|
Обратно към: [Психомоторно развитие и психомоторни практики][Весела Банова][СЛОВОТО] Развитие на психомоторикатаI. ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Моториката е способността на индивида да премества тялото си или части от него в пространството (моторика на оста, на крайниците, лицева моторика). Моториката позволява срещата с външния свят и адаптацията към него. Нейното развитие е съществен фактор за развитието на човешкото същество и най-вече за придобиването на автономност. Корените на моториката са във вродените поведения, а еволюцията Ł върви към придобити поведения. Тя се превръща в отражение на психичния живот и в средство за комуникация (общуване). Може да се каже, че срещата с външния свят и адаптацията към него се осъществяват по трите основни оси на еволюцията на моториката: - тази, която води към локомоцията; - тази, която води към хващането; - тази, която води към общуването.
II. ЗАКОНИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА
1. Законът за диференциацията, който позволява преминаването от глобалната, спонтанна моторика на новороденото към контролирана, координирана и адаптирана към точна цел моторика. 2. Проксимо-дисталният закон, който позволява придобиването на мускулен контрол от оста на тялото към външната част на крайниците. 3. Законът за променливостта, който определя, че схемата на развитие при всички деца е една и съща и че овладяването на един стадий предопределя появата на следващия. Но скоростта, с която едно дете овладява един стадий и навлиза в друг, варира при различните деца и при едно и също дете в различните възрасти.
ІІІ. НЕОБХОДИМИ УСЛОВИЯ ЗА РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА1. Неврологично съзряване: здрав неврологичен апарат без органични увреждания при раждането, което се изследва чрез наличието на безусловни рефлекси. Моториката се развива на базата на няколко вродени схеми. 2. Здрав и цялостен анатомичен апарат, състоящ се от скелет, мускули и лигаменти. 3. Тонична функция, която регулира мускулната активност. Уравновесеното мускулно напрежение позволява развитието на жестове, на гъвкави, хармонични и точни движения. (Хипертоносът води до резки и накъсани движения. Хипотонусът води да неточни и меки движения.) 4. Опитът, експериментирането оставят следи в телесната памет. Повоторенията засилват запечатването на този опит и позволяват овладяването на моторното (двигателно действие). 5. Стимулирането: двигателното развитие, прогресивната организация на движенията и по-нататъшната еволюция към жестове се подчинява на биомеханични феномени и на процес на научаване, в рамките на който опитът заема преобладаващо място. Социологичните проучвания осветляват връзката между социално-икономическите условия на живот и закъсненията и изоставането в психомоторното развитие. Наблюдава се значително по-често изоставане в психомоторното развитие у малки деца, които живеят в лоши хигиенно-битови условия. 6. Афективният фактор: той играе определяща роля по отношение на инвестирането от детето в двигателната му дейност: безпокойството и тревожността на обкръжението могат да оцветят с чувство на вина или страх движенията на детето и да блокират неговата реализация. Обратно, насърчаването от страна на обкръжението стимулира желанието на детето да експериментира, да опитва различни движения и позитивното му инвестиране в двигателната му дейност, това ще рече търсенето и изпитването на удоволствие в двигателната дейност (фактор на еволюцията).
IV. ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА
Тонусът, позата и моториката се намират в тесни връзки при осъществяването и развитието на двигателна дейност, която се диференцира по линията на две големи оси: локомоция и хващане. Към всяка от тези две големи оси се прибавя психологичният аспект, който придава на моториката смисъла на начин на общуване или „език на тялото“. От 0 до 1 година Моториката, базираща се на безусловните рефлекси, постепенно се организира и става (по-специално с волевото хващане) преднамерено действие ориентирано към цел. Бебето успява да хване дрънкалката, да я сложи в устата си. От 1 до 2 години С овладяване на ходенето моториката се обогатява с нов опит и се консолидира. В този период моториката е силно центрирана върху директното, непосредствено действие. Именно зрителното възприемане на обектите привлича детето и го подтиква към действие. Бутане, теглене, качване, хвърляне, пълнене, изпразване. От 2 до 3 години С овладяване на постоянството на обекта, от една страна, и появата на подражанието, от друга, моториката става представна. За наличие на постоянство на обекта говорим, когато детето започне да търси изчезналия от полезрението му обект. Тази способност започва да се развива към 8-9-месечна възраст и се смята за придобита към 18-24-месечна. За да намери изчезналия обект, детето развива нови двигателни действия. За да вземе топката си, която е сложена в сак, детето отваря закопчалката. Способността на детето да извършва жестове, движения, които представят, изобразяват вече видяно от него действие, наричаме подражание. Детето подражва на възрастния, който говори по телефон, кара кола и пр.: то измисля маршрути, кара напред, назад, спира. След 3 години Моториката се структурира във все по-точни и сложни жестове, които се наричат координация, придаващи смисъл на пространството и времето. Детето прогресира към автономност и лекота на движенията.
V. РАЗВИТИЕ НА МОТОРИКАТА КЪМ ЛОКОМОЦИЯ
При новороденото При новороденото говорим по-скоро за безусловнорефлекторна моторика. Моториката е спонтанна, глобална, изразяваща се в генерализирани разтоварвания на цялото тяло и в дифузни движения на крайниците, неадаптирани и хаотични, билатерални, но без истинска симетрия. Тези движения твърде често са отговор на проприо- и висцероцептивни стимули (да си припомним тоничното състояние на новороденото: хипотонус на оста, хипертонус на крайниците). Към 3-4 месеца При развитието на позата видяхме обрата в тоничното състояние (хипертонус на оста, хипотонус на крайниците). Контролът върху оста на тялото, който се осъществява най-напред, позволява на детето да организира първите си движения: - легнало по гръб: бебето се обръща на една страна; - легнало по корем: бебето леко се изправя върху предмишниците си. Моториката на крайниците все още е глобална. Към 5-6 месеца Малкото дете отприщва голяма мускулна активност: - когато се държи изправено, то извършва движения наподобяващи подскачане; - легнало по корем: прави „самолет“, опирайки се на трупа си и отлепяйки ръцете и краката си; - легнало по гръб: то прави многобройни движения с краката, наподобяващи въртене на педали на колело, хваща стъпалата си. Към 7-8 месеца Детето може само да се претъркаля в двете посоки. С овладяване на сядането детето развива нови възможности. То развива също така моториката, която му позволява преминаване от легнала поза към седнала. Към 9-10 месеца Пълзене на „четири крака“ – най-напред върху ръце и колена, а след това върху длани и ходила. Хванато за опора, детето се изправя и прави няколко крачки. Към 10-14 месеца Детето пуска ръката, с която се държи за опора, и прави няколко крачки само. С овладяването на самостоятелното ходене пътят пред детето за завоюването на света е отворен. Към 15-18 месеца По-нататъшните постижения в развитието на моториката зависят от възрастта и овладяването на автономното ходене. Подобряването на равновесието става чрез постепенното изправяне на гръбначния стълб. Детето приближава стъпалата си, ходейки; започва да използва петите си, за да атакува повърхността, по която ходи. Към 20 месеца Детето започва да прави малки подскоци, ту с единия крак, ту с другия. На 24 месеца Детето тича и пада по-рядко. Рита топка, качва се и слиза по стълба само с опора и без да редува двата крака. До края на втората година детето развива двигателна дейност, тясно свързана с непорседствения (видим) обект. То е много активно. Таблица 1. Развитие на позата, тонуса и моториката от раждането до края на първата година
VI. ВРЪЗКИТЕ НА МОТОРИКАТА С ПРОСТРАНСТВОТО – ВРЕМЕТО – СХЕМАТА НА ТЯЛОТО
1. Пространството Какви са връзките, които свързват моториката с пространството? Именно чрез развитието на моториката и позата детето среща пространството, което го заобикаля, и разширява пространственото си поле. Това пространство нараства от непосредствено заобикалящото детето (тялото, което образува границата на пространството вътре – вън) към пространство, което е много по-обширно, каквото е обкръжаващият свят. Чрез своите премествания детето развива и интегрира понятието за дистанция, което то измерва чрез пространството, което го отделя от желания обект. Например, за да достигне до желания обект, детето се предвижва на 4 крака или минава под стола. Детето тича, върви назад, обръща се, скача. Всички тези движения се извършват в пространството. 2. Времето Времето не е ли скоростта, която влага човешкото тяло, за да пресече пространството? Нима човекът не е измислил средствата за бързо преместване/пътуване от колелото до ракетата, за да завоюва пространството? 3. Схемата на тялото Защо казваме, че моториката е един от факторите, структуриращи схемата на тялото? Чрез движението, което вкарва в действие цялото тяло или части от него, детето упражнява и открива нови проприоцептивни стимулации. То развива овладяването и опознаването на своето тяло и впоследствие представата за него. Например сръчността или тромавостта в реализирането на двигателната дейност оказват влияние върху представата за себе си. Качеството на жеста, владеенето му, неговата точност и хармоничност са в тясна зависимост от качеството на мускулния тонус. Именно чрез тази тясна връзка с тонуса двигателната дейност се превръща в отражение на личността. Ще разгледаме в подробности всяка от тези функции – пространство, време, схема на тялото, които са от изключително значение за бъдещата автономност на детето.
VII. РАЗВИТИЕ НА ХВАЩАНЕТО
Хващането е способността да се улавя с ръка. Това движение, което при раждането е един безусловен рефлекс, еволюира постепенно, за да стане волеви и много точен двигателен акт. Овладяването на хващането бележи важен етап в развитието на детето по отношение на овладяването на външния свят. Ако вземането на даден предмет е един банален и автоматизиран жест за възрастния, за бебето това съвсем не е така. Отначало бебето не успява да хване предмета, който стои пред него (дрънкалката, която виси над него). За да успее, то трябва да насочи правилно ръката си, да регулира движението в съответствие с разстоянието между него и предмета, да отвори дланта си и да я затвори върху желания обект. Това предполага добра координация око – ръка и владеене на мускулите сгъвачи на пръстите, за да може да отваря и затваря волево ръката си. Детото достига до овладяването на волевото хващане постепенно, преминавайки различни етапи и при определени условия. Законите и факторите, които определят развитието на хващането са същите, както при общата моторика.
1. Схема на развитието на хващането От раждането до 2 месеца На този стадий хващането е рефлекторно движение: кожно-хватателен безусловен рефлекс. Когато се стимулира дланта на ръката при новороденото, това води до много силно сгъване на пръстите върху обекта. Това е най-първата форма на хващане. Този рефлекс постепенно отслабва и изчезва по-късно към 4 и 5-месечна възраст, когато се появява истинското хващане. Към 3-4 месеца Кърмачето хваща даден предмет, който е поставен в контакт с ръката му: това е, което наричаме хващане при контакт. Това е неволево хващане, при което зрението не участва. Към 5-6 месеца Хващането става волево и се осъществява чрез дланта: между дланта и трите последни пръста. Детето е способно да хваща волево големи предмети, поставени пред него. То ги поставя в устата си. Хвърлянето (пускането) на предметите е все още неволево. Към 7-8 месеца Детето хваща предметите между палеца и безимения пръст: това хващане е волево и чрез нисш пинсетен захват. Става възможно волевото пускане на предмета. То е глобално и неточно. Детето може да премества предметите от едната в другата си ръка. Към 9-10 месеца Детето хваща предмети с малък размер между палеца и показалеца си: това е волево хващане чрез висш пинсетен захват. Детето през този период манипулира предмета и го поставя в устата си. Волевото пускане става по-прецизно. Детето играе, като хвърля предметите. То се научава да протяга (подава) предмета на възрастния, който му го иска. Това е началото на размяните: получаване, даване, повторно взимане. На 11 месеца до приблизително 15 месеца Хващането е овладяно. То става още по-прецизно, както и пускането. Висшият пинсетен захват се усъвършенства и обогатява с нови действия като вкарване и изваждане на предмета от кутия. Това е период на активни манипулации с предметите и научаване на смисъла съдържимо – съдържание. Чрез често повтарящите се и все по-точни манипулации детето усвоява представите за дълбочина, маса, вътре, вън, високо, ниско. Детето посочва с показалец, може да пие само от чаша, да вгнездява кубове и т. н. Таблица 2. Развитие на хващането и координацията на жестовете от 2 до 7 години
2. Координацията око – ръка Овладяването на хващането става възможно благодарение на развитието на невро-двигателния контрол на ръката, китката, пръстите, но също чрез развитието на координацията око – ръка. Координацията око – ръка еволюира по следния начин: - най-напред погледът на детето случайно се спира върху ръката, която преминава през зрителното му поле и той започва малко по-малко да я следи; - след това детето се опитва да задържи ръката си в зрителното си поле; - най-сетне окото започва да води ръката.
VIII. РАЗВИТИЕ НА МОТОРИКАТА КЪМ ОБЩУВАНЕТО (ЕЗИК НА ТЯЛОТО)
Наблюдението на хората, които вървят по улицата, е достатъчно като потвърждение на твърдението, че дори толкова проста двигателна дейност като ходенето не е чисто двигателна проява или автоматизиран жест, а отражение на нещо съвсем специфично за всеки индивид, което наричаме личност. Например начинът, по който човек поставя крака си на земята, интензивността, с която я атакува, полюляването на стегнатите или отпуснати ръце, ритъмът са колкото двигателни, толкова и личностови характеристики. Това означава, че моториката, която се развива от вродени поведения към придобити, се натоварва постепенно със смислови значения и че тези значения не са идентични за всички човешки същества. Вродените поведения Това са всички рефлекторни реакции в отговор на външни или вътрешни стимулации, които детето проявява. Такива разнообразни форми съществуват веднага след раждането: викове, прозявания, преглъщания, както и емоционални прояви: на неразположение – удоволствие – отпускане. Тези поведения не зависят от културата и са общи за човека като вид. Придобитите поведения Това са всички преднамерени жестове, които осъществяваме вследствие на нашите потребности и желания и които сме придобили в течение на натрупания от нас опит: локомоция, волево хващане и всички координирани жестове, ориентирани и адаптирани към определена цел.
1. Откъде идват смисловите значения? Какви са те? Тези значения се образуват при срещите на субекта с външната среда и чрез посредничеството на общуването с майката, бащата (или техните заместници), а по-късно с разширеното семейство и социалната група. Моториката се развива към локомоция и хващане и се натоварва с емоционален смисъл в рамките на връзките, които се установяват с хората и обектите, срещани от детето. Смисловото значение Става дума за смисъла, който придобиват вродените поведения на детето, както и научените жестове: този смисъл се нарича също възпитание. Да си припомним, че когато майката отговаря на висцералните реакции на детето, тя интерпретира тези реакции като повикване към нея и проектира по този начин своето дете в света на междучовешкото общуване. Например детето плаче, майката го взима на ръце; когато детето иска да бъде в контакт с нея, то ще плаче. Детето трябва в някаква степен да развие своята моторика и в същото време да се научи да я упражнява според организирани репери от семейството или социалната група, в която живее. Например майката научава детето си, че не може да слага в устата си всички предмети, които вижда. Когато детето овладее двигателното действие катерене, то трябва да се научи, че не може да се катери навсякъде, за да избягва опасностите и защото не всички предмети са социално предвидени затова (масата, на която се храни, вратата на кухненския шкаф и т. н.). Или с други думи, моториката приема смисъла на възможност и граница. Афективността Става дума за позитивните или негативни чувства и емоции, преживявани в течение на натрупването на двигателен опит и научаване, които се интегрират в този опит и в това научаване и ги оцветяват, придавайки им много лична експресивност. Именно защото двигателната дейност на човека се натоврава с чувства и емоции, тя се превръща в език на тялото.
2. Език на тялото Можем да потвърдим, че този език на тялото притежава една индивидуалност, свързана с историята на личността и – от друга страна – е повлиян от колективността, свързана със социалната група, в която живее. Индивидуалността се проявява чрез експресивните жестове. Колективността се изразява чрез символични жестове. Символичните жестове Това са конвенционални жестове, присъщи на дадена култура: поздравите, юмрукът, кръстът... Експресивните жестове Те изразяват дадена емоция или чувство и са често придружени от лицеви мимики. Те обозначават безразличие, прием, отказ, изненада, тревога, страх, отегчение. Посредством жеста можем да разчитаме следните три характеристики на човека: - начинът на казване: това са мимиките и позите, които акцентират думите; Например тръсването на главата, вдигането на раменете, извиването на веждите... - начинът на правене на нещо: това е качеството и точността на жеста, който има отношение към неговата ефикасност; Например начинът, по който се държи ножицата при рязане, начинът, по който се натиска моливът при писане. - начинът на съществуване: нашите жестове разкриват начина ни на съществуване във връзката с обектите и хората; Например разположението или неудобството, спонтанността или сдържаността, срамежливостта. Много често нашите жестове издават чувствата и емоциите ни. Понякога чувствата и емоциите могат до такава степен да ни погълнат, че да попречат на функционирането на двигателната ни дейност.
Обратно към: [Психомоторно развитие и психомоторни практики][Весела Банова][СЛОВОТО]
© Весела Банова. Всички права запазени!
|