напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



12.


* * *

Насо бе загубил понятие за време. Вечерите захладяха, тревите отдавна бяха процъфтели, вятърът разнасяше семена и носеше лъх на есен. Историческите събития не достигаха до къщата на Лада. Всеобщото ликуване и кървавата разправа на девети септември 1944 година, когато комунистите завзеха властта, няколко дена не докоснаха щастието на Насо; но когато връхлети такава вълна, която разбърква и преобръща всичко, не можеш единствен да останеш незасегнат, а най-малкото Насо.

Една сутрин в къщичката нахълтаха мъже. Насо веднага ги позна: бяха от същия партизански отряд, от който избяга. Те никога не бяха виждали толкова много скулптури и рисунки; като в художествена галерия, от каквато нямаха понятие. Така, както бяха стъписани от възторг, един от тях изкриви лицето си в злобно възмутено учудване и се навря в Насо:

- Но ти си изтипосал нас, твоята м... И си ни представил като животни! Сигурно си ни предавал на фашистите... - и го блъсна с приклада в гърдите. Насо падна върху една от скулптурите, която наистина изобразяваше един от тях в поза на тигров скок. Стана бавно и се огледа озадачен, сякаш влиза тук за първи път. Беше направил човешките фигури с лицата на партизаните и им бе придал животинските черти несъзнателно.

Откараха го в общината, която беше празна. При една партизанска акция бяха изгорили всичко, заедно с пишещите машини и столовете. Старите общинари ги нямаше.

Затвориха го сам в мазето, а горе привикваха хора на разпит.

Не беше тъмно; имаше два решетъчни прозореца. Единият гледаше към мегдана и беше закрит с шпертплат, а другият - към двора. Насо виждаше само краката на минаващите. Едни от тях стъпваха тежко и властно, с припряната радост на победители, а други колебливо се преплитаха от дебнещия във въздуха страх. От селото имаше много убити комунисти, интернирани семейства и изгорени къщи. Отмъщението щеше да бъде страшно. Страшно и сляпо, каквото е било винаги.

Разпитваха Насо все за едно и също. Задаваха му безброй въпроси, но не го изчакваха да отговаря, биеха го. Костта на китката вероятно беше пукната, защото ужасно го болеше. По гърба му пълзяха студени тръпки и го хвърляха в огън. Не можеше да разбере натъртванията от боя ли го боляха или отново е болен от пневмония. Състоянието му бе много познато и донякъде приятно, защото го замайваше и не позволяваше да го завладеят страховете. Изпадаше в унес, който го носеше в преживяното и мислите му щъкаха из облак от неговия си свят.

Залезите блестяха в две от железните пръчки на прозореца и той ги гледаше без да мигне, докато избледнеят. Отблясъкът се пръскаше на синьо-зелени точки и милион оранжево-жълти звездички, които го изпълваха с любимите му цветове, люлееха го, носеха го в неговите си селения и той забравяше къде се намира. Нощем мракът ваеше дяволи, тъмни гори и водни въртопи. Усещаше как сърцето му затаява ударите си, а дробовете забравят да дишат.

Това не беше страх, а някакво друго състояние, което нямаше име.

Насо си спомняше детските видения. Доброто и злото бяха жени - бяла и черна - хванати за ръка. Ту едната, ту другата е напред, но никога не пускат ръцете си.

Сега, когато вече е мъж, още по-добре го осъзнаваше. И Черната и Бялата са в него. С него и край него. Винаги! Защото е свързан с единното цяло на мирозданието; той е негова единствена и неповторима частица, която носи и добрите, и лошите му сили.

Премного щастлив беше с Лада и сега трябваше да си плати.

До слуха на Насо достигна човешки стон. Колко са еднакви виковете на страдание, които чуваше в градската община, когато беше затворен от фашистите и сега, когато е затворен от комунистите. И двата пъти без вина. Колко еднакво боли! Фашист, комунист, какъвто и да е, човекът може да бъде насилник, убиец и тиранин. Понякога, когато в унес чуеше мъжки рев, му се струваше, че върху него се срутва планина, кариера изсипва камъните си върху главата му и го затрупва в общ гроб. Оборавваше се по някое, време и му се струваше, че се намира в града и фашистите измъчват някой комунист. Събуждаше се напълно и дълго се вслушваше, докато осъзнае, че е на село и комунистите бият.

Понякога си внушаваше, че му мирише на кръв, но това беше неговата собствена, която клокочеше в гърдите блъскана от неспокойното сърце и пълнеше с въображаем дъх изострените му сетива.

От улицата обаче шумеше радостта и всеобщото ликуване, особено на митингите, които ставаха пред общината. Оттам се чуваше най-често думата „свобода“. Насо залепваше окото си на дупката в шпертплата на прозореца и гледаше през мръчкавото стъкло право в ораторите. Те говореха разпалено. Лицето им беше озарено от безгранично вдъхновение, което завладяваше сърцата на селяните. Обещанията за светло бъдеще, за братство и равенство между хората, палеха луда надежда в доверчивите им души и те ликуваха заедно с ораторите... „Ура“ и „Да живее“ огласяха селото и го въртяха в шемета на нещо ново, неизпитано досега.

Отвън възгласи и красиви думи - вътре ужас и стонове. Погледнато от „птичи поглед“ ето го отново уравновесяването, безсмислицата, глупостта човешка, незнанието на действителните стойности за мир и щастие в душата на човека. Колко всичко е еднакво, колко е непроменяемо, от векове... Материята е един скачен съд - всичко прелива едно в друго, всичко е равно, всичко е едно и същ о; особено у човека. Той бил умен и добър, интелигентен и благороден, каквито животните не могат да бъдат. Да, но той е и зъл, коварен и подъл, каквито животните също не са. Човекът гради, но и разрушава. Човекът превъзхожда животното в доброто, но и в злото го превъзхожда. Той търси щастието в това, което го унищожава. Колко са напразни усилията му през вековете да промени нещо! Блъска се като звяр в клетка, като слепец в безкрайния лабиринт на мирозданието...

 

* * *

Катинарът изщрака, вратата дрезгаво изскърца и в мазето влезе млад непознат мъж в смачкана полууниформа и подковани обуща. Изгледа Насо със снизхождение, като човек, който подарява незаслужена милост и го изкара навън с ритници; болен, разнебитен, с подута счупена ръка и синини по тялото. За какво го биха, какво искаха от него, Насо така и не разбра. Всъщност, това бе сляпото отмъщение, продиктувано от нелепата сила на самоунищожението на хората.

Насо не беше малодушен, нито страхлив, би могъл да измисли хиляди начини за отмъщение, но не желаеше да се подчини на сляпата сила. Тогава той ще се омеси в стадото на жестоките и безразсъдните. Ще се унижи, че се поддава на насилието - най-ужасното в човешката природа. Беше се научил да приема жестокостта на хората като природно бедствие; безпаметно, така, както страдат животните, дърветата и цветята.

От три дни валеше студен ситен дъжд и селото беше пусто. Носеше се дъх на заприщена стока. От дворовете идеше блеене и тук-там вял кучешки лай. Насо се спря на площадчето пред общината, бръкна ръце в джобовете на панталона и без колебание забърза към гората. Вървеше без път, направо през ниви и подгизнали мочурливи ливади. Върху главата му се сипеха мъртви листа, а краката лепнеха в кал, едва успяваше да ги измъква. Вятърът носеше тъга и дъх на тлен, но Насо видя къщичката и сърцето му радостно се разтупка. Прииска му се да тича. Очакваше да види Лада вкъщи, нямаше къде другаде да бъде в този дъжд.

Нямаше я.

Нямаше ги и картините, и скулптурите.

Съдовете с цветята бяха обърнати и изпотрошени. Вратата и прозорците зееха отворени и вятърът ги блъскаше. Излезе навън, огледа се наоколо, слезе чак до реката, като се взираше да види следа от картина или някакъв друг знак, че тук е било гнездо на живот, на любов и щастие, но не откри нищо. Отвсякъде го притискаше пустота и някаква смъртна отдалеченост. Това му причиняваше болка. Лоши предчувствия мачкаха сърцето му. Къщичката, където се сля с истинското, където намери свободата да живее, както си иска и да рисува, каквото пожелае, приличаха на сън от някакъв друг, отдавна отминал живот.

Зави му се свят. Хвана се за едно дърво, но не се задържа и падна. Стори му се, че умира. Смътно го пожела и се предаде. Усети изживяните си години като безкраен низ от векове...

В размътеното му съзнание изплува образът на Лада от последните дни. Едва сега осъзна, че нравът й бе станал друг. Движенията й се бяха укротили, а лудите пламъчета в очите се забулиха във влага. Разперената й длан придържаше корема, сякаш там зрееше бисер и тя го пазеше да не се затрие. Тялото й не миришеше вече на горски билки, а на сочен зрял плод, който скоро ще падне от дървото.

„Лада е бременна... Лада е бременна...“

Искриците, които припламнаха в съзнанието му, го вдигнаха на крака. Дадоха му сили.

В селото научи, че изселили Лада. Докато бил затворен, на няколко пъти я домъквали да я разпитват. Тя ги плюела и се опитвала да ги рита. Дланта й не слизала от корема. Подигравали я: „Какво носиш там, злато ли, имане ли? Я дай да видим!“ Тя драскала, хапела. Започнали да я тормозят с въпроса: „Кой ти направи детето!“ Както си мълчала за всичко друго, започвала да сочи: „Ти! Ти, ти, ти!“ - и опозорявала нахалника. Посегнели ли да я бият, като невестулка се изнизвала през затворената врата на общината. Гонели я, но не я настигали; докато един ден децата я видели свързана с въжета в каруцата на другоселец, който казал, че я кара в града.

Лада в града! Насо умираше от тази мисъл. Дивата, естествената, волната, пленена между бетонните стени на града. Но тя ще умре! Децата от село знаят: хванат ли птица и си я отнесат в къщи да си я имат, тя не яде, не пие и след ден-два умира. Няма птица хваната от простора да е оживяла в клетка.

Лада беше птица. Летеше високо, високо... През целия си живот, през всичките си дни и часове Насо бе вървял към това безсловесно пленително момиче, което го дари със свободата д а бъде себе с и, пречистен и възроден, да заприлича на птиците, независим от насилствено наложените норми на живот, възкресен от блатото на заблудите.

 

* * *

Силите на Насо не се възвърнаха като друг път при боледуване. Сутрин ставаше трудно; с неохота се хващаше за работа. В гърдите му клокочеше затаена кашлица, която най-много го измъчваше. Тя го издаваше пред близките. Майка му го гледаше с разширени от страх очи, а братята му току го подпитваха:

- Насе, да не си болен, батьовото?

- А, не, не... - дръпваше се той и тичаше към двора да прави нещо: добитък да храни, дърва да насече...

Докато кръвта избликна от гърдите му... Обагри пресния сняг в онова паметно утро, когато се натовари с дървата да ги занесе в къщи. Осъзна положението. Болестта му бе позната от сестричката Русанка.

Зимата изкара на крака, но през пролетта, когато въздухът се изпълни с благоухания и животинският свят се разпъпли, легна в постели. Стаята беше празна, но за Насо пренаселена от видения.

По гредореда тъмнееха петна. Той се вглеждаше в тях, докато оживеят и започнат да танцуват в картини. Беловаросаните стени излъчваха сияние, което им придаваше светлина. На Насо се струваше, че те проникват в него, изпълват го целия, носят го, люлеят го в някакви светове извън времето и пространството, извън измеренията на нашия живот. Всъщност, картините излизаха от Насо, от собственото му въображение. Той не ги обсъждаше, не ги анализираше, отдаваше се на наслаждението, което му носеха, независимо добро или зло изобразяваха. Нали бе решил, че доброто и злото са неразделни, че не могат да съществуват едно без друго.

Понякога се заслушваше в звуците отвън. В градината жужаха пчели, прелитаха пеперуди и шумоляха в цветовете на дърветата. Кокошки се надпреварваха да носят и прегракваха от кудкудякане да се надхвалват; крави мучаха, агънца блееха. Звънчета и хлопки сливаха звука си с празничния звън на църковните камбани. И нали Насо виждаше звуковете в цветове, въздухът се изпълваше с техните нюанси: жълто, оранжево, червено - цветовете на живота, зелено - на мира и хармонията, синьо - на пречистването и духовното извисяване. И още, и още, и още... колко много му е дал Бог!

Навремени действителността край него преставаше да сь ществува. Картините, цветовете и звуците го поглъщаха и той ставаше част от тях; елемент, прашинка, която танцува, върти се в кръг и времето е спряло, и него го няма, и нищо няма; само тези картини в нови, неназовими цветове, огромни, всепоглъщащи.

Тогава Насо трепваше от парнала го искра. Това бе желанието да нарисува тези картини такива, каквито са: невиждани, с нереални цветове и форми. Защото щом ги има тези картини в неговите сетива, в неговото мъничко съзнание на една здрава, но много богата психика, значи ги има някъде; те съществуват невидими за обикновеното човешко зрение; той трябва да ги задържи и покаже на хората, да им разкрие чрез тях някаква истина, която те не знаят, а им е много нужна.

Той бе за това роден; бе го осъзнал още в юношеските си години. А ето, сега не може, няма сили. Съдбата го измами; подлъга го и го изостави.

Насо страдаше. Мислеше, че ще умре неосъществен, неизпълнил поръчението на природата да остави заложеното му от нея на хората. Ще умре без знак и без следа след себе си. Той нямаше съхранена нито една веществена картина. Съзнанието му е пълно с такива, но ще ги отнесе в гроба.

В такива минути го завлядаваше пустота. Притваряше безсилен очи и потъваше в бездна. Но някой слънчев лъч, промъкнал се през малкия прозорец, проиграваше върху клепките му с червената си светлина - светлината на живота - и ги отваряше отново. Заглеждаше се в прашинките, които светеха като златни точици и с движението си, всяка по свой определен път, приличаха на звезди от своеобразна минигалактика. Прашинките приличаха и на хората, залутани хаотично в някакви свои глупави амбиции, за постигане на нещо абсолютно ненужно, дори вредно за спокойното им щастливо съществуване.

Но Насо знаеше, че в материалния свят няма ненужни неща, че всяко нещо и всеки човек е частица от цялото, единствена и неповторима, с определено значение, което ние хората не разбираме. И той прекарваше през съзнанието си всички свои близки и скъпи хора.

Лада! Ах, как я жадуваше! Тъгата по нея пиеше сърцето му.

Сетивата я търсеха в пространството, гадаеха местонахождението й. Да можеше, би полетял да я търси и непременно би я намерил... Колко бедно ще бъде селото без нея, животът нащърбен...

Жейна, кака Жейна! Как би се пъхнал под крилцето й! Там е топло и уютно. Обича я като хляб. Нужна му е като сол. Без нея на живота би липсвало нещо изключително духовно.

И Сила не е създадена случайно. Тя изпълнява ролята на някакво равновесие в обществото. И тя е единствена, неповторима и нужна като всички хора.

Всеки и всичко на този свят е създадено като частица от цялото. Не разбираше само, като природата го бе създала да остави картини, скулптури, музика, защо трябваше да умре сега, толкова млад, без нищо на лице. Беше забравил, че всичко е закономерно в този свят, че нищо не става случайно. Щом ще умре толкова млад без картини след себе си, така трябва. Това е нужно на висшата сила, която ръководи единното.

Не се досещаше, че всичко, което е сътворил, не е при него, но то е някъде, при някого, който го цени и пази.

Беше чел по време на дружбата с Христо-художника, че истинското изкуство не умира, то не може да бъде убивано, защото винаги възкръсва. Истинското изкуство е като златото. Може векове да престои в пръстта, но не ръждясва. Все някой го намира, някой го изтрива от калта и то заблестява с нова нечувана светлина.

Цялото село се трогна от болестта на Насо. Знаеха, че туберкулозата е гладница; могат да я приспят само с обилна силна храна. Всеки ден Лисавета намираше пред вратата си захлупен съд: баница, печена кокошка, плодове, лешници и всякакви селски деликатеси. Насо не ги ядеше и тя кършеше край него ръце с непрестанна молба: „Какво искаш, чедо? Хапни си мама!“ Насо се опитваше да й се усмихва: „Стига ма, мамо, не съм гладен...“ - и страдаше за нея, а тя обикаляше къщата и виеше като вълчица.

Лисавета едва сега се позна. Не знаеше, че така жестоко може да я боли. Сърцето й се обливаше в огън, душата й се топеше, кръв изтичаше от нея. Не знаеше кога Насо й бе станал по-нейн от нейните и че сърцето ще я боли най-много за него. Болеше я и физически. Вървеше свита отдве и глухо стенеше. Да опустее и сърцето! Да боли, да изтече до капка, ако ще, само Насо да оздравее, само на него да помогне. Да можеше, както боли и изтича, в него да се влее, от своята живинка да му даде. И... през главата й минаваха кощунствени абсурдни мисли: да можеше, и от живинката на другите си деца би му дала. От годините им би откраднала. Тя изтръпваше от тази мисъл, вцепеняваше се. Как така от годините на децата си ще краде! И отново съзнаваше, че би го сторила, стига да може, дори половината от годините им би взела, за да ги даде на Насо и той да живее, даже повече от тях. И отново изтръпваше от нелепата мисъл.

Знаеше се за силна, а чувстваше, че губи самообладание. Стоеше с часове при него, опипваше горещото му чело и отново удряше на молба: Хапни си, хапни си...

 

* * *

Погребаха Насо във вторник. Денят беше светъл, напоен с миризмите на набъбналата земна плът, която жадуваше семена, но никой не излезе на работа. Това беше нечувано погребение. Цялото село - деца и старци, болни и здрави - всички изпратиха Насо и всички осъзнаха, че той е заемал значително място в душата им, което сега опустя. И както става обикновено със силно желаните неща, започнаха да запълват липсата им с въображението.

Диханието на Насо още вибрираше във въздуха, когато хората започнаха да си измислят разни истории за него, кои от кои по-фантастични и по-образни, надминаващи всякакви митове и легенди.

Дървар разказваше, че слънцето изгряло огромно и алено над отсрещния връх. Планината се разтърсила от мощното ехо на меден кавал, което звучало едновременно от всички страни и се издигало чак до небето. Това - казвал дърварят - бил Насо Лисаветин. Със собствените си очи го видял, облегнат на боров ствол, но преди да го доближи съвсем, той се слял със зеленината и изчезнал.

Малинарка го видяла да излиза в ранното утро от мъглата със стадото, а във въздуха заплували безбройните фигурки, които е направил от дърво ли, от злато ли, така и не разбрала; друга го видяла на алест кон като свети Георги.

Бабичките го виждаха като жених, момчетата като млад юнак с необикновена сила, момите като ерген с кипнат калпак и китка на ухото. Имаше истории за Насо, дълги, които се разказваха с часове. И във всичките тях животът и смъртта се смесваха. Те бяха едно и също, бяха живот - необикновен, силен, праведен, живот до Бога. Във всичките тях Насо беше белязан ту на челото, ту със звезда, ту с някаква необикновена мощ и сила, дадена му от Бога. Така желаеха хората, така си го представяха.

И заживя Насо освободен от телесната си обвивка - волен, вездесъщ, слял се с могъществото на цялото, единното. Хората го носеха в душата си и го намираха във въздуха, вятъра, дъжда, дърветата,цветята,небето,земята... песните,изгревите - във всичко, което е нашият добър свят, мечтаният, жадуваният свят и им беше добре, и им беше хубаво с него - светло и топло им беше.

Постепенно замениха името му с ИЗБРАНИЯТ от Бога, ИЗБРАНИЯТ. И ИЗБРАНИЯТ си остана. Само в планината имаше Насова доляна, Насови скали, Насова река. И дървета имаше Насови, където уж го видели.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух