и то заудря по-силно. Ето, сега Сила ще каже нещо, което ще преобърне живота му. Но не го каза.

Тъкмо си отвори устата, някой дискретно почука на прозореца. Тя го отвори и вътре се подаде главата на мустакат мъж в разгара на силите си. Припряно си зашепнаха нещо, което той не можеше да чуе. На Насо се стори, че тя моментално забрави присъствието му. Затвори отново прозореца, обърна се към стената и се съблече гола. Намъкна черна торбеста рокля, препаса я с връзка и напълни пазвата с някакви книжа. Върза главата с вехта кърпа и гласът й повелително отсече:

- Хайде!

- Но къде?

Тя само се усмихна. Не промени сериозният напрегнат израз на лицето си. Отново го поведе из градските улици незнайно къде и защо. Той отново потули предчувствието за тревога. Беше готов да я следва навсякъде.

До слуха им достигаше шум от превозни средства - камиони и леки коли - вероятно наблизо беше шосето, чу се далечната свирка на влак, а птиците в уличните дървета и градините нехаеха за мъглата и се деряха в любовните си призиви с двойна сила.

При всяка среща с човек Сила се притискаше до рамото на Насо и го целуваше. Беше му приятно да върви така до нея, да усеща топлия й дъх в шията си, голото й хладно рамо. Той се опияняваше и от мъглата - бяла, пухена, галеше нежно със ситните си хладни капчици, завираше се в косите, ноздрите, увисваше по миглите, измагьосваше от обикновените къщи фантастични старинни замъци, люлееше дърветата и ги превръщаше в нещо непознато от други селения.

Човек би казал, че Насо е безводен глупак, слепец, оставя се в ръцете на едно момиче да играе с него като с кукла... Но не! Той знаеше всичко, досещаше се къде и защо отиват. Мислите му, ако им дадеше ход, го повеждаха винаги по най-вярната посока; но той блаженстваше, чувстваше се силен, значим; дори плътта си усещаше набъбнала от леките им докосвания и не искаше да трови тези мигове с тревожни мисли. Избутваше ги настрана от съзнанието и ги принуждаваше да се утаяват на дъното като кал. Отгоре оставаше чистата кристална вода на усещанията, породени от Допира със Сила. Физическото? Премного красиво и сладостно беше, за да си задава такива въпроси.

Сила изпълняваше задача. Отново беше раздвоена: при Насо и там, където трябваше да отиде. Страхуваше се. Беше напрегната и се озърташе, но изглежда, че именно страхът и волята, която й беше нужна да го преодолява, я правеше силна, твърда, праволинейна и... за съжаление, понякога студена и отсъстваща.

Мъглата сякаш знаеше, че е нужна и си играеше на криеница с тях. Ту ги обгръщаше целите - гъста, непрозирна - ту се разреждаше и повесмата й се гънеха в невероятно забавен танц с предметите наоколо.

Сила забеляза, че от доста време зад тях вървеше един и същи човек. Когато излязоха в краен квартал и закриволичиха, за да изгуби следите им, той се затича и съвсем ги доближи. Насо я попита дали го познава.

- Да! Агент на полицията. Да бягаме. Бягай!

Започна луда гонитба.

Той ги наближаваше; беше висок и много бърз. Сила внезапно се обърна. Като топка отскочи и стовари крак в лицето му. Намериха се на земята. За част от секундата се осука по змийски около главата му. Устата, очите, ушите на преследвача бяха затиснати. Той обаче светкавично се отметна и скочи на крака, но преди да отхвърли Сила, гръмна пистолет. Мъжът се олюля и зарови лице в пръстта. Пръстите му конвулсивно се впиха в земята, за да задържи дъха си, но не можа и се отпусна безжизнен в целия си ръст. Сила го обърна с лицето нагоре. Образът му се вряза в съзнанието на Насо завинаги.

Беше съвсем млад, къдрокос, с правилен римски нос и черни разширени очи.

Сила зарови в дрехите му, бъркаше в джобовете, опипваше тялото.

Чуха се стъпки и припрян човешки говор. Побягнаха, хванати за ръце. Прехвърлиха ограда. Озоваха се в подгизнала от влага овощна градина и спряха. Погледнаха се.

Насо едва сега изпита истинския голям ужас. Това не беше неговото момиче, за което копнееше насън и наяве. Размечтаваше се като глупак, дори виждаше сплесканите дупенца на децата, които щеше да му роди. Срещу него стоеше едно кърваво момиче. Лицето, ръцете, дрехите му бяха изцапани с кръв. Човешка! Насила изтръгната от тялото, на което е давала живот. И Насо беше омърсила, и неговите ръце бяха изцапани. Подгади му се. Обля се в пот. Яростно затърка ръцете си в оградата, в тревата, в храста; затръска ги като нещо чуждо и гнусно, което искаше да отмахне. Потърси спасение в очите на Сила, в езерните им подводия с тайните и загадките, които така силно го вълнуваха, но оттам го посрещна студената неподвижност на замръзнало езеро - с мъртви риби и водорасли, без движение и красиви отблясъци. Оттам сега го гледаше убийца - с твърда ръка, студена и хладнокръвна,

Сияйната горда скала, пробила небесната вие над света Петка, превзела чистите селения на слънцето; скалата, с която оприличаваше Сила, смяташе ги за двойници по извисеност, се срути с гръм и трясък; превърна се в мръсна пепел тъпкана от нозете на долни твари.

Не бяха изминали и десет минути от убийството, а на Насо се струваше, че е изживял сто години от окаяния си живот, превърнал се е в старец и няма вече пред себе си нищо; всичко е останало назад, зад гърба му и той си пожелаваше да се влее в Лета - реката на забравата - за да го няма и да не го е имало никога... Никога...

- Бягай! - резна го с гласа си Сила и се стопи в мъглата без следа.

Насо се видя сам, разнищен, изчезнал сякаш от собственото си съществуване. Не знаеше къде се намира. Повлече се напосоки и се озова при църквата с шедьоврите на изкуството. Оттук и слепешката можеше да се прибере. Вървеше, без да гледа; и без това не се виждаше нищо от мъглата, а беше започнало и да се мръква.

Пред него неизменно плуваше и убитият. Полюляваше се като на носилка. Необикновено силната зрителна памет преподнасяше на Насо все нови и нови визуални подробности от убития и го караше по тях да гадае живота му. Беше около двайсет и четири-петгодишен, с мургава свежа кожа, покрита със ситни капчици от мъглата. Колко ли време е вървял след тях? Защо ли? Искал ли е наистина да им стори зло? Очите му бяха широко отворени като на учудено дете. Умни очи, с дълбочина. Очи на философ. В стаята му сигурно има купища книги - по лавиците, на масата, по пода. Може би е изучил историята на всички народи, ученията на древните и съвременни философи. Навярно е търсил истината и смисъла на съществуването като Насо. Дали го е намирал като него в любовта, в единственото чувство, което носи света и ни го поставя в краката? В очите на умиращия светеше блян. В златистите им точици, непомръкнали още, трепкаше огън. Може би, и той е имал момиче, може би го е причаквал на ъгъла на някоя сграда. Устните му, свежи и плътни, са докосвали с красивите си ръбчета устните на любимата. Бяха се отворили във внезапна почуда и разкрили бели здрави зъби. Снежно бели, правилно наредени, каквито имат хората от планинските села, люде, израснали сред девствената природа. Да, той е от село. Планинец. Личи по мощните му гърди и широки рамене. Може би, са многобройна челяд, има братя и сестри, които го обичат; а майка му, колкото повече го гълчи, толкова повече го обича - като Масовата.

Сега ще им съобщят...

Представи си ужаса, суматохата, скръбта. Цялото село ще изтръпне, ще пожали за този току-що разцъфнал цвят, за този левент. И Насо го пожали. Пожали за младостта му. за интелекта, за безвъзвратно погиналите знания, добити с толкова труд. Усилия, време, средства... Един миг - и край! От ръката на Сила. Сила - неговото момиче - нежното, чаровното, любимото.

Насо изрева. Като див звяр изрева насред улицата, със стиснати зъби и юмруци. Побягна. Ей сега ще изскочи някой да го попита какво се е случило. Ще види кръвта по дрехите му. Ще го помисли за убиец. Той не е. Само се е целувал с убийца. Обичал я е. Обожавал я е. Тя беше животът му, който в един миг се сгромоляса.

Тази вечер сърцето на Насо се изпълни с трима мъртъвци:

непознатия прострелян младеж, който лежи окървавен в калта, а може би, вече го вдигат; Сила - любимата ч самия той - Насо. Дали ще се съживи отново? В този момент беше загубил всичко. Имаше насреща само едно чудовище - новата, непознатата, ужасната Сила, която се беше напъхала в кожата на добрата и обичната. Сила“- малкото слънчице. С бялата, покрита със златни лунички ръчица. Как силно и властно стискаше пистолета. Дали си го носеше или го измъкна от младежа? Това не можа да разбере. Държеше го така, сякаш с него се бе родила.

Беше запомнил и ръката на младежа - дълга, някак източена, с изразителни пръсти. Навярно е свирил на някакъв инструмент; може би, на цигулка или на тромпет. Май му подхождаше повече мощният тръбен звук на тромпета. А може би е художник? Дори му се стори, че видя червена боя на едната му длан, но веднага съобрази, че това е било кръв. Тези ръце са държали и сърп, и мотика, и вила през ваканциите и отпуските. Тези ръце... Дали са могли да бият? Да убиват? Какво ли щеше да стане, ако не го беше пронизал куршумът така внезапно? С какво пречеше, трябваше ли да бъде убит? Защо? - Защото е полицай. - И какво от това? Защо трябва хората да се убиват, Господи! Става ли им от това по-добре; по-щастливи ли са!

Миг ли мина, минути или часове - Насо не съзнаваше - сякаш беше изпаднал в друго време - глухо и неопределено. Душата му беше изпълнена с нови неясни чувства и мисли, които се тикаха, ритаха и бутаха към повърхността на яснотата и взаимно се смъкваха все по-надолу в бездната на мъглата.

Насо се блъсна в улично дърво. Погледна нагоре и видя, че се беше показала луна. Заприлича му на гол, озъбен череп.

До пътната врата видя гърба на Жейна. Прииска му се да я настигне, да се хвърли на гърдите й и да се разридае като дете. Вместо това, се прикри зад оградата. Не би могъл сега да се вижда с никого. Промъкна се тихо да не го усети хазайката. В коридора го посрещнаха ударите на часовника. Отекнаха в душата му като погребален звън. Стените бяха същите, а съграждаха сякаш гробница. Гробница на любовта, вярата и мечтите. Гробница на духа и сърцето, което умираше... Сякаш зла сила го бе отскубнала от гърдите и пльоснала на земята в калта. На мястото му зееше дупка, а то конвулсивно подскачаше, гърчеше се като хартия в огън. В стаята цареше същото мъртвило. Предметите пустееха. Душата им липсваше и стените затваряха гроб на мъртви вещи - ръбати и грозни в безучастието си. Всичко край Насо и вътре в него се бе превърнало в тревожна безсмислица, пораждаща отчаяние и безнадеждност, равни на смърт.

През нощта сънува кърви: все ги миеше и все не можеше да ги отмие; цапаха го, заливаха го, давеха го... Сутринта се събуди разнищен.

Тръгна към фабриката по същите улици. От оградите надничаха същите цветя. Същите утринни шумове и птичи песни, същият далечен ромон на превозните средства, но нищо не го настигаше, нищо не го докосваше. Плъзгаше се някъде край него и потъваше в загубения му вчера свят.

Във фабриката първа видя Жейна. Тя всеки ден. посрещаше Насо скрита в сумрака на натрупаните щайги и уж оправяше престилката си, тайно го оглеждаше от разстояние. Беше свикнал и не му правеше впечатление, но сега тя побледня, като го видя и по сгърчването на лицето разбра, че тревожно изохка. Тялото й са устреми към него, но краката я удържаха на място.

В миг погледите им се сляха. Отново бяха в пълно единение. Те, духовните двойници, отново смесиха душите си, проникваха в мислите, чувствата и живота си - във всичко, което е свързано с тях. Устните им се усмихваха, очите им се пълнеха със сълзи. Започна ням диалог и отново не се знаеше кон думи от кого са изречени, толкова еднакви бяха те и по значение, и по чувство:

„Скъпи мой, ненагледни... светло мое слънчице... Аз съм с теб, сега и завинаги...“

„Незаменима моя, как искам да се гмурна в прегръдката ти, да поплача на рамото ти... Само ти ме разбираш, ти ми се радваш и ми помагаш...“

Нахълтаха между тях работнички. Заровиха в щайгите, затупуркаха. Насо също се въоръжи с празни щайги и седна да работи. ; Жейна взе разрешение от надзирателя и изхвръкна от фабриката да търси Сила. Майчината интуиция безпогрешно й подсказваше, че преживяванията на Насо, които го бяха стопили за един ден, са свързани с опасното дело, в което е Сила. Само да я намери! Така ще я заплаши, че няма да посмее да погледне Насо. Той, обаче, след разменените пълни с обич погледи доби упование и беше спокоен.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух