Обратно към: [По пътя][Румяна Симова][СЛОВОТО]

Аз пак ти пиша, мила мамо,

отчаяно, безпомощно писмо,

защото напоследък срещам само

мизерия, тревожни дни и зло...

От никъде не виждам лъч надежда,

животът ми не става по-добър.

По-ниско от тревата се навеждам

пред острия правителствен сатър.

Днес цялата си мижава заплата

аз дадох за излъчената топлина

от двата радиатора, с която

се гряхме този месец у дома...

Не ми останаха пари за телефона...

И тока аз не мога да платя...

Ако го спрат, оставам без котлона,

на който вечно боб-чорба варя!

Децата нямат пак обувки.

Краката им със дни растат...

Не могат само със милувки,

те през живота да вървят!

Срамувам се да ги погледна

в огромните и питащи очи.

Как да им кажа, че сме бедни,

защото не живеем от лъжи?

И как да им тълкувам факта,

че честният и доблестен човек

не може да се включи в такта

на корумпирания и безбожен век?!

Защо днес като идоли се тачат

бездушни,неграмотни същества?

Защо във бедност и забрава плачат

мъжете и жените на честта?

Кажи ми, мамо, научи ме -

в какво да вярват моите деца?!

Дали в чудовища със име,

или в мизерията и глада?!

Кажи ми, майко, как да ги възпитам?

Във честност или във порок...?

В доспехите на Дон Кихот ли да се скитат,

или във образа на мафиот жесток?

Ти ме направи пряма и открита,

дари ме с много вяра и мечти...

Но днес отчаяно се питам -

дали не сбърка в нещо ти?!

Обратно към: [По пътя][Румяна Симова][СЛОВОТО]

© 2003 Румяна Симова. Всички права запазени!