напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



11.


* * *

Оставаше малко до селото. В дола го зовеше реката. Изтъркаля се до нея и жадно пи. Усети, че му прилошава. Може би, тук ще умре. Ако това е смъртта, съвсем не е страшна: луната плува, плува; дърветата танцуват, реката сладостно пее. По средата й стои момиче, голо, необикновено красиво на лунната светлина. Гребе с шепите вода и се облива. Може би, се е взело в помътеното му съзнание от някаква легенда или е видение, дошло да го отведе в оня свят, защото излезе от реката, облече си роклята и тръгна към него с протегнати ръце. Опипа го съвсем реално, както му се стори напръска го с вода и го помъкна в цялата му тежест нанякъде…

По някое време се свести. Момичето стоеше над него. Беше същото, което го посрещна първо, когато се връщаше от града и силно го впечатли. Беше Лада, чудачката на селото, за която не знаеха, побъркана ли е или много по-умна от тях, та живее волна в планината сред животните, неподвластна на рамки и норми. Къщичката й се тулеше в гората. Насо беше срещал Лада, но като дете. Сега бе пораснала и се наляла с женственост, която я правеше неузнаваема. Тогава се чудеше на името й; сега то й прилягаше като единствено подходящо. Лада е славянската богиня на любовта.

Хората създаваха митове за Лада, вероятно поради красотата и неуловимия й нрав. С какво се хранеше и как оцеляваше в зимните студове, беше загадка. Казваха, че когато майка й и баща й загинали отнесени от буря в планината, кошута я подоила и я научила да пасе. Това бяха измишльотини, подхранвани от легендите, разбира се, но в същото време изглеждаха и достоверни, защото Лада отдалеч миришеше на билки. Някои говореха, че кошутите и сега й се давали да ги бозае; оттам идвала туптящата й кадифена плът, която тя много-много не прикриваше, та мъжете направо се побеляваха от съблазън. Някои се опитали да й посегнат, но после с месеци ходели почти слепи, с издрани очи, за срам и позор. Жените се възмущавали от похотливците, а бабите заплашвали с божие наказание. „Сираче не се пипа, на сираче само се помага!“ - назидавали те.

Лада не се поддаваше на чужда помощ. Селяните искаха да я приобщят към своя труд - не беше тя единственото сираче, което можеше да преживява по хорските ниви и трапези - но за Лада това.бе невъзможно. Не копнала и три пъти, захвърляше мотиката и хукваше след някоя жаба, гущер или куче. Понякога гонеше пеперуди и пчели, като внимаваше да не гази в лехите. Забележките и подвикванията след нея, не я достигаха. Обичаше да се върти край домашните животни, когато са на паша, но с хората не говореше. Може би, бяха за нея нисши същества, които не заслужаваха вниманието й. Бягаше от тях, но чуеше ли за болно или раждащо животно, тръгваше покорно към кошарата и го спасяваше. Пъхваше памучените си ръце в живата утроба и измъкваше рожбата с такава лекота, сякаш наистина беше богиня. Събираше билки и вдигаше на крака животни издъхващи вече, но хора не желаеше да лекува.

Докато лежеше несвестен в къщата на Лада, пламнал в температура и изгарящ от болка, Насо продължаваше да се рее с мислите си в небето и оттам да гледа полудялото за... - и то не знае за какво - човечество. Беше войната, наречена Отечествена, която помиташе милиони, сякаш бе решила да измете от планетата тези дребни насекоми, наречени човеци, които не бяха се научили как да живеят и се унищожаваха взаимно. Над селото денонощно прелитаха самолети в пакет за източния фронт и тресяха цялото пространство, пронизваха мозъка на Насо с мощния си рев и му внушаваха ужаса от безсмислието. Искаше му се да потъне в бездната, в която и без това пропадаше и да си остане в мрака завинаги.

Докато беше при партизаните, разговорите и споровете им с въртяха непрекъснато около войната. В тях най-силно присъствах, думите „победа“, „героизъм“, „свобода“. Сега бученето на самолетите му носеше отново тези думи. Те го връхлитаха като оси и не се насищаха да жилят и без това изранената му душа. Победа означава и покоряване; Тя се съпътства с масово убийство и разрушаване на съграденото, с нараняване и отравяне на земята Радостта от победата е нелепа. Какво от това, че убитите били от другата, противниковата държава, те с нищо не се различават от победителите; също са рожби човешки, имат майки, любими, деца. Те също жадуват за щастие. И са еднакви; като тревите, като дърветата, като капките в огромния океан. Думата „герой“ предизвикваше сълзи в очите на Насо. Какъв абсурд! Да се издига на почит и да се награждава убиеца, разрушителя на човешките блага.

Сутрин, неразсъмнало още, Насо чуваше върволиците впрягове към планината, далечните дрезгави гласове на мъжете, тютюнджийската им кашлица. Виждаше сякаш опечените им, обрулкани от непосилен труд лица. Сравняваше ги с богатите, които беше виждал в града. Комунистите се борят да изравнят хората, всички да живеят богато. Чудесно! Но го искат с кръв, с унищожение. Светът не е от вчера и комунистите не са първите, които са искали това! Мечтата си остава непостижима, химера, защото победителите, борци за свобода и равенство, се превръщат в нови тирани, по-страшни от предшествениците си. Тогава идват нови борци за свобода и равенство и отново кръв, смърт, разрушения, и отново резултатът е старият...

Една безкрайна повторяемост.

Вечер колите трополяха по обратния път натоварени с дървените трупи, провесени далеч назад. Вслушваше се в хлопките и звънците на стадата, представяше си кратката суматоха по прибирането и издояването им, крехкото блеене на агнетата и бързото приготвяне за утрешния ден. После всичко утихваше, идваше нощта със своето дихание на стаен живот, в който се чуваше само нестихващия пир на жаби и щурци.

Насо се притесняваше, че отново е създал грижи на близките си с внезапното изчезване. Толкова много се радваха на завръщането му от града. При тях беше кътчето, в което изкъпваше душата си и се пречистваше от лошите мисли.

Лада се върна мокра. От косата и дрехата й се стичаха хладни струйки, лицето й блестеше, очите й приличаха на трепкащи небесни тела. Тя цялата беше вода и огън. Водата го разхлаждаше в треската, огънят го стопляше. Насо я усещаше до себе си като благ мехлем. Ядосваше се на клепките, които се спускаха над очите и му я отнемаха. Усещаше само ръцете й. Те се движеха около него с някаква своя жажда: бършеха лицето му, оправяха постелката, увиваха раната в парцали. Меката им хладина го докосваше с тръпка, която се сливаше с болката и я правеше сладка. Той примираше от необикновеното преживяване и напрягаше сетни сили да се измъква от чернотата на безсъзнанието. Лада беше и тишина - омайна, сладостно дъхава, изразителна. Не му говореше, не го разпитваше за нищо. Дали изобщо можеше да говори? Насо си даде сметка, че той няма нужда от думи. Те биха развалили балсамните му усещания, предизвикани от пръстите и очите на Лада, които сами излъчваха дух, знойна душевност, хиляди пъти по-голяма и по-богата от най-изтънчените думи. Толкова много беше чел, толкова думи бяха преминали през съзнанието му... Можеше да говори безкрайно, да философства по всякакви въпроси, да ги разглежда и доказва от всичките им противоречиви страни и какво? Направи ли го щастлив?

Хората са нещастници, защото много говорят, искат всичко да знаят, а точно това не им е дадено. Те не го разбират, мислят се за всесилни и могъщи, защото са човеци, дарени са най-много от тварите. Те са „венеца“. Говорят, разсъждават, единствено у тях е заложен устрема към прогреса и го постигат, издигат се над животните /другите!/; но сякаш за да не се наруши някакво равновесие, предопределено от незнайна сила, да бъде всичко равно между малко и голямо, велико и нищожно, на човека е дадено и падението: бездната на пороците и глупостта, с което човекът пада под животните, под най-хищните и най-нищожните. И това колело, това вечно въртене в кръга на обърканото търсене на смисъла. Смисълът?! Човек няма защо да г о търси, ако иска да усеща мига си щастливо.

На петия ден Насо се усвести. Измъкна се от замая на полусъзнанието и се огледа наоколо за пръв път. Лада я нямаше. По пода бяха наредени чирепи от глинени съдове и тенекии. В тях се полюляваха камбанки в различен цвят, венчета, здравец, разни непознати уханни горски треви. До стената бяха наредени коруби от изгнили дънери и стебла на дървета с гъби, лишеи и поникнали малки храстчета. В първия миг на Насо се стори, че се намира на открито сред цветна поляна, но видя кипнатите стени, увисналия нисък таван и едва не изпадна отново в безсъзнание от почуда: как е възможно да се нареди това тук, по този начин, точно както е в природата и да се отглежда така свежо и естествено, сякаш е навън. Това момиче изостанало ли бе в умствено отношение, както смятаха селяните, или напротив: дадено му е в повече - да бъде по-близо до природата, до дивото, естественото, първичното и с това да бъде по-близо до смисъла? Тук нямаше книги, нямаше радио и музика, но каква по-съвършена музика от гръмкия хор на птичите песни, който съдържаше и нежност, и тържественост, бодрост и радост, жажда за живот в мига с това, което е край нас, около нас и в нас; без мисли, без страхове за бъдното, без всичко, което ни пречи да усетим красивото на мига и го пускаме да отлети неизживян, а ние оставаме с мътилката на речното очакване, на измамното чувство че има и ще дойде нещо по-хубаво. Приглушеният ромон на реката бе също музика, която разтваряше сетивата му за наслада. Смешението на уханията, които носеха дивата жизненост на първичното битие, изпълваха дробовете и пришпорваха кръвта му. Забрави болката, пропъди мислите и се отдаде на преките усещания, Беше му добре. Почувства се като ей онова храстче в корубата, която люлееше вейка от ветреца през прозореца и почти го докосваше по челото. Сля се с него - вмъкна се в кората и затича със соковете му. Замря от спокойна наслада. Усети живота на дърветата, цветята и тревите. Поиска му се да изживее живота си като едно от тях.

В този момент влезе Лада. Насо се отпусна на възглавницата с полуотворени очи и не искаше да осъзнае от безсилие ли го прави или от жажда за ръцете й. Знаеше, че ще опипа лицето и шията му да провери дали има температура; ще го разгърне, ще развърже раната и дълго ще я почиства и маже с мехлеми, а той ще усеща хладното докосване на ръцете й и ще примира от наслада. Това не беше примитивното физическо усещане, което му бе отдавна познато. То преминаваше и в духа; люлееше го в небесните селения на извисеното, на душевния мир и безпричинната радост. Лада носеше някаква магия, нещо недостъпно за човешкия ум; то можеше само да се усеща и той би желал да е завинаги. Тя му напомняше за нещо изконно желано, жадувано още от рождение, но какво е това, не можеше да си обясни. Приличаше на сбъднат сън за щастие, за истински живот под слънцето без фалш и лъжа.

Лада изля в устата му някаква течност и прибърса брадичката с листа от дърво. Нахрани го като бебе с риба-пъстърва, която ловеше в реката и печеше далеч от къщата и с разни зеленилки, измити, надробени и размесени по такъв начин, че не им трябваше нито сол, нито олио. Това много го учудваше: защо тя знаеше, а хората от селото не знаеха да приготвят такава храна. Най-важното, тя беше вкусна, ароматна и богата на нужното за организма. Лада изяде останалото, като облизваше пръсти и сладко примлясваше. После широко се прозя; протегна се гъвкаво и издаде животински звук толкова естествено, толкова красиво и приятно, че Насо я оприличи на най-милото, най-съвършеното животинче, много по-съвършено от животното - човек. Защото тя беше дива, естествена и добра, такава, каквато я е създала природата, а човекът се крие зад разни маски, за да се покаже по-извисен, но падаше по-ниско, защото маската, каквато и да е, си е маска - нещо фалшиво и студено. Лада легна на метър от Насо с разтворени стъпала и отворена уста. Леко захърка.

Насо я усещаше някак извътре, в сърцевината на душата й; вливаше се в нея, в кожата й, в клетките й; там му беше топло и уютно. Тя бе осъщественото му желание да се вмъкне в кожата на Животните, в кората на дърветата, в нежните стебълца на цветята, тревите; да усети съществуването им. Лада бе неговото сбъдване за сливане с мига, сливане на живота със смъртта. Тя бе усещането му за вечност.

Има такова усещане. Блажен е дареният да го получи!

Понякога Насо се стряскаше: Лада дали не е измислена? Не е ли тя неговият блян жадуван в опиянението от болката и температурата. Но той оздравя вече, раната му зарасна. Вдигна се от постелката и заживя като стопанин. Ръцете го засърбяха за работа. Денем примъкваше дървета и камъни, като се пазеше да не го видят, нощем градеше къщичката. Поднови я съответно фантазията си. Лада не вземаше участие. Заставаше на разстояние и се смееше като на дете изобретило нова игра.

Лада винаги биваше радостна. Чувствата гняв, отчаяние или тъга й бяха непонятни. При една буря поток бе придошъл и отнесъл съдове, саксии, постелки. Наводни къщето. Настроението й не се промени. Веднага започна ново засаждане, примъкване на суха шума и стъкмяване на ново легло. Друг път падна гръм и отцепи ъгъла на къщичката. Зае се сама да го оправя, а Насо я гледаше и се чудеше. Донесе дървета, камъни, глина и се опита да го закърпи. Приличаше му на лястовица, която отново и отново съгражда събореното от лоши хора гнездо.

Не можеше да си я представи сериозна - все беше усмихната - с повод и без повод се смееше. Това изглежда бе нейният говор. Насо забеляза колко различни смехове имаше тя. Ту бълбукаше като буйна забързана река, ту звънтеше като щурче или цвърчеше като лястовица. Насо забравяше, че Лада е човек. Представяше си я ту като едно, ту като друго животинче и така му беше добре, защото намираше животните за по-чисти от човека. И наистина, Лада живееше сред зверовете като зверче; те не й сторваха зло, не се плашеха от нея.

В тръстиките до къщичката крякаха жаби, в тревите свиреха щурци, водни кончета разклащаха царствените свещи на папура, а в подножието им се гмуркаха диви патки.

Лада носеше ранени животинки и ги лекуваше. Виждаше я и с гадини в ръцете: гущери, змии. Веднъж донесе усойница. Стискаше я някъде зад главата, а тя се увиваше като гривна около голата й ръка. Насо се възмути. Лада я хвърли надалеч, толкова надалеч, че и с това го учуди, както с всичко, което правеше и му се смя, доброжелателно като на неразбиращо дете. Показа му дебело листо от растение, върху което змията току-що бе изплюла отровата си и в момента не беше опасна.

Понякога Лада пълнеше шепите си със светулки. Пускаше ги в стаята и тя заприличваше на разискрен огън. Заставаше в средата, виеше ръцете уж е пламък и се смееше.

В близките скали се въдеха смоци и тя ги мамеше с мляко. Точно това мляко го озадачаваше най-много: крадеше ли го от хорските стада или наистина сърните й се даваха да ги дои. Не можеше да разбере, защото тя подправяше млякото с дъхави билки, които му действаха оздравително и усилващо. Сякаш не беше болен само преди месец, кипеше от сили и енергия. Работеше му се.

Като си помислеше за своите - колко много работа имат сега, а той се излежава празен, отдаден на новото си чувство за единение с природата - му ставаше съвестно, но не можеше да се яви в селото; щяха веднага да го унищожат. Беше станал свидетел как кметът и общинарите угодничеха на фашистката власт и как затриха едно младо семейство със седем малки деца, обвинявайки го, че е ятак на партизаните. Бяха дошли цивилни полицаи от града и за да се покаже пред тях, кметът смаза собственоръчно с цепеница от двора мъжа, а жената и децата пръснаха - ни се чуха, ни се видяха. Току-що съградената им къща изгориха, при което едва не пламнаха и съседните къщи. Насо го чакаше същото, ако се върне в селото. Нито ще го изслушат, нито ще му повярват. Случайност беше, че не го откриха досега. Може би, защото къщата на Лада бе настрана от пътищата, заобиколена от ровове и мочури. Тя си знаеше пътечките, но случаен човек можеше и да загине. Хората нямаха нито време, нито работа при нея да я посещават; те знаеха какво има вътре и нямаше какво друго да търсят, а властта я бе проверила много пъти преди това.

Насо чу стъпките на Лада, легна и се престори на болен. През цепките на притворените си очи видя, че крепи нещо в глинен съд. Остави го до главата му и започна да го храни. Бръкваше пръста в паницата и го пъхваше в устата му. Мед! Беше донесла от гората див мед и го гощаваше, а той не знаеше кое е по-сладко: медът или докосването на ръката й. Правеше се на примрял и не си отваряше устата. Медът потичаше по страната. Тя го обърсваше с пръста и го осмукваше, но бузата на Насо продължаваше да лепне. Тогава Лада легна до него и започна да я облизва с език, като сладко примлясваше. Стигна до устните, облиза ги и... спря да примлясва. Остана миг неподвижна. Тръпката, която усети, я разтърси. После се втурна да ближе и засмуква все по-бързо, все по-жадно, докато тръпките се сляха в едно медено вибриране и тя не можеше да се начуди на това ново, толкова особено усещане, когато по устните на Насо нямаше вече капчица мед. А той бе мъж...

Дните му се превърнаха в безкрайно диво опиянение... Нощем заспиваха с преплетени на възел тела. Денем слушаше смеха й, гледаше очите й. Всичко, което правеше тя, го освобождаваше от тревожните мисли и напразните философски плетеници за живота. Изчезваше абсурда, не жадуваше за смисъла. Той, смисълът, беше в самите тях, в съществуването им и във всичко, което е наоколо. Те се сливаха, бяха едносъщни с цялото наречено природа.

Насо се учеше от Лада. Учеше се на най-висшия примитивизъм: да приема даденостите и случките без сътресения, без ахкане и тюхкане, без заплитане в безизходни безплодни мисли. Учеше се да им противостои като растенията, животните, реката и цялата мъдра природа; и мъртвата, която никой не знае дали е мъртва наистина или мъртви сме ние, които се мислим за живи, но не можем да разберем…

Насо се преобразяваше. Струваше му се, че се стопява, разтваря се на безброй частици като във вода и прониква, влива се във всяко нещо от вселената и живее, тупти с него. Обхващаше го чувство за необятност и вечност, изпълваше се с мир и радост; струваше му се, че е съвършен; бликаше младост, сила и жезненост. Ставаше друг човек. Започна да разбира езика на птиците, на вятъра, на реката. Беше учил физика и химия с увлечение, усвои закономерностите според науката задълбочено, но зад тях откриваше и нещо друго. С интуицията си усещаше, че дъждът, мълниите, светлината и всички природни явления не са само физика, химия, биология, не са само наука, в тях има и нещо недостъпно за човешкия нищожен ум, необяснимо; в тях има „душа“. И Насо започна да я долавя. Ще легне на земята и ще усети хладината на пръстта, ще „чува“ движението на частиците в нея; ще го докосне трева и пъпленето на сока в стебълцето ще погали „слуха“ му, листо или цвете ще трепне и той ще затрепти, животно ще види и ще затупти с неговото сърце, ще се вмъкне в кожата му, ще затича с кръвта му, ще се слее с него. Всичко край Насо: съзвучия и багри, аромати и лъх се вливаше безпрепятствено в тялото му като в съд за благовония; изпълваше клетките със самозабрава във времето, с наслада от тръпката на целокупния живот.

Когато беше в града и хазайката му предостави библиотеката на сина си, Насо намери учебници по психиатрия. Прочете ги на един дъх с огромен интерес. Психози, неврози и психопатии му бяха ясни. Освен това бе надарен да се самонаблюдава и да анализира психичните си състояния. Щастливият душевен мир и разтворените му сетива за скритата същност на нещата нямаха нищо общо с психиатричните състояния; те бяха някакъв необясним дар свише, който можеше да заблуди всеки некадърен психиатър, виждащ само до рамките на стандартното и обикновеното. Насо прозираше отвъд тези рамки. Освен обикновената същност като на всички хора, той имаше и друга - необикновена, с която ги превъзхождаше във виждането на нещата.

Дълго стаяваният импулс за творчество избухна у Насо с необуздана сила. Около къщата и вътре в нея изникнаха скулптури на животни и хора в естествен размер. Разположени хармонично с околната растителност, те създаваха илюзия за жив зоокът.

Лада сядаше в краката на Насо и гледаше учудена в движението на ръцете му, а по лицето й се изписваше благоговение. Той я поглеждаше усмихнат и продължаваше с още по-голямо вдъхновение. Когато се изпълни пространството със скулптури и нямаше повече място, Насо започна да прави малки фигурки. Всичко, каквото излизаше от ръцете му, бе съвършено произведение на изкуството.

Един ден рискува, излезе на големия път и като се пазеше да не го видят познати, продаде фигурките на туристи. Написа бележка, бутна я в ръката на Лада и я изпрати в съседното село да му донесе материали за рисуване. Снабди се с цветни моливи, акварел, маслени бои, туш, хартия и платна.

Стените на къщата и отвътре, и отвън се покриха с рисунки. Някои от тях бяха кървави и страшни, на други слънца грееха и радост цъфтеше, но във всички прозираше нещо неуловимо, което впримчваше душата и я обръщаше към неразгадаемите тайни на битието, за да може и след сто години да кара хората да мислят и да търсят.

Насо се насити да рисува голо женско тяло от натура: Лада се целува с дъжда, Лада в прегръдките на реката, полуоблечена, гола, бягаща сред животни, сама, легнала в естествена еротична поза.

Острите гърди на Лада, току-що разпъпили, трептящи в ситни вълни, напомняха хладка езерна вода.

Тъмните й загорели от слънцето бедра излъчваха жарка власт и създаваха чувство за огън.

Движенията й бяха до невероятност леки, някак въздушни, ефирни.

На Насо се струваше, че Лада не е раждана от майка, взела се е направо от съвършенството на природата, съчетала не само в тялото, но и в душата трите й стихии: вода, огън, въздух.

И понеже ходеше по земята, в същото време бе и земна.

Лада беше човекът сред животните-хора; Лада приличаше и на богиня. Бе неотразима и на Насо се струваше, че никога не ще може да я нарисува в истинския й образ. Обземаше го смут и неудовлетвореност. Гледаше я, трескаво размиваше бои, поправяше, дорисувваше, но не се получаваше живата Лада. Лада е - същинската Лада, но в същото време не е тя, защото го няма огненото, водното, въздушното - най-същественото го няма; най-естественото, природното; това, с което тя се доближава до божеството. Насо се ядосва на себе си, изпитва мъчителна неудовлетвореност и нова, все по-разгаряща се треска да рисува. И той рисува и постига въздушното, но огненото и силата на водното ги няма... Отново рисува и постига огненото, но тогава пък въздушното го няма. И така до безкрайност...

Понякога, заблуден, вдъхваше живот на Лада от очите на Жейна...

Силините очи от последния миг преди раздялата продължаваха да го преследват и понякога успяваха да смутят щастието му. Те бяха упорити и той ги рисуваше, за да се отърве. Тялото на Лада и очите на Сила - получаваше се демон, от който косите настръхват.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух