Обратно към: [Живка Симова][СЛОВОТО]

Елин Пелин публикува в продължение на 25 години (от 1909 - в сп. „Слънчоглед“ през в. „Развигор“ и „Утро“ до 1934 г. - в. „Щурец“/ разказите от най-концептуалната си книга Под манастирската лоза. До 1934 г.последният единадесети разказ - „Веселият монах“ не е сред тях. Според спомена на редактора проф.Тодор Боров същата година „Хемус“ подготвя няколко коли от сборника, но по настояване на автора, възнамеряващ да напише още 6-7 разказа (което всъщност не се случва), издателите били помолени да изчакат. Това дава основание да допуснем, че от 1934 г до 1936 г., когато е отпечатана книгата, „Веселият монах“ е единственият написан разказ, който дори може да има и функцията на парагема в така издадения сборник. От друга страна, той излъчва една много силна връзка с 5-ти стих от 142-ри Давидов псалм, който Елин Пелин избира за мото на сборника. Ще се опитаме да проследим измислицата и песента в този разказ като памет за минали и случващи се неща, представени от автора чрез интонацията на легендата, формулата на библейския псалм, продължен във времето от два поздрава, останали като сентенции в европейската философска мисъл.

Още в първото изречение разказът зададава пространствения план и ритъма на наратива-легенда. Горе - в планината манастирът, черквичката и рядкото хорско присътвие („един стар магер“ и „един пратен за наказание монах“) са събрани в едно място, което „с глухотата и самотата си... навява печал и запустението му плаши“. А долу - в равнината животът кипи в най-прекрасните си багри. Многобройни човешки стъпки водят до едно единствено „чудно място“. Там неспирно и почти ритуално се събират „Скърбящи, страдащи от мъка и мрачни мисли, безнадежно влюбени, щастливи младоженци, осиротели деца, бездетни и челядници, които идат да се кланят с молитва на Светия гроб...“. Сакралното място е назовано, почувствано и фиксирано във вечността чрез глагола „идат“. Предисторията на „Светия гроб“ тепърва предстои да се разгърне.

Дългата експозиция и темпоралното разместване са необичайни за структурата на познатата ни от други творби изящна форма на краткия Елин-Пелинов разказ. Началната формула от типа „Имало едно време...“ или „Някога...“ във „Веселият монах“ е повече от необходима. От една страна събирането на живота и неживота е в традицията на легендарното, а от друга - търсеното уравновесяване между легендарния спомен за отминал живот и това, което продължава да се случва след него, подготвя последното въвеждащо изречение: „В тоя малък гроб... почива младият монах Еникий, наричан някога (к.м.) Веселият монах“.

Оттук насетне измислицата, скривайки  авторовия скепсис, показва един витален оптимизъм, който се споменава и в най-често обговаряния концептуален модел в тези „единствени по рода си в литературата ни, бликащи от поезия и остроумие, иносказателни истории...“¹

Измислицата по принцип намира най-уютното си място  в легендата, притчата и приказката. Нека добавим и Елин-Пелиновите думи по повод замислянето на историите в сборника: „...Винаги са ме интересували тези неща и съм чел такива книги - житията на светците. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза“ с едни мои разбирания за светците²

Какво свое разбиране влага майсторът повествовател, разгръщайки образа на монаха Еникий (изборът на името приемаме, че идва от енох - гр. 'послушник'), който впрочем не е нито фанатизиран вярващ, нито изваден от нафталина на някой апокриф? Историята му е замислена, така че да бъде повече приказно-иносказателна, отколкото притчово-показателна. Героят няма родители (отгледан е „от несвои“), няма дом (на 10 години е прислужник в манастира), няма своя лична история (до края на разказа). Читателят не научава светското му име.

Наративът разчита на паралелни преноси: момчето, около което се случват чудеса - реакцията на старците. Най-дълбокият смут настъпва, когато за първи път виждат красивия младеж, от чието тяло „диша“ „сила и здраве“, да пее.

Невинната естественост, в контрапункт на назидателната интонация, участва в един диалог, открояващ песента като соларен образ - извор и изразител на живота. Едва ли бихме очаквали друг герой от сборника да каже, че песните са „цветя, които растат в душата на човека по божие вдъхновение - венци от най-чисти думи“. Последната фраза като че е провокирана от посланието на апостол Павел към ефесяните: „Никаква гнила дума да не излиза от устата ви...“ (4.29).

Не случайно в художествената концепция на разказа песента е тази, която променя изцяло живота на хората. Нейният образ като че ли се оказва имплицитно продължение и на следващия стих от посланието на Павел:

„...разговаряйте се с псалми и химни и духовни песни като пеете и възпявате Господа в сърцето си...“ (5.19)

Освен „греховния персонаж“ в сборника, очевидно на автора е нужен и един романтик, а може би и истински светец, който да търси връзка с Бога и с хората.

Но защо Елин Пелин ситуира своя герой отвъд границата на църквата и манастира? Еникий обикаля близките села в равнината. И както са посочвали някои изследователи, той наистина поразително прилича на св. Франциск от Асизи - единственият провъзгласен светец в римокатолическата църква без т.нар. „застъпничество на дявола“. Толкова обичан и тачен бил сред хората, че в деня на провъзгласяването му за светец дори и Инокентий ІІІ целунал нозете му...

Целият сборник сякаш излъчва цялата жизнено-художествена философия на своя автор.Това е постигнато с познатата елинпелиновска усмивка - мъдра и скептична, добродушна и открита към естествната светлина на човешката природа.

Авторът въвежда не толкова притчовото, колкото фантастично участие на дявола в сюжета.Така хуморът във „Веселият монах“ е само епизодичен щрих, временно разкъсващ романтичната аура на разказа.

В наивистично-смехотворния епизод, представящ срещата на Еникий с Дявола - и по-точно победата му над него - разпознаваме прословутата елинпелиновска вярност към стила на простодушното „разказване“ на героите, (в случая - отец Сисой), но и към творческото заиграване със сериозното и комичното от типа на: „Мисля го сериозно, а то излиза смешно...“

Както в структурата на вълшебната приказка, тази среща е първият ход, в който участва т.нар.“вредител“, ако използваме морфологичния инструментариум на Владимир Проп. Интригата на изпитание се концентрира около провокиращите въпроси: защо монасите, уединявайки се, бягат от хората  и за кого се грижи живеещият в манастира Еникий - за себе си или за ближния,  който е някъде там - в селата?

По-късно разколебаната вътрешна реч на героя като че ли повтаря модела на търсещия себе си човек от разказа  „Чорба от грехове на отец Никодим“. Какво е човекът? Кое е греховно за него? На себе си ли служи или на другите? Ще приеме ли Бог „душата, която се отказва от всички подвизи, беди, радости, които той е създал за нея?“ Впрочем точно тази екзистенциална проблематика, разпръсната някак спонтанно без строга наредба, подобно записваните диалози в откраднатите 12 Елин-Пелинови тефтерчета³, задават модерното звучене в тази необикновена за 30-те години, пък и до наши дни, книга.

Емилиян Станев я определя  като „най-добрата книга в българската литература“, а Ивайло Петров открива чрез нея липсващото „трето измерение“ в „двуизмерната ни класическа художествена проза“, чиято сила и очарование е „преди всичко в нейната пластична изобразителност“⁴

Струва ми се, че неговият прочит е най-близо до рецепцията на българина от ХХІ век: „В търсене на третото измерение Елин Пелин извежда човека от изначалната му обреченост на вечно страдание, от „черното“ до „бялото“, и го извисява до святост. Същността на човека е сложна, а може би и непонятна, от което и животът му е тежък до безсмислие, но трябва да се понесе и не само да се понесе, а и да се направи смислен и дори красив, макар и с цената на безкрайни усилия. Извисяването се извършва с приказна лекота, защото в разказите „Под манастирската лоза“ Елин Пелин не успява да превъзмогне романтичното начало и все пак с тези разкази се докосва до философията на екзистенциалстите много по-рано от Сартър и Камю.“⁵

Елин Пелин дарява Еникий с прозрението, че е възможно  да прави собствения си живот, променяйки живота на другите. Но как присъстват „другите“ в този разказ? Колективната им характеристика е сведена до оценката на монаха: „Виждам ви мрачни, омърлушени, уморени от труд, виждам застарели от липса на радост младежи, моми, пребрадени като вдовици. Това не е угодно богу...“ Следва краткият коментар на разказвача: „...Еникий пробуди някакъв живителен трепет (к.м.) и някаква неясна, но хубава надежда.“

 Пеенето на „веселия монах“ в тази история задава и едно ново усещане за свобода. Фикционалното пространство е изместено от манастира към селата. Първоначално там е приет като „луд“,„магесник“,“дявол“,  по-сетне е обикнат, а след смъртта му - почитан като светец. 

Но този герой в никакъв случай не е традиционният религиозен проповедник. Основната роля, която му е дадена от автора е: „Еникий не говореше за бога и никого не плашеше с него, но в обнадеждените души той дойде сам (к.м.) и те станаха по-добри“. Това е единственото изречение (не е и нужно повече!), което пряко експлицира връзката между човешкото и божественото.

Както и в останалите десет разказа, във „Веселият монах“ няма индикация за конкретно време, почти липсва социална проблематика. Следвайки хода на „изсмуканите от молива“ измислици или „поредното хрумване на случка от живота“⁶, авторът поставя героя си пред традиционните за всяка подобна история изпитания: от по-леките - диалога със старците в манастира през срещата с дявола... до обвинението на „високата власт“, че е „безбожник“. Не е трудно да открием в тази развръзка познат сюжет от историята на инквизицията:: „Скоро високата власт, която със закон пазеше душите от падение....“ обявява Еникий за безбожник и го наказва да бъде изгорен публично на клада.

Последният епизод разширява емоционалния регистър от страданието, мъката, отчаянието на хората до извисявенето и обезсмъртяването на героя чрез поредното чудо: „Никой не искаше да вдигне очи и да види мъките на веселия монах, който беше ги ободрил, съживил (к.м.) и преобразил с песните си, с веселостта си и с кротостта си.“ Героят отива към смъртта „като запя хвалебна богу песен... Монахът пееше засмян, хубав, благ и вдъхновен, а пламъците около него се превръщаха в цветя...“. Стражата, изумена от чудото, се разбягва. Монахът остава невредим, а кладата се превръща в „цветна веранда“.  На това място моделът на легендата е в своя апогей. Очевидна е далечната аналогия с Хрисовото възкресение. Но - по елинпелиновски! 

Няма начин да не съзрем пак законите на вълшебната приказка: симпатичният герой е разпознат за втори път чрез възкръсването му. Еникий отново тръгва сред хората: „Разхубавиха се жените и момите, мъжете добиха юначен вид. Нещо ново бе се родило в тоя кът на земята - това беше надеждата, която сгряваше, ободряваше и привързваше къв живота.“

Време е да кажем, че Елин Пелин използва явно или скрито две библейски форми на словото - псалми и притчи - заглавия на две от книгите в Стария завет, натоварвайки ги по свое художествено усмотрение с определена смислова и стилистична функция. Нека припомним финала на разказа-интродукция „Отец Сисой“. Там авторът се ангажира да разкаже „приказките“ на отец Сисой, „пълни с поучение и дълбока мъдрост“. Това всъщност е преповтаряне на част от първото изречение от „Притчи Соломонови“: „Притчи на Давидовия син Соломон, израилев цар, записани за да познае някой мъдрост и поука.“

За разлика от 10-те показателните истории, символично обединени от черните и бели бобени зърна на св. Никодим, „Веселият монах“ влиза в парадигмата „мъдрост и поука“ чрез друга образна символизация. Тази роля е отредена на песента, без която не е възможно ино-съказанiето, т.е. другото обяснение на човешкия живот.

Така съществуващият до днес край на сборника полага чрез разказа „Веселият монах“ песента като една магична светла сила в цялата ценностна система на българина. Впрочем това е зададено и в началото на книгата, и по-точно в нейното мото-песен - част от Давидов псалм: Спомням си древните дни, Размишлявам за всичките Твои дела, Поучавам се в творенията на ръцете Ти.“ Този избор указва и замисъла, който очевидно държи на връзката с Вечната книга. И едно кратко отклонение: В същата година, когато излиза „Под манастирската лоза“, издателство „Хр. Г. Данов“ отпечатва и една тенденциозно забравяна Елин-Пелинова книга: „Четива по вероучение“ за подрастващи, която едва през 90-те години на вече миналия век бе издадена два пъти.

Изборът да се направи такава издание през 30-те години е достатъчно красноречив за авторовия интерес към библията, ала не само като към познавателен текст. Но тази тема, струва ми се, тепърва предстои да се изследва.

Всеки разказ от сборника „Под манастирската лоза“  „размишлява“ по божиите и човешки дела, следвайки втория стих от псалма-мото: Размишлявам за всичките твои дела. Не е ли това един опит да се разкъсат мрежите на вечните въпроси: кое е добро и кое зло? И не идват ли отговорите от и във естествения ход на живота, който е Божие творение ? Отговорът е в последния стих от псалма: „Поучавам се в творенията на ръцете ти, в който съзираме и най-важния акцент в аксеологическата концепция на книгата.

Измислицата и песента, положени в интонацията на легендата и приказката в разказа „Веселият монах“ чертаят явния и скрит сложен път в търсене на доброто и злото, започващ от най-древни времена в изграждащия се модел на човешкия свят, във връзката му с другите, в етествените измерения на живота - такъв какъвто е...- с памет за мъртвите и с бликаща привързаност към живите.

Преди повече от шест века монахът в Рим, който влизал в църква или в манастир, казвал на излизащия си събрат Memento mori!, („Помни, че си смъртен!“ -поздрав, останал от предхристиянско време). Другият отговарял: Memento vivere! („Помни, че си жив!“). Двете латински сентенции, наследени от ежедневния - но не в контекта на религиозния канон - бенедиктински монашески ритуал, случвал се до ХІV-ХV век, имат живот и в други времена, и в други териториални и културни пространства. Струва ми се, че Елин-Пелиновият разказ „Веселият монах“ пък и цялата му книга, са своеобразният български вариант на поздрава memento vivere! към света.

Текстът е четен на юбилейната научна конференция в София, посветена на 125 години от рождението на Елин Пелин

1 Пондев.П. - Мислителят и майсторът. В: Елин Пелин. Библиотека 'Творчески портрети'.С.НП,1976,с.71

2 Елин Пелин - Как пиша. В: Събрани съчинения в 10 т., С., БП, 1959, 10 т., с.5

3 Елин Пелин - Пак там, с. 504

4 Петров, Ив. - За третото измерение (предговор). В: Елин Пелин. Под манастирската лоза. С., БП, 1986, с.5.

5 Цит.съч., с.10-11

6 Елин Пелин - Цит.съч., с.490

Обратно към: [Живка Симова][СЛОВОТО]

© Живка Симова. Всички права запазени!