напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



9.


* * *

Днешният ден остана в историята на града като най-кървавия сблъсък между полицията и комунистите, в който пострадаха много невинни, мирни хора.

Във фабриката влезе висок, около четиридесетгодишен мъж с елегантно подстригани мустаци и прави прилепнали за главата коси. „Господар някакъв“ - решиха работничките, но Насо забеляза, че върви с вирната глава и уж не поглежда никого, а прилича на дебнещ котарак. Ей сега някой ще се намери в ноктите му.

Точно така стана. Рашко, прекалено съсредоточен в работата си младеж, се опита да се измъкне незабелязано през обратния вход, но „котаракът“ с един скок го стигна. Рашко се опита да побегне и щеше да успее, ако не го бяха пресрещнали трима агенти като този вътре, само че те не бяха „котараци“, а хищници от по-кръвожадна порода, защото се нахвърлиха и върху други; размахваха палки, събаряха на земята, ритаха, биеха. И друг път бяха се извършвали арести, но тихомълком. Сега настъпи голяма суматоха. Насо видя как жилестите, загрубели от работа ръце на работниците си подаваха и препредаваха нещо, докато изчезна, а агентите побесняха: разгръщаха, събличаха и диво крещяха: „Къде? Дайте!“ Тишина и покой от страна на работниците. „Ни лук яли, ни лук мирисали“. Застанаха по местата си и се опитаха да работят спокойно, но белезниците продължаваха да щракат, ботушите да ритат, палките да плющят; появи се кръв по пода, сподавени яростни викове, паника и безумие. Пристигна полиция, забучаха камионетки, започнаха масови арести.

Входовете бяха завардени. Един младеж се покатери по стената, която беше доста висока. Изтрещяха изстрели и го събориха окървавен върху камъните на земята с разцепена глава и надупчен гръб. Бичът плющеше и върху работничките. Сульо от Долно Мишище беше застанал в ъгъла и с изпулени очи сочеше: „Този... Този... Ето и този... И тая, и тая...“ Едно момиче несвалило още селския сукман, с тежки руси плитки, запърха в ръцете на полицая като уловена птица, задърпа се насам-натам и като не можа да се освободи, заби зъбите си в месестата му ръка. Той се вбеси и с все сили го удари в каменистия под. Момичето не можа да си поеме въздух. От устата и пукнатата му глава потекоха кърви. На Насо се стори, че умира и се спусна да помогне, но и на неговите ръце щракнаха белезници. Започна да се съпротивлява, от което засвистя бич.

Повлякоха го към камионетката.

Жейна само него беше наблюдавала. Изпищя пронизително и увисна на ръката на полицая: „Но той е невинен, той не знае нищо, нищичко... Аз, аз зная, аз ще ви кажа... Освободете него…“ Полицаят я блъскаше, риташе, но не можеше да я откопчи.

В камионетката беше тъмно; във въздуха витаеше внезапният стрес и предчувствие за нови ужаси.

В полицията нямаше повече място; Наблъскаха много хора в избата на друга сграда. Те бяха различни по възраст, пол и обществено положение; от дрипльовци и проститутки, насметени от улицата, до важни елегантни господа в скъпи костюми и дами в копринени рокли.

Един такъв господин с мека шапка и очила непрекъснато се разхождаше, блъскаше се в хората и размахваше възмутено ръце:

„Аз съм лекар, господа, лекар съм и пациентите ме чакат... Аз не се занимавам с политика, имам положение, жена, деца. Тук има някаква грешка... Аз съм невинен, господа, не съм направил нищо и нищичко не зная...“

Нямаше кой да го чуе. В сумрака на влажната преизподня се задушаваха, изплашени и възмутени, много такива като него.

Една жена в скъпа копринена рокля се дереше истерично, колкото и глас държи и думкаше заканително с юмруци по вратата: „Аз ще ви дам под съд! Ще ви науча аз вас. Знаете ли вие коя съм аз?“

Някой тихо хлипаше. Повечето хора бяха онемели от страх. Насо реши, че може да види и Сила някъде тук. Напрягаше очи в тъмницата да я търси. Нямаше я. Тя беше фантом. През иглени уши минаваше и се спасяваше при всички случаи. Тя бе родена, за да живее, други - да умрат без време, той, Насо, - да страда.

Стана му тъжно, самотно, изпадна в дълбоко униние. Искаше му се да изчезне завинаги, да се стопи във въздуха или да потъне в земята, за да го няма никога повече на тая грешна земя, където хората си завиждат, мразят се и враждуват. Разделили са се на фашисти и комунисти и взаимно се избиват, проливат кръвта си, без никакво угризение и се смятат за герои, за достойни чада на своя народ. Фашисти и комунисти! - не са ли еднакви? Какво от това, че са въоръжени с различни идеологии! Действията им и резултатът от тях е един и същи: в името на щастието комунистите се въоръжават, дебнат, стрелят и убиват.. , Хладнокръвно, с удовлетворение дори, че са допринесли за свободата, братството и равенството. Фашистите също убиват: затварят, изтезават, смазват, умъртвяват... Защо, Господи? Полудяло ли е човечеството?

Зъл сатанински дух ли го обладава или е под властта на някакъв нелеп биологичен закон именно за оцеляване на това човечество. Ако се събере кръвта на човека пролята от човека, ще удави живите твари, ще оцвети моретата и океаните; ако се съберат труповете на убитите хора от хора, ще покрият планетата, ще отровят въздуха, ще задушат живота. Добре че са в земята превърнати на пръст, която храни растения и животни да хранят човека... за нови престъпления - ужасен кървав кръговрат...

Имало ли е някога свобода за всички, имало ли е равенство и щастие? Никога! Защо трябва да мислим, че в бъдеще ще има! Победителите са подновявали робството, унищожено преди, това от тях. Унизителното неравенство се е възцарявало отново и отново все по същия начин.

Откакто свят светува пороците на обществото са все същите, вечни и неизменни, като въздуха, който дишаме и водата, която пием. Явно, не е този начинът, пътят към щастието не е насилието. Убийството ражда убийство, защото зад него стои отмъщението. Отмъщението е живецът на насилието. Докато не спре то, няма да спре и насилието. Хората са объркани, оскотели /човекът си е едно животно в края на краищата!/, въртят се в кръга на голямото зло и все не могат да излязат от него. Колко бунтове, колко въстания и революции и нищо - все същото. Но защо е така, Господи? Защо? - чезнеше в мислите си Насо. Всичките науки: история, философия, биология, в които Насо навлезе с бързината на феномен, не му даваха отговор. Ясновидството му го довеждаше до истината, но не му открехваше завесата към причината, не му показваше пътя. Пътят е важен. Къде да го търси? Как да го намери? Без него, без истинския път към щастието, всичко е напразно, безсмислено. Животът е ад, човечеството - зверилник. Алчност за власт, завист, ревност, ненавист; мерзост, стигаща до лудост, до пълно човешко израждане. Безумие, ужас и вечно страдание царуват... Насо се хвана за главата. Крехката му душа не можеше да понесе изпитанието от сблъсъка с действителността. Искаше му се да умре в тази минута, в този миг...

И я видя. Не Сила, която стоеше непрекъснато пред вътрешния му поглед, а момичето, което слугуваше у Христо - художника. Стоеше в ъгъла при работниците, настръхнало, с остър неподвижен поглед, събрал толкова омраза, толкова решителност и готовност за отбрана, че Насо премигна няколко пъти, докато се увери, че е то, същото безпомощно слугинче, което оприличаваше на мъртво бездиханно цвете, скъсано и смачкано от злосторна ръка. Никакво цвете не беше то сега. В този момент влезе полицай и подбра момичето. Бутна го пренебрежително в гърба: „Върви, мари!“ То се запъна и не помръдна. Полицаят се изсипи да го удари, ала момичето отскочи настрана и юмрукът му описа смешна дъга във въздуха. Хвана го разярен за раменете и го блъсна с ритник напред, То се обърна и го заплю. Вчепкаха се. Момичето го захапа, зарита във въздуха, осука се досущ като Сила. Насо се смая. Оказа се, че нищо не е знаел за това момиче, не се е докоснал изобщо до същността му. То беше като Сила. Потенциалната убийца гореше в погледа му.

Отведоха Насо в кабинета на следователя да им правят очна ставка. Предните зъби на момичето бяха избити, лицето окървавено, а погледът все така непреклонен и поведението дръзко. Ритаха го, блъскаха го; то отскачаше като гумена топка и ги пронизваше с омерзение, което разпалваше злобата им до лудост.

Минаха мигове, може би и минути, докато Насо погледна към бюрото на следователя. Олюля се и преди да падне - изведнъж се сети. Това беше великанът от тавана на Сила, чудовището, което унищожи и изпотъпка всичките й книги и учебници. Приличаше на смъртник, на разлагащ се труп, който будеше отвращение. Кабинетът беше светъл, един слънчев лъч огряваше голия му череп и на Насо се стори, че разнася миризма на гробищна пръст. Позната картина и изпитани чувства в оная ужасна вечер, когато Сила посини ръката му да я стиска от страх и само щастливата звезда» спаси от лапите на този ужасен човек. В огромните дупки на черепа му обаче шаваха живи очи, студени и проницателни, които обещаваха само смърт, а синкавите устни се чупеха в преднамерена усмивка на фалшиво снизхождение.

Питаше го за връзката му със слугинчето и разни други лица които не познаваше. Не. Не са му известни. Той си има свои интереси, своя работа, не се интересува от политика... Това момиче вижда за пръв път. Ако го е видял у художника, не го е запомнил Той с момичета не се занимава. Тръпнеше за името на Сила. Слава богу, не го попита. Това чудо ли беше или някаква клопка?

Събуди се в тясно помещение два на два. Доста усилия му костваше, докато отвори очи.

Първото нещо, което достигна до насила приспаното му съзнание, беше малък червен квадрат в горната част на стената. В главата му се промъкна думата „слънце“. „Слънце... слънце...“ - пропълзя през скованото му съзнание, но то, слънцето, изтичаше в някаква мразовита яма и потъваше в мрак. Напрягаше се да го търси, да го „вика“... Зовеше го с уста и очи... Мъчеше се да повдигне клепки, но сякаш камъни ги затискаха. Болеше го... Болеше го точно там, където трябваше да дойде „слънцето“. Напрегна се по-силно и отмести „камъните“. Процепи го болка като светкавица на разярено небе и го хвърли в мрак, където нямаше нищо. Но той го осъзнаваше това нищо и се мъчеше да избяга от него. Напрягаше се, изнемогваше и се отпускаше. След миг започваше отново; докато най-накрая успя. Размърда се, отвори широко очи и се видя, този път вече съвсем ясно, проснат на голия цимент с цепеща болка в главата. Надигна се, подпря се на лакът и направи опит да стане. Циментът го беше просмукал и сковал мускулите му, но волята го изправи на крака. Близкият спомен го връхлетя със сила и отново го свлече към пода. Видя се върху купчина парцали и нови метли. Имаше и няколко празни кофи, а в ъгъла препарат, вероятно за чистене, който миришеше лошо. Разбра, че се намира в килера на чистачките. И защо“ са го захвърлили тук? Вероятно всичко е запълнено.

Червеният квадрат, който раздвижи заспалото му съзнание, се оказа наистина слънчева светлина от малко прозорче с потънало в паяжина мътно стъкло. То беше толкова малко, че човек можеше да си подаде само главата. Зарадва му се като корабокрушенец на остров. Нареди кофите една върху друга, изправи и няколко метли с дълги дръжки за опора и се покатери, опита се да го отвори, но то бе заковано или бетонирано от времето и не помръдна. Хвана с двете ръце, опъна с всички сили и падна на пода заедно с проядената от годините рамка. Създаде се шум, удари си лакътя и примря от болка, но на мястото на прозорчето зейна голяма дупка, която разтупка сърцето му от радост. Уплаши се да не го открият и върнат в приземния етаж, във влагата и вонята, при дивия страх и воплите на невинно арестуваните. Ослуша се напрегнато, но не чу да идват към него. Беше високо на горните етажи и не го бяха усетили. Може би, не представляваше вече интерес за тях.

Смътни и далечни до слуха му достигнаха писъци. Мощен мъжки рев отекна някъде в стените и се загуби. Трошат нечии кости, газят нечия глава. Ритат корем, бъбреци... Истина ли беше това или халюцинира? Но той беше го видял вече, изпита го и на собствената си глава. Да, сега си спомни, че го биха. Наивно беше мислил, че може да се съпротивлява. Те бяха двама. Специалисти. И следователят един - трима. Дали оживя слугинчето на Янкови? Може би. Някои са родени, за да живеят. Да живеят при всякакви обстоятелства, да преминават невредими през изпитанията.

Чуха се възгласи: „Смърт на фашизма - свобода на народа!“ Зазвуча песен. В страданието може да се пее.

Мислите му тръгнаха по старата, отъпкана вече пътека:

Фашизъм, комунизъм... Чете за тях, изучи ги, видя ги и нагледно. Това бяха машини за унищожение на хора. Всичко друго - братство, свобода, равенство бяха илюзия. Никога няма да ги има. Зачуди се защо хората не знаят това. Нали има история, философия, има Дарвиново учение. От памти века хората са си все същите и всичко се повтаря. Мислите, чувствата, вълненията и. проблемите не търпят развитие. Винаги ще има бедни и богати, винаги ще има несправедливост. Хората са животни и биологичните закони за естествения подбор важат и за човека. Свободата е също нещо относително. Човек никога не може да я. има в пълна мяра. Все от нещо е зависим, все от нещо е ограничен...

В ъгъла зацвъртя мишка. Като търкулнати орехчета подскачаха край нея рожбите й. Насо им се зарадва - живинка в болезнената му самотия. Малки пулсиращи топчици, с нежни краченца и живи подвижни муцунки. Притаи дъх да не ги подплаши, но те се наиграха и изчезнаха внезапно, както се бяха появили. Насо се почувства по-самотен от преди. Връхлетя го отново спомена, налегнаха го лоши предчувствия. Стори му се, че се задушава.

Покатери се отново до прозорчето. Подаде главата си навън., Столетни дървета, населени с гугутки и всякакви други птици,. люлееха море от зелени листа, а над тях синьо небе и слънце. Това бе рай за хората извън стените. Слънцето блестеше, хладината обгърна лицето му, птичите песни го замаяха... Той не можеше да си представи да остане повече тук - при метлите и кофите, притиснат от мрака на олющените стени. Искаше да бъде навън и реши. Ще се измъкне през дупката на прозорчето. Може да го открият, да стрелят и убият, но всичко това бледнееше пред влечението към свободата. Не видя охраната. Може би, е по ъглите. Ще й убегне.

Височината беше доста голяма, а стената гладка. Как ще се приземи, не си даваше сметка; знаеше, че ще го направи, надяваше се някак подсъзнателно на чудо. Вярваше в него, беше сигурен и то наистина стана. Невероятна енергия го изпълни и му създаде чувството, че може да лети. Ето, вдъхна дълбоко, изпълни се с въздуха полетя... Леко и безпрепятствено увисна на близкия връх на столетното дърво. По същия начин, от клон на клон като маймуна, с подскоци премина голямо разстояние по дърветата и се намери в края на парка. Скочи на земята и се огледа. Сега трябваше да бяга, но накъде - в коя гора, в кой храст да се скрие. Хрътките щяха да го открият и предоставят на унищожение; защото той в момента приличаше на подгонено диво животно, изплашено и запъхтяно, с разтупкано сърце.

Побягна напосоки, през градини и дворове, през зидове и крайни улици. Излезе на полето. Тръгна през ливадите на запад. Стигна до железопътната линия, легна в рова и зачака влак. Но накъде? В коя посока и в кой край на страната няма да съществуват пороците на обществото? Вечните, неотменните, закономерните... Да. Закономерни... Това е най-страшното, ужасяващото. То прави живота възможен само със злото - с животинското, примитивното. Животът на ЧОВЕКА. - „ВЕНЕЦЪТ НА ПРИРОДАТА“. Егати венецът! - помисли на родния си махленски диалект Насо и се засмя, а от очите му потекоха сълзи. Не му харесва скотския живот. Не му носи радост. Не иска такъв живот, но не му се и умира.

Огледа се около себе си: свежа зеленина, алени макове, жълти и сини цветя покриваха земята край линията. Все пак, съществува и красота. Животът е изплетен от жестокост, грозота и красота. Жестокост, насилие и красота! Какво съчетание, Боже! И са в хармония на всичкото отгоре, как да ги отдели!

Долепи ухото си до релсата и чу далечен едва доловим звънтеж. Идеше влак. Закъдето и да е той, какъвто и да е - пътнически или товарен, - ще се метне на опашката му и ще замине по-далеч оттук. Ослушваше се непрекъснато и за преследвачи. Млад овчар подвикваше на стадото. Във вида и гласа му имаше нещо изконно първично, много жизнено и човешко, което беше на път да стопи напрежението в Насо, ако от завоя не беше избухнал и се проточил дълъг товарен влак.

 

* * *

На гарата, която беше съвсем малка и влакът не спря, Насо скочи в движение и по брега на реката тръгна нагоре, където в една уютна падина в планината се гушеше скупчено родното му село. Тук всяка тревичка, всяко цвете и сянка му бяха близки и познати; вливаха в жилите му успокоителен балсам.

Някъде реката се разширяваше. Бреговете обрастваха с жълтурчета, бучиниш, пипериче, какви ли не треви; богат пъстър килим населен с разни буболечици, пеперуди, жаби, а и змии сигурно имаше.

Колко чисто, живо и девствено е всичко тук! И хората са добри, нехаят за немотията, тя не ги подтиска, защото не са алчни, не им трябва повече от това, което е нужно, за да живеят.

Насо си спомни какво дете беше: впечатлително до болезненост, с вихрено въображение, което го носеше на крилете си, където. поиска. Спомни си жадното за знания юношество... Сега се връщаше друг: много видял, много патил, придобил знания от учебниците и книгите, които нищо не допринесоха за духовното му издигане - само нарушиха душевния му мир. Смъкнаха го от висините, в които летеше с птиците и зефира, натикаха го в калта;

разкриха му чудовищния образ на човека. Добре си беше неук, щастлив си беше. Сега е изпълнен с отвратителни чувства: погнуса, възмущение, разочарование. Отчаян е. Как иска да се върне към миналия си живот: с вечния възторг и обич към целия свят...

Представи си скорошната среща с майка и братя, с баща и съседи. Сърцето му се разтупка.

Слънцето беше прекрачило пладне и се люлееше на запад върху чистото небе; играеше с белите водни прашинки, отскачащи от камъните в реката, провираше се в треви и клони и правеше причудливи танцуващи сенки, раздвижваше земния свят, изменяше го всеки миг, правеше го нов и различен.

Насо съобрази, че хората са още по къра и планината. Поседна край реката, вдъхна дълбоко. Кръвта му сякаш на секундата се пречисти; сърцето се отпусна, запулсира в унисон с набъбналия живот край него. Тревогата от преследване, ужасът от насилието и смъртите, които видя, загубата на Сила и любовта се оттекоха в земята и го освободиха. Сякаш някой разчупи обръчи от гърдите му. Шумът от реката го замая, прииска му се да спи, само да спи и да диша. Тревата го галеше, подсвирваше до ухото му, щурци зазвъняха, птици се обаждаха, а водните кончета - едри, охранени - бяха събрали всичките багри на гората. Люлее-ха се на тревите, замайваха очите му. Слънце, хлад; хармония на цветове, шумове, гласове... Рай на земята. Рай от детството му. Излезе юноша, връща се мъж. Надникна в ада, попържи се в него, но не загуби рая си. Усети хармония в душата, обич към хората и доброто.

Щастлив е с Жейна. Почувства я в сърцето си по-силно от всякога. Ще я носи там, докато е жив.

Сила също го владееше. Тя е неговото крехко видение, неговата погинала мечта, оставила рана в душата му, която кърви, дори сега и тук в „рая“.

Ето я на отсрещния бряг с венец от цветя. Роклята й е парцалива и мокра. Прилича на гола под нея. Косата й е черна, прилепнала от водата, в златистите й очи се стичат струйки. Носи кошница с билки. Остави я и нагази плахо към него. Спря се на крачка и посегна да го докосне.

Насо се стресна от унеса. Изглежда беше задрямал. Разбра, че момичето не е никаква Сила и никакъв сън, а си е напълно реално. Посегна към него да се у вери, но то отскочи настрана и побягна през шубраците с бързината на кошута. Насо се зачуди. Откъде се взе това причудливо момиче? В селото няма девойки без плитки. И поведението му беше необичайно. Насо разтърка очи, отваря ги, Отваря ги - искаше да разбере дали не е видение от сънното му състояние. /Не беше спал толкова време!/. Не, не бе видение. От кошницата на момичето бяха изпаднали билки и цветя. Той тръгна след тях да ги събира с надеждата да го види отново, но от него нямаше следа.

Слънцето беше на заход, хората започнаха да се прибират и планинските чукари се огласиха от песни. Моми и булки заставаха с допрени глави на някоя височинка и пускаха мощен глас, тресяха го и го пресичаха да прилича на звънец. Кавали извиваха дълги протяжни мелодии, а други им отговаряха игриво и весело като на хоро.

Колкото повече наближаваше селото, толкова по-голямо ставаше вълнението му. Излезе на мекия път. Тук всеки камък, всяко дърво и храстче му бяха познати, но сега идваха като от някакъв далечен, отдавна отминал живот. Вървеше покрай ракитака, все още не се решаваше да се покаже.

Трополене на каруци, подрънкване на звънчета, блеене на агнета, овце и кози... Подвикване на хора, залюбени в прелестите на планината, несъзнаващи простото си съществуване и моралните си достойнства; по-щастливи от градските парвенюта... Все така мили, интимни картинки, пълнеха душата му с нега и някак умалени, в стеснено пространство, го връщаха в детството.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух