Обратно към: [Живка Симова][СЛОВОТО]

М а р с, Е в г е н и я - видна българска белетристка, драматичка и общественица...

Българска енциклопедия, братя Данчови, 1936 г.

Всеки писател работи, движим от вътрешен пламък, без да очаква награда за това. А най-малко аз като жена съм очаквала такава. Особено в онова време... на робските предразсъдъци, които спъваха всяка по-смела проява на жената... Нека си припомним как бяха посрещнати първите наши артистки!...

Евгения Марс, 1939 г.

Макар днес социокултурното пространство у нас да е коренно различно, отколкото през първите години на този така динамичен ХХ-ти век, нашата литературна историография като че ли все още отказва да приеме делото на писателката и общественичката Евгения Марс извън летописа на Вазовия живот. Името й е код чрез няколко поетически измерения или пък е затворено в генезиса на известните песни по заник (Люлека ми замириса, 1919). Вазовата романтична - дори и само заради закъснението си - любов е магнетична точка, около която поколенията у нас вграждат-изграждат-разграждат един многолетно менящ се любовен дискурс. В него се е настанила отдавна познатата за човечеството смислово-естетическа корелация ТВОРЕЦ-МУЗА. Но това се оказва добре работещ капан както за самата муза, така и за едно мислене, което има претенцията да бъде ако не модерно, то поне адекватно звучащо в ХХІ-ви век.

Бидейки вдъхновителката, на Евгения Марс, подобно на повечето жени избранички, като по някакъв абсурден съдбовен план почти й е отнета възможността да бъде това, което е самата тя - най-вече в паметта на поколенията. Присъствието на Вазовия ореол, който някак „следва от само себе си“ е и ключовият знак в общоизвестната и банала парадигма в текстовете за житейското й преуспяване.

„Когато нещо следва от само себе си, аз го избягвам“ - казва френският културолог и семиолог Ролан Барт. Именно животът на популярните личности изкушава неистовото привличане към онова, което „следва от само себе си“, ескалирайки любопитства, въобръжения, кулминации, развръзки в пре-прочитани и пре-прослушвани истории. По неписано правило те са дообогатявани с еротични нюанси, оценки и акценти, търсени най-често като разказвачески ефект.

И точно в това е капанът, за който стана дума. Волно или не, читателите/слушателите, независимо от пол, възраст, образование, социален статус, участват в едно „творчество“, което започва все повече и повече да им харесва. Съвременното възпроизвеждане на притчата во язицех наподобява безцеремонно прехвърляне или дори късане на страници от литературната ни и културна история, която, защо да се заблуждаваме, все още си остава недочетена. А и недописана...

Но и това, изглежда, е част от естествения ход на нещата в живота. Така, както е естествен и позакъснелият изследователски интерес тъкмо към онези изявени българки в зората на ХХ-ти век у нас като Евгения Марс. Не ще съмнение, с рисково смелия си белетристичен и драматургичен дебют, както и с цялостната си обществена дейност, тя присъства в контекста на цяла културна епоха. В известна степен в нейния живот би могъл да се вплете старият мит за ЕХО и НАРЦИС, така блестящо интерпретиран през 1996 г.от Милена Кирова в „Изпитания на символите“. Но характерът, интересите,амбициите, всичко онова, което се отнася до личностната идентификация на Евгения Марс - и като писателка, и като общественичка - подсказва, че си заслужава да поговорим за самата нея, а не само и единствено за Вазовата любов към нея.

* * *

Оказа се, че не е много лесно да се проучат животът и делото на Евгения Марс отвъд мита. Колкото и добросъвестно да се следва троичното измерение на фактико-биографическия, културологическия и литературноисторическия аспект. Казвам това, не за да демонстрирам намерение за изчерпателност (обемът на материала не го позволява), а заради принципната необходимост от такъв подход с оглед движението/застоя на процесите около духовната идентичност на жената в българската литература и култура в първите десетилетия на ХХ-ти век.

Знае се, че семейната среда в голяма степен влияе върху „съдържанието на вживяването“ (М.Бахтин), както в творчеството, така и в самия живот, особено ако той принадлежи на човек, който владее изкуството да се живее. Началото на един такъв живот е на 25 август 1877 г., когато в Самоков в семейството на известния в града търговец и общественик Павел Бончев се ражда първата дъщеря - Евгения. Наскоро след това фамилията се преселва и заживява постоянно в София.

В дома на сем. Бончеви като че ли е проектиран класическият модел на патриархалното българско семейство - такова, каквото го откриваме още у Ботев: бащата е градител и съхранител на „имането“, т.е. на материалното начало, а майката - на духовното („Ти си за мене любов и вяра...“). Във възпитанието на Евгения се преплитат патриархалните навици, установени от по-големия етрополски род на Павел Бончев (който известно време работи и като помощник-кмет в София); пиететът към образованието и християнските добродетели, изграждани най-вече от майката - Екатерина Бончева, дъщеря на духовник и първата учителка в Орхание (Ботевград); както и особената почит към музиката. Очевидна е и родствената приемственост между именития педагог и оперен певец Христо Бръмбаров - от бащиния род, музикалните интереси на Евгения, отрано започнала да свири на пиано, както и по-сетнешната певческа дарба на по-малкия й син - известния оперен певец Павел Елмазов.

Но, когато пише своите спомени, писателката изтъква само една своя любов - към книгите: „От ранна възраст аз обичах книгите и често се ровех в скромната библиотека на покойния ми баща. Там имаше различни преводни романи на В.Юго, Толстой на руски език, разказите на Чехов, Мопасан, стиховете на Лермонтов, Некрасова и др., които четях с увлечение...“¹

В началото на миналия век се е приемало за особено престижно да бъдеш възпитаничка на Първа софийска държавна девическа гимназия, с която всъщност стартира и средното образование за девойки в България през 1879 г. Евгения Бончева е една от малкото щастливки, които имат възможност да изучават, освен традиционните предмети, и специалните гимназиални дисциплини - руски и френски език, стопанство, педагогика и ръкоделие. Тогава горните класове са само трети, четвърти и пети, според доклада на К.Иречек - съветник в Министерството на народното просвещение. През 90-те години на ХІХ в. там учителства Мара Белчева. Така е изглеждала гимназията, в която до 1895 година учи и Евгения Бончева. Но ранният й годеж осуетява продължаването на образованието й в Загреб, както било планирано. От този момент за 16-годишната Евгения започва един живот, колкото огряван от щастливи мигове, толкова и преследван от изпитанията.

„Сватбата на Евгения Марс остана едно от незабравимите тържества в паметта на старите софиянци“ - пише в своите спомени Райна Костенцева (Моят роден град, 1979). Но кой е младоженецът? В разкази на съвременници за съпруга на Евгения - д-р Михаил Елмазов (първият дипломиран зъболекар в България, общественик, публицист) - често се повтарят няколко думи: „благ“,“фин“,“интелигентен“. Той има своето скромно място и в историята на българския театър. Като младеж пише една драма и участва в първите изяви на Румелийската театрална трупа, за което свидетелства актьорът и режисьорът Иван Попов².

До началото на новия век Елмазови вече имат двама сина - Владимир и Павел. Майчините грижи и поддържането на изящен дом не притъпяват любовта на Евгения към книгите и музиката. Най-често късно вечер чете художествена и философска литература, продължава да изучава френски език, пише и своите първи кратки сантиментални разкази. А междувременно домът на Елмазови все по-често отваря вратите си за многобройните приятели, сред които и видни общественици и хора на изкуството.Наред със старите познайници на Доктора (така се го наричали) от Румелийската трупа, сред първите гости са Стоян Заимов, Евгениевата приятелка от Първа девическка гимназия - актрисата Адриана Будевска, журналистът Никола Георгиев - главен редактор на в.“Народно единство“ и мн.др.

Няколко години преди Вазов да прекрачи прага на този дом, Евгения Елмазова, с насърчението и подкрепата на съпруга си, вече се е осмелила да публикува свои разкази. Първият е във в.“Софийски ведомости“, а следващите излизат в продължение на няколко месеца през 1905 г.в подлистника на в.“Народно единство“. Точно те привличат вниманието на Вазов, за което разказва в спомените си и Никола Георгиев³. Под тях авторката се подписва за първи път с псевдонима Евгения Марс на латиница.

Но как се появява самият псевдоним? Бих обърнала внимание на този въпрос, защото и той е част от един друг мит - с истории за битки, за власт, за богоизбраничество дори... По всяка вероятност Евгения Бончева - Елмазова сама си е избрала псевдонима. Допускам дори, че като поклонничка на френската литература и култура е привлечена от същото име на една от най-обичаните актриси в Париж от по-миналия век - мадмоазел Йожени Марс, оставила след смъртта си значително материално състояние в полза на френския театър.

И така, идва годината 1906-та - една многоцветна дъга, под която тръгват няколко пътя в живота на Евгения - на дебютната й книга, на първите митове, на едно голямо приятелство, продължило повече от 15 години..., и най-после - на известния литературен салон в нейния дом.

Първата книга на Евгения Марс излиза в края на 1906 г.под заглавието Из живота. Тя е издадена с помощта на редакцията на в.“Народно единство“, където в шест последователни броя (№ 158-164) се отделя рекламно каре, съобщаващо за публикуването на сборника с разкази. Фактът сам по себе си говори за одобрението и уважението на смелата женска писателска проява в онези времена, граничеща за някогашните нрави почти с авантюризма. Но, както трябва и да се очаква, наред с насърченията идват и отрицанията. Още оттогава е и прословутата Страшимирова фраза „авторката има мустаки“ (намекът е, че Вазов е писал разказите), макар че авторът на „Хоро“ променя отношението си към Евгения Марс през 30-те години. По това време започват и атаките на писателката Ана Карима, която повече от три десетилетия ще изразява в разговори, писма, публикации, а накрая - и в съда, тотално отрицание, а дори и омраза към Вазовата вдъхновителка...

А и имало е за какво да се завижда на Евгения Марс - най-вече от страна на жените: щастлив брак, „неподправена, неповторима женска красота“ (Р.Костенцева) и най-вече - приятелската закрила на Вазов, публично изразена след появата на първата й книга чрез насърчителния му отзив в сп. „Българска сбирка“⁴. Да припомним и по-нататъшните му стъпки: съдействие за отпечатване на втори сборник разкази „Лунна нощ. Разходка из Цариград“ (1909); ходатайства за поставяне на двете й драми „Божана“ (1912) и „Магда“ (1918) на сцената на Народния театър; уговарянето на публикации в периодичния печат; както и преводи на нейни разкази, видно от някои Вазови писма и т.н. Самата писателка в своите спомени никога не крие и дори набляга на Вазовата неоценима помощ. Но днес едва ли бихме приели сериозно някогашните клюки, че Вазов пишел разказите и драмите на Е.Марс. Първо - творбите й звучат прекалено по женски, и второ - твърде далеч са те от Вазовата гражданска ангажираност „с битвите на деня“. В края на 1997 г. нейната съвременничка литературната критичка и есеистка Жана Николова-Гълъбова, която я е познавала много добре, сподели пред мен: „Евгения Марс беше роден писател. Тя не е продължила образованието си, тъй като прекалено рано се е омъжила. И, за да е бликнало желанието да пише изобщо, действително у нея е трябвало да има силен вътрешен порив. Тя притежаваше лирическа първооснова и чисто по женски изживяваше своите сюжети... Но има и още нещо, което е много важно. В нашата литература тогава все пак нямаше още жена, която да пише драми. Пък дори и да е имало, никой не знаеше за това. А драмата Магда от Евгения Марс бяха я играли в Народния театър и то не без успех! Като се замисли човек за тогавашното ниво на българската драма..., тя не е лоша творба. Все пак, откроява се една хубава фабула, която е и не лошо разработена. Изключено е Вазов да я е писал, защото се чувства изцяло женското начало.“.

Евгения Марс е от малкото дами в София в онова далечно време, които са търсели не другаде, а сами са създавали артистична атмосфера, домашен уют, превръщайки това си умение в изкуство. Ако в началото на житейския си път приема света, установен от родителите й, то по-късно самата тя изгражда нова среда, превръщайки в стопанката на голямата къща, но и в обединителна фигура на едно малко, но не затворено общество от музиканти, литератори, общественици, артисти... Базспорно това е израз и на силен характер, но вероятно и на съпротивление, макар и инстинктивно усещано, към вкоренения предразсъдък, превърнал се в изтъркан троизъм: жената е жертва на семейството си и домът за нея е затвор. За Е. Марс домът не е затвор. Той е сигурност, но и духовно пространтво, кръстопът, но и център на кръстопътя...

„Разговаряхме за поезия и белетристика и аз констатирах, че тя (Е.М. - б.м.) е начетен човек.“ Това споделя Вазов пред журналиста Н. Георгиев⁵ след първото си посещение през 1906 г. в дома на Елмазови. Какво следва след тази Вазова визита? „Жадна потреба“ от разговор, от очарователно женско присъствие, когато погледът, усмивката, думата, разговорът, мълчанието дори, вече са творческо вдъхновение. А по-сетне - идването на нови и нови гости в определени дни: четвъртък - отреден за литература, а събота - за музика.

Така се ражда и известният десетилетия наред Салон на Евгения Марс. Там често се обсъждат издадени книги, авторски ръкописи, периодични издания, нови театрални постановки, културния живот в „Славянска беседа“, четат се стихотворения, разкази, чуват се и първите рецензии... За един по-дълъг период от време, освен старите приятели на семейството, салона на Евгения Марс посещават: К. М. Георгиев, Ц. Церковски, Ал. Кипров, Д. Кьорчев, проф. Ив. Шишманов, Ст. Михайловски, маестро Г. Атанасов, оперният певец Константин Михайлов - Стоян, П. Пипков, актьорите С. Огнянов, Е. Снежина, М. Миятева, Р. Попова, писателките Магда Петканова, Санда Йовчева, Люба Касърова, Анна Каменова, Яна Язова, Стела Олгерт - председателка на полския ПЕН клуб, чешката писателка Хелена Малиржова и мн. др.

Един от първите гости - К. М. Георгиев - записва в спомените си: „Евгения Марс... правеше силно впечатление не само със своята биеща в око хубава външност, но не по-малко и с духовната си култура и устременост към по-възвишени идеали от онези на ежедневието. Тя обичаше много музиката и самата тя свиреше много добре на пиано. И между това, обичаше да изразява мнението си по различни социални въпроси и нещо повече - да ги докосва с перото си на млада начинающа писателка.“⁶

Не веднъж нейните съвременници са изтъквали естественото й и деликатно поведение към хората, почели дома й, обаятелното й женско присъствие. Влюбеният Вазов пише: „...В плен тя гостите държеше / с умна реч, с лице засмяно...“ (стих. Погледът).

След повече от 30 години един друг български творец - Цветан Стоянов - търси трудно постижимите определености за добрия разговор: „вдъхновение“, „дарование“, „ритъм“, „мелодия“, „колорит“, „творчески момент“, „художествена наслада“ и т.н.⁷ Може да приемем, че повечето от тези характеристики са се вписвали и в атмосферата, създавана от Евгения Марс. Съвременниците й често открояват умението й да сътворява, направлява и участва в едно духовно-интелектуално пространство, пулсиращо в многообразието си, превърнало се в един от знаците на оформящия се български култрен живот в първите десетилетия на ХХ век.

Мисля, че историята на литературните салони у нас би трябвало да се разглежда в обществения и културен контекст на епохата, тъй като те са част от нейния най-естествен живот. Няма начин да не споменем за влиянието на Европа, но то се усеща не като снобско подражание, а като потребност на българина да създава духовни оазиси за поезията, музиката, изобразителното изкуство.

Разбира се, нито един от тези салони не може да се сравнява с френския им първообраз: на мадам дьо Стал от началото на миналия век или с по-късния - на писателката Жорж Санд, както и този на руската княгиня  Зинаида Волконска. Домовете на Лидия Шишманова, на Мара Белчева, на Цветана Маджарова, на Анна Каменова, на Санда Йовчева често са превръщани в малки домашни средища на българския дух, на българското изкуство. Тези срещи са своеобразни културни събития, малко повлияни или съвсем отделени от българските политически нрави. В една литературна анкета поетесата Елисавета Багряна споменава, че в салона на Цветана Р. Маджарова, където се е събирал Клубът на българските писателки, никога не се е говорело за политика.

В края на третото десетилтие Евгения Марс присъства в българското социокултурно пространство с нарастнал творчески и открояващ се издателски актив, както и със силно изявена обществена дейност. Тогава са отпечатани третият й сборник разкази Белите нарциси (1924) и енциклопедичният алманах Полувековна България. 1878-1928, съставен, редактиран и издаден от нея. Това й дело е увенчано с горещо обществено признание, както в периодичния печат, така и в многобройните писма до нея. Сред тях е и поздравлението на проф. Михаил Арнаудов. И наистина, впечатлява родолюбивият и амбициозен замисъл на съставителката и издателката, успяла да привлече респектиращ авторски колектив от изтъкнати общественици, политици, учени, културни и просветни дейци, икономисти, юристи, които представят живота на България от Освобождението до 1928 г. Мисля, че именно с тази книга Евгения Марс заявява една изключително силна лична ангажираност с живота на обществото и с отговорностите на отделната личност към него.

Благодарение на своята енергия, находчивост, деен характер, писателката успява да организира и утвърди едно силно женско присъствие в културния живот на България от 30-те години нататък.

Още през 1929 г. тя е избрана за председателка на Съюза на българките за култура и просвета. Заедно с поетесата Люба Касърова и общественичката и писателката Санда Йовчева организират литературни и музикални вечери, които всъщност са предтеча на известните по-късно литературни чайове на Клуба на българските писателки. Евгения Марс е една от неговите основателки през 1930 г. Тя е и най-дългогодишната му председателка - повече от шест години (1932-1938). Добър организатор, с многобройни връзки в обществото, тактична, сърдечна, отзивчива към хората, г-жа Марс успява да балансира разнопосочните характери, вкусове, предпочитания към литературни кръгове... А това едва ли е било лесно в многоброен женски при това творчески колектив. Нека само припомним кои са другите дами от известния някога Клуб на българските писателки: Елисавета Багряна, Мара Белчева, Дора Габе, Анна Каменова, Фани Попова-Мутафова, Люба Касърова, Вера Бояджиева, Магда Минева-Петканова, Калина Малина, Лидия Шишманова, Ружа Тенева-Северина, Санда Йовчева, Мария Грубешлиева, Стела Янева, Яна Язова, Пенка Цанева - Бленика, Вера Страшимирова, Златка Чолакова, Жана Николова-Гълъбова и др.

До 1938 г., независимо от влошеното си здравословно състояние, Евгения Марс успява да извоюва широко обществено признание на Клуба на писателките. Дотогава са организирани повече от 60 литературни четения, привлечени са спомоществователи, издават се два сборника под името „Сноп“ с нови творби на поетесите и писателките; през 1934 г. Клубът е регистриран като самостоятелна юридическа единица; отредена е и клубна страница във Вестник на жената ; организирано е пътуване до Белград, Сплит и Дубровник; установени са връзки с литературни и културни дейци от Полша, Чехия, Румъния, Югославия, Гърция...

За богатия културен и обществен живот в Клуба на българкте писателки си спомня и някогашният репортер на в. Зора и Заря  поетът Атанас Душков, който през 1997 г. сподели с мен: „Имах щастието да присъствам на някои големи пролетни чайове на Клуба. Евгения беше на челно място. Царицата на бала! Тя посрещаше, тя изпращаше, тя ръководеше, тя даваше идеи... Всички се допитваха до нея. Идваха и много писатели, артисти, посланици. Тя отделяше нужното внимание и на тях. Изобщо една жена с широко амплоа... Това, което правеше тя, не можеше да го върши всяка жена. Писателките се бореха просто като удавници, за да изплуват на повърхността, да се утвърдят в културния живот. Търсеха изяви чрез публикации във весниците, признание в обществото... И успяваха!“

Благородният стремеж на Евгения Марс за сближаването на българската с чуждите, и най-вече - със славянските култури, навярно са оформили и избора през 1935 г. тя да стане подпредседателка на Славянската женска група в България и да ръководи писателската секция в нея. От 1931 г. е и подпредседател на Дружество Българска драма, ръководено от Христо Цанков - Дерижан. Почетен член на Дружеството е Антон Страшимиров. Запазена е снимка, на която той, някогашният отрицател на дебютната й книга, се е снимал заедно с Хр.Ц.-Дерижан, Е. Марс, актрисата М. Хлебарова и др.

През 30-те години Е.Марс е на върха на своята популярност като писателка (излиза последният й сборник разкази  Човекът в дрипи, 1935 г.) и най-вече - като общественичка. В края на 1939 г. Клубът на писателките й устройва юбилейно честване в дома на Цв. Р. Маджарова. Юбилеят е отбелязан от столичните вестници. Радио Варна подготвя предаване за нея и за Клуба; получава телеграми и поздравления от видни общественици, културни дейци, сред които проф. Ал. Балабанов, Д. Немиров, Ем. Попдимитров, Ст. Чилингиров, Ек. Златоустова, Н. Буюклиева, А. Будевска, проф. Гаврийски, Л. Прокопова, Ив. Грозев, Ст. Попвасилев, Н. Данчов и др.

Една година преди този юбилей десет писатели подписват предложение за приемането й в писателския съюз, но това става едва през февруари 1940 г. „Заслугата“ за забавянето е на Ана Карима, подновила своята злостна атака в пресата. Това се случка след като през 1937 г., когато след многогодишното публично клеветничество от страна на Ана Карима Евгения Марс най-сетне решава да заведе дело против нея и го спечелва⁸.

Дори и с тежко сърдечно заболяване, в началото на 40-те години Е.Марс продължава да участва в обществения и културен живот на България. В личния й архив открих покани от различни институции, от редакции, писма от почитатели на творчеството й и др. В много от публикациите до 1947 г. за нея се говори като за една от първите дами в обществения и културен живот в България.

Евгения Марс умира в дома си от миокардит на 26 септември 1945 г. Между десетките публикации след смъртта й бих откроила най-лаконичната, но може би и затова най-точна оценка за направеното от нея: „ С неуморен труд и всестранно проявление във всички отрасли на живота, Евгения Марс отвори широко врати не само на българската писателка, но и на българската жена.“⁹

Тези думи може и да ни се виждат банални, пуснати в обращение „по повод“. Но не припокриват ли те знаците на един живот, белязан от добра орисница? Пък и не говорят ли достатъчно красноречиво за един ценностен свят, припомнящ недолюбваната десетилетия у нас мъдрост, че културата на едно общество се познава по отношението към жената в него? Но това вече е една друга тема, достойна за аксеологическо изследване.

* * *

(...) През 1935 г. в. Женски глас (бр.4-5) съобщава, че някои от разказите на Евгения Марс са преведени на осем езика, а книгите й вече са изчерпани. В класацията на Столична библиотека за най-четени български автори за 1935 година след 19 имена, първото споменато женско име е нейното. Оценки за литературното и многостранното й обществено дело дават Н. Данчов, Хр. Ц.-Дерижан, Ж. Нурижан, С. Вичева, Г. Кожухаров, С. Йовчева, Л. Касърова, Ст. Попвасилев, Ив. Грозев, А. Будевска, Ст. Чилингиров, Ж. Н.-Гълъбова, Цв. Неделчева и мн. др.

Евгения Марс е сред първите автори, изявили женската идентичност в българската литература. Тя успява да покаже Другостта на жената в условия на силно открояващи се все още робски предразсъдъци. Нейната героиня Магда от едноименната драма, представена през 1918 г. в Народния театър, напомня Ибсеновата Нора или някоя от независимите героини на Жорж Санд...

И тази драма, както и повечето творби на писателката, провокира нов поглед към психологията на жената, и то във време, когато тя все още не е с ясен статус в българското общество¹⁰.

С цялото си творчество - за което днес, разбира се, си даваме сметка, че не е сред високите върхове на художествената литература - без борбени феминистични напъни, а фино, елегантно, но и решително, Евгения Марс присъства в първите изяви на българската белетристка в началото на ХХ-ти век, а сетне прокарва пъртина и за идващите след нея. Един не лек, с много подводни камъни процес.

Сегашният интерес към женския творчески свят от споменатия период попада в едно друго измерение на нашия български свят, в който най-общо казано, според поетесите - Жената не винаги е затворена в Дома, а Мъжът не винаги е на Път..., а според белетристките - Жената може и да остане в Дома, но го прави, за да потърси Пътя между него и Света. А това, стува ми се, е не по-малко интересно.

Цялата публикация в: Език и литература. С., №1, 1998, с.131-141

1 М а р с,Е.Спомени. - Народна илюстрация „Родолюбие“, №14-15, 1921, с.7.

2 П о п о в, Ив. Миналото на българския театър. Т.І., С., 1939, с.63.

3 Ръкописна сбирка на къща-музей „Ив.Вазов“ - София, инв.№226.

4 В а з о в, Ив. „Из живота“, разкази от Е.Марс. - Българска сбирка, №8, 1906, с.524.

5 Ръкописна сбирка на къща-музей „Ив.Вазов“ - София, инв.№226.

6 Пак там, инв.№ 290.

7 С т о я н о в, Цв. Избрано и непубликувано, София-Женева-Париж, 1994, с.9.

8 По-разширено се спирам на подробностите от този процес в моя труд Обичана и отричана.Книга за Евгения Марс, подготвена за печат от УИ „Св.Кл.Охридски“. (Книгата бе отпечатана през 1998 г. - б.м.).

9 А н г е л о в, К. Евгения Марс.По случай смъртта на именитата писателка. - Земеделско знаме, №12, 1945, с.4.

10 Нека припомним, че у нас едва през 1937 г. жената има право да участва в избори.

Обратно към: [Живка Симова][СЛОВОТО]

© Живка Симова. Всички права запазени!