напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



10.


* * *

Влезе в селото. Замириса му на родно, кучетата го познаха, завъртяха опашка. Тук хората не знаеха да крият любопитството си. Начоколиха го от всички страни, заразпитваха го. Оставиха стоката ненахранена, овцете и козите неиздоени. Насо Лисаветин се върнал! Това бе събитие от голяма величина. Сълзи, крясъци, възклицания - сякаш от фронта се връщаше Насо. Налепиха се по оградата, влязоха в двора; отдалече се виждаше, че в дома на Лисавета се е случило нещо необичайно.

Докато другите се надпреварваха да се ръкуват и да го потупват по гърба, майка му стоеше настрана и току подсмърчаше в края на забрадката си, а брадичката й потръпваше от радост и гордост. Какъв мъж, Господи! Какъв левент-юнак! В селото няма такъв. Няма. Само тя, Лисавета, е достойна за такъв син... - и изливаше стаяваната досега мъка по него в радостни сълзи. Баща му също стоеше настрана и се подсмихваше на олелията, но се виждаше, че и той едва сдържа гордостта си.

- Колко си пораснал, как си възмъжал! - цъкаха съседите.

- Глей, глей, ама това ти ли си бре, Насе! Ама ти си гражданин, бе. Току си ни изписал някоя гражданка за булка.

Тази вечер Насо беше почетен гост в собствения си дом. Братята му се чудеха къде да го сложат и радостното им внимание напираше в червендалестите лица и несдържаните белозъби усмивки.

Насо се упойваше от всичко край себе си. Гласовете, образите, думите на близките покриваха с мехлем оголените му нерви. Простата селска покъщнина: масата, наречена паралия, изправена до стената, калените паници и трикраките столчета, хасърите - постелките на пода, изплетени от царевична шума, коравият дървен креват, покрит с пъстра черга и везани възглавници и всичко в дома му беше някак оживяло. Обвиваше го уют, сладка топлина, която го размекваше и превръщаше душата му в мед. Прясно варосаните стени лъхтяха на чистота и здраве.

Дълго клеча с кучетата, които го облизаха целия, после стоя при животните. И... не искаше да си го признае, ала му мина през ума, че животните са по-достойни за обич от човека; лоша мисъл, несправедлива към хората, но доказана от събитията в града, а на следващия ден и тук, в селото...

 

* * *

Насо се събуди от необичаен шум на конски тропот и припряни мъжки гласове. Съседните дворове бяха изпълнени с жандармерия и млади войници, въоръжени с пушки и картечници.

Насо усети края си. Не може, след като е бил затворен и избягал, да не са го открили и да не го спипат сега в родния му дом. Представи си пламъците, които поглъщат къщата и плевнята им, рева на добитъка и виенето на кучетата. Усети сили в мускулите, воля да се съпротивлява, беше уверен в сръчностите и бързината на рефлексите си, можеше да приложи хитрост и да убива, за да се спаси, но каква полза от това. Тогава той ще заприлича на тях, ще се превърне в животно; не от познатите биологически видове - те не убиват еднородните, - а в някакъв друг, непознат вид животно, олицетворяващо на й-рафиниран ата жестокост, лудото настървение на кръв, смърт и унищожение... Ще се включи в общото безумие на човека.

Очакваше всеки момент вратата да скръцне. Белезниците ще щракнат, ще пламне червената болка в главата, ще лумнат огньове в гърдите и ще изгори. Насо си представи символично как ще се превърне на въглен, на пепел, ще го разпилее вятърът и все едно никога не е съществувал... Мрак, чернота, вечно НИЩО - небитие. Ще бъде НИКЪДЕ.

Ала вместо никъде, Насо се издигна в мислите си нагоре; нагоре в синята вис и гледаше оттам земята и хората. А те са мънички, нищожни буболечици, но не кротки и невинни, каквито познаваме, а хищни, изродени. Насо си представи как тези буболечки - войниците и жандармите - ще плъпнат утре по гората да преследват партизаните, за да ги изтребят; ще заприличат на хищници след жертвата си, а тя фанатично ще се отбранява: „Бий гадовете! Унищожавай врага!...“ И кръв ще се лее, и трупове ще се стелят. И ненавист ще има в очите, и кръвожадна радост. Радост от смъртта и страданието. Защо? Това са българи, братя, бащи и синове, та дори и дъщери.

Насо не може да го възприеме, не намира логика в това и се тревожи: той ли е ненормален, той ли е сбъркан или хората са изродени, та никой, ама никой не може да разбере безсмислието ма взаимното избиване.

В дома на Насо нахълтаха полицаи, но не му обърнаха внимание. Без да разпитват, претърсиха къщата, двора и плевнята. Същото сториха и в другите крайни къщи. С шишове, подобни на тези, с които се ниже тютюн, само че дълги около два метра, мушкаха в сеното. Ако имаше човек, като шишче щяха да го нанижат. Понякога в плевнята играеха деца; скачаха от високите греди или се заравяха в сеното. Късмет беше, че не пострада някое.

Хората не можаха да излязат на къра, нито в планината. Надничаха през оградите, промъкваха се през комшулуците и току коментираха:

- Да ги изловят, да мирясат най-сетне, свободно да си излизаме в планината, а то сега какво е? Не ти дават коричка хляб да си сложиш в торбата.

А другите:

- Как ще ги изловят, мари! Те за нас се бият, за нас се жертвуват, за нашата свобода...

Трети пък:

- Хм... За нас... - и се хилят.

Глашатаят през целия ден кръстосваше селото и думкаше барабана:

- Който забележи непознат, съмнителен човек да се навърта в селото, по къра или планината, веднага да съобщи в общината. Строго се забранява приемането и укриването на чужди лица по къщите. Властта призовава всички селяни, без изключение: мъже, жени, деца, баби н дядовци да се съберат веднага на площада под заплаха от най-строго наказание...

Във въздуха надвисна смъртна опасност. Хората изтръпнаха и се скриха в домовете си. Добитъкът ревеше гладен, неиздоеннте вимета болезнено напращяха. От време на време се чуваше рев на бебе, заглушавай насила от нечия ръка. Селото заприлича на пометено от чума, върлувала само по хората.

Тъй като никой не излизаше, насила ги изкарваха от домовете, бутаха ги с приклада на пушката, някои залитаха, клинчеха и по гърбовете им плющяха камшици.

На площада имаше три човешки трупа, захвърлени небрежно като прегазени котки: двама младежи и една девойка със слепени от кръв коси, по които пълзяха мравки. Тлъсти зелени мухи се завираха безцеремонно в полуотворените й очи. Младежите бяха едри. Лекият ветрец подвяваше косите им.

Насо изрева заканително, но братята му го стиснаха за раменете и не му позволиха да мръдне.

- Кой, кой беше? - към мястото се спуснаха полицаи. В краката на Насо лежеше издъхващ старец и това го спаси. Множеството онемя. Тук-там се чуваше приглушения плач на някоя баба или несдържаното хълцане на повръщаща жена.

Капитан Дуров произнесе възторжено-заканителна реч. Убитите били опасни престъпници - рушители на държавата. Такива трябвало поголовно да се унищожават... Думите се люшкаха из въздуха страшни и кални.

Вечерта братята скастриха Насо:

- Ти къде се пъхаш, където не ти е работа, бе?

- Но картината, която видяхме, беше истинска, не нарисувана.

- И какво от това? Кой знае колко души са убили тези младежи и колко още можеха да убият.

Насо се възмути:

- Но те имат бащи, братя, които ще отмъстят за тях, като убият. Близките на убитите отново ще отмъстят и така до безкрайност. Кървавата река ще тече вечно. Насилието ражда ли мир? Никога!

На другия ден хората тръгнаха отново на работа, изплашени сковани, плахо се озъртаха да не срещнат „шумкари“, а полицаите се взираха във всяко лице и виждаха скрит ятак или преправен партизанин.

Привечер, когато хората се прибираха от къра, в селото се чу провлечен глас: „Бърда-а-а, бърда продавам. Тук е бърда-ря-я-я-я...“ - и жените се трупаха да гледат бърдата: на някоя трябваше ситно, на друга едро, според това какво ще тъче. По някое време бърдарят изчезна, остана само магарето да поклаща товара и да маха глава. Бяха прибрали човека в общината да го обискират и разпитват - съмняваха се, че е комунист, дошъл на разузнаване.

На другия ден, в неделя, на улицата се чуха писъци. Хората надникнаха предпазливо през прозорците. Насо и някои от мъжете излязоха на улицата и видяха необичайна картина: три жени, облечени в тънки градски дрехи, бяха съборени на земята една върху друга на кръстец като житни снопи и бичовете на един униформен и един цивилен полицай плющяха безредно по телата им. Бяха без документи и ходеха по къщите да врачуват. Едната от тях се прикриваше с черна забрадка, от която се виждаха само очите й. Тя бе най-отгоре и по-голямата част от ударите понасяше нейният гръб. Била уж голяма познавачка, но глухоняма, затова предсказвала със знаци, които другите жени превеждали.

Изправиха се и започнаха да се оправят, не смееха да гъкнат, Преди да ги откарат в общината, тази с черната забрадка прошари наоколо с поглед и се спря на Насо. От очите й го парна нещо до болка познато. Докато осъзнае какво е, черните й очи се превърнаха на разискрен огън избликващ радост и обич. Това бе Жейна. Краката на Насо се подкосиха. В порива си към нея забрави всичко. Ей сега ще я прегърне и разцелува пред всички, но ненаправил и крачка, погледът й се заледи в строга забрана. „Не, не, не!“ - му казваше и той се закова на мястото си. После се усъмни дали това не е било плод на силното му желание наистина да я види.

Мълвата за тези жени дълго се плете и осуква, но Жейна повече де се появи в селото. След като бе обикаляла полицията в града и подкупвала когото трябва и не трябва с останалата част от моминския чеиз, разбра, че Насо не е сред обвинените и реши да го търси в селото му. Видя го жив и здрав - повече не й трябваше.

 

* * *

Насо отново събра селските кози и заскита из планината. Надяваше се зеленият й дъх да пречисти душата му от натрупаните ужаси, но не би. Капчиците роса, запалени от блясъка на слънцето с всички неназовими багри, напомняха очите на убитите. Те бяха отворени и питащи; загнездени дълбоко в крехката душа на Насо, не му даваха покой. Превръщаха се в едно огромно „ЗАЩО?“ Защо е нужно насилието, защо е нужна омразата н отрицанието на чуждото мислене? Нали човешките души са пъстри и различни като всичко друго в природата!

Кадифеният ромон на потоците, който беше обвивал нервите му с медени длани, сега звучеше с черния цвят на стрелба, на смърт и насилие, на мъжките ревове в полицията, които не ще забрави до живот. Заслушваше се в хлопките и звънците на козите. Те му звучаха по-рано с червения цвят на живота, топлеха и вдъхновяваха душата му за творчество; сега отекваха с черния цвят на насилствената смърт. Струваше му се, че камбани на умряло бият, че погребват мъртъвците от последните дни. Душата му се потресе от тези смърти, защото те не бяха обикновени, като тези, за които биеха селските камбани, а насилствени и безсмислени... Абсурдни!

Насо стоеше по цял ден между козите с отпуснати ръце или вървеше след тях, без да им подвиква, без да им се радва на пъргавината, на напращелите вимета и издути кореми. Не дялкаше фигурки, не моделираше от глина; и през ум не му минаваше да засвири или запее. Душата му бе замряла, а тялото сякаш пълно с олово. Струваше му се, че целият той е една огромна рана, от която се оттича кръв. Болеше го. На мястото на сърцето му зеете дупка. Някога /струваше му се, че преди сто години и оттогава все го е боляло!/ там беше Сила. Сила се оказа една зла сила,която не искаше да си отиде от съзнанието му. По цял ден се бореше с образа й. Захвърляше го в планинските дерета, гледаше как го отнасят забързаните води на реката, губеше го нарочно в усоите и заключваше съзнанието си да не се върне. Пропъждаше очите й зад баирите, пилееше смеха й на вятъра да го отнесе далече, събираше всичката си воля и не допускаше Сила до себе си. Стоеше безмисловен, тъп и отпуснат...

Нощем обаче не можеше да се брани. Образът й го връхлиташе още с първия сън. Ефирна, лека, тя го мамеше с пръст, отстъпвайки заднешком: „Ела, ела, не бой се...“ -и той вървеше като слепец към светлинка, протягаше ръце и тъкмо да я докосне, тя се изплъзваше и продължаваше да го мами, а той върви, върви, напряга сетни сили и все не може да я докосне. Заплита се в мрежи, пада в ями, хваща се във вълчи капани. Тогава тя се разперваше като черен облак над него, превръщаше се в чудовище, което отнема въздуха и светлината му. Мрак, гроб. Насо крещи и се буди разтреперан, облян в пот. Дълго се взира в тъмнината. Заспива пак; и ето я: Сила - рибка. Златната рибка от приказката. Насо я стиска в ръката и хлипа от радост. Рибката отдавна се е изхлузила, а той не усеща, продължава да стиска празната си ръка. Буди се с познатото чувство на измамен - „ахмак“, „будала“. Спи му се, но се бори със съня, за да не се вмъкне отново Сила.

Сутрин се събуждаше разглобен. Светът край него загуби значение. Нощните му видения, дар от Бога, които го зареждаха с енергия и вдъхновяваха за творчество, които му внушаваха вяра в значимостта на живота, неговия и на всички живи твари, се потулиха някъде, изоставиха го. На тяхно място се настани СЪМНЕНИЕТО. Човекът не е човек в смисъла, който му влагаме. Той е едно обобщено животно, звяр от най-висша класа. Под човешката му обвивка щъкат всякакви гадини, от най-нищожните и гнусните, до най-силните, милите и гальовните, но все животни, от които не може да се очаква нищо човешко в префинения смисъл, който сме си измислили за утешение. Разбира се, звярът си е спотаен там, в дълбокото, но чака само повода. Тогава така се развилнява, че заприличва на болен от бяс.

В природата няма звяр равен на човека. Няма звяр, който избива себеподобните масово, с хиляди и милиони; няма звяр, който изтезава, прилага насилие, за да обсебва волята на другите, да им налага своите мисли. Злото у звяра е диво, естествено и понятно. У човека е рафинирано, често прикрито и коварно.

Най-страшното е, че нещата са непроменяеми. Суетата, насилието, безумието, ще бъдат вечни. Човекът забравя, че е смъртен, ламтее, иска му се да погълне целия свят. Владее го чувството за вечност, знае за смъртта, плаши се от нея, а няма чувство за край и се изненадва, когато дойде.

Насо се чуди защо хората не разбират, че им трябва съвсем малко, за да бъдат щастливи; че няма нужда от насилие и убийства, а от любов. А изкуството не е ли една от големите заблуди? Какво може да направи то за човека?! Но тогава за какво се е раждал?

Насо усещаше почти физически как душевният му мир се сгромолясва като сграда при пожар: прах, дим, парчета от тухли и дърво, черно небе, пустош... тишина... Насо не бе уверен в собствената си незначимост, но беше сигурен в незначимостта на човека изобщо.

Разяждаше го жал към близките. Като гледаше как се лутат, как се въртят в ежедневието си с все едно и също, се измъчваше, но бе доволен, че те не го съзнават. Той им говореше по-често от преди, прикриваше мъката си; и без това нямаше да го разберат. Обичаше ги и в страданието си. Говореше и със съседите, отвръщаше на любопитството и закачките им с по две-три умни думи. Поздравяваше: „Добра среща“, „Добра стига“, „Помози Бог!“ - и никой не се сещаше какво е в душата му. Пък и откъде и как биха могли да узнаят със своите едносъщни души него - многопластовия, богатия духовно. Там, в дълбините на душата му, може да проникне само равен на него. Де ги такива? Те са на стотици хиляди. Насо общуваше с всички, но си оставаше самотен.

Понякога срещаше непознати хора - туристи - в ниското на планината. Те бяха от рода на „пуяците“ и „кокошките“ в града. Гледаха го със снизходително любопитство, разпитваха го за това-онова, а той ги презираше, защото не зачитаха достойнството му; оставяха се да ги сварва в сексуалните им изблици, сякаш той не беше човек, за да се стесняват.

 

* * *

Веднъж Насо налетя на партизани, които го дебнеха, за да вземат торбата му с хляб. Той се престори, че не ги вижда и всичко мина благополучно. Друг път обаче, когато беше навлязъл доста високо в планината, видя цял отряд. Подкараха го със себе си. Той се противеше, дърпаше се, но те вързаха ръцете му отзад и го поставиха в средата.

- Но аз не съм фашист, нито комунист, мен политиката не ме интересува... - повтаряше Насо, обясняваше откъде е, какъв е, какви влечения има, но партизаните се правеха на глухи и го държаха като арестант. - Ами козите? Козите са селски, как ще отговарям после за тях; аз не мога нито да им ги върна, нито да ги платя.

- Ти не се тревожи за козите. Ние ще се погрижим за тях. Всички ще се върнат в дворовете си.

След два дни разбра, че това беше предохранителна мярка против предателство. Поуспокои се и започна да ги наблюдава. Те четяха, обучаваха се, някои рисуваха или пишеха стихове. Бяха организирани, с желязна самодисциплина, по братски деляха оскъдната храна, помагаха си, обичаха се и се шегуваха.

В отряда имаше една съвсем млада девойка с прнстегнато кръстче и омайващи очи. Тя переше, чистеше и все си тананикаше нещо. Устните и трептяха подобно крилца на пчела. Насо не откъсваше поглед от нея. Страховете и безпокойството за козите и близките му изчезнаха. Като гледаше тези силни мъже и тази, както му се струваше, съвършена девойка, вярата му в доброто потрепваше като пробуждащ се от кома болен.

В последните дни партизаните непрекъснато вървяха. Мълчаха и вървяха; вървяха безкрайно. Насо се чудеше къде отиват, като не спират никъде. Гледаше кръшните движения на девойката, красотите на планината и му беше приятно.

В едно слънчево утро, когато всичко блестеше от росата, Насо стана свидетел на ожесточен кървав сблъсък между полицията и партизаните и отново видя убиеца под добродетелната кожа на човека.

Загърмяха пушки и пистолети. Куршумите засвистяха с пронизваща червена светлина /нали Насо виждаше звуците в цветове/, заслепяваха очите и се врязваха в мозъка му. Картечниците откъм полицаите раздробиха пространството. Захвърчаха клони н пръст, вдигна се синкава пушилка. Партизаните, чистите силни мъже, се превърнаха в зверове. От добродетелните им кожи изскочиха различни хищници. Лъвове дебнеха примижали с жълтеникавите си злобни очи, тигри извиваха гръбнак и правеха мълниеносни скокове от дърво на дърво. Хиени виеха: „Бий, би-и-й врага! Унищожаван!“ „Смърт, смърт…“ - се чуваше и Насо не разбираше защо „смърт“ и на кого е нужна тази смърт. Кръвта аленееше непопила още в земята, глави се люшкаха, тела се стелеха. Картечниците направо жънеха. Откъм полицаите се чуваха команди прилични на вълчи вой и Насо си представи гладни глутници, готови да разкъсват подред. Зелената трева на поляната позеленя още повече от нападалите униформи.

Насо беше претръпнал. Не изпитваше никакъв страх. Тялото му се наливаше със сила, със злоба - откъде дойде и защо, не проумя. Беше готов да се бие. но знаеше, че е безсмислено. Отново се издигна високо с вътрешния си поглед и видя голямата земя, пълна с красоти и богатства, чистотата на небесната шир, слънцето, огряло еднакво всичко живо и неживо. И тези взаимно унищожаващи се хора видя. Те бяха еднакви: малки, нищожни от погледа на голямата вие. Дърветата и тревите живеят по-целесъобразно от човека наречен „хомо сапиенс“. Дали хората не са грешката на природата, нейната болест, бактериите и вирусите, които я унищожават?

Планината утихна; поляната смачкана, дърветата и храстите поломени. Полицаите не се чуваха, партизаните мъкнеха ранените си другари.

Поведен от някаква сляпа сила, Насо хукна по нанадолнището, затъркаля се, запремята се презглава. „Стой, стой!“ - викаше девойката с тънкото кръстче и стреляше по него. Тя не беше вече девойка, а разярена пантера. Един от куршумите го улучи в рамото и кръвта обилно се изля по гърдите. Преметна се още няколко пъти и се замаскира в преспа от ланската шума. Партизани и полицаи не се виждаха вече.

След този оглушителен шум от стрелбата, планината глъхнеше в необичайна тишина. Ни птици се чуваха, ни потоци ромоляха. Само вятър повейваше и разклащаше клоните, увиснали като пречупени ръце.

Слънцето се скри, от дънерите пропълзя здрач. Насо раздра ръкава.на ризата и превърза раната си. Силите все повече го напускаха. Устата му пресъхна от жажда. Не можеше да стои повече бездеен, затъркаля се по нанадолнищата, пълзеше по височинките, хързулваше се седешком по чакълестите свлачища.

Изгря луна, любопитно нахална, насели гората с причудливи сенки, настръхнали заплашително като призраците от кошмарите му. Не се страхуваше. Това, което видя днес, надминаваше всичко.Няма нищо по-страшно от звяра в човека. Насо се срещна с него много пъти вече. Обръгна му. Адът да слезе на земята, няма да го изплаши.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух