напред назад Обратно към: [Цветелина Антова][СЛОВОТО]



Гърбушко-мърлушко и Малкото чудовище


Калине загреба още една шепа лилава вода и утоли жаждата си.

- Няма да й се моля - стисна зъби той и се обгърна с ръце. - Няма! - зарови се още по-дълбоко в собствените си обятия и зарида.

 

Някога имаше едно праисторическо чудовище. Беше мудно и доста старо, и всъщност в голямата си част - пълна глупост. Е, поне така беше всеобщо познато. Наричаха го Морал. Или нещо такова. Нещо - Мораво. Като водата.

 

Калине се загледа в лилаво-мораво водата. Гледаше как сълзите му падат в нея и се оцветяват. За него нямаше нищо по-хубаво от водата. Беше истинска за разлика от... хм, Нея.

 

По гълъбовосиния склон се затъркаля шарено топче и цопна с плясък в реката, окъпвайки Калине в морави пръски. Той скочи изненадано, възвръщайки лицеприятния си вид. Две момиченца изскочиха иззад хълма, кискайки се неудържимо, ала като видяха познатата фигура на момчето, изчезнаха яко дим без дори и да погледнат накъде може да е отишло топчето им. Лицето на Калине порозовя, след това посиня до ярък синтетичен цвят, и накрая възвърна естествения си бозав бежов цвят. Той седна отново на брега, загледан незнайно къде, мислещ някакви свои си работи.

 

***

- Хей Гърбушко - на ти една мекица, стига си скимтял! - над къдравата главица се протегна една ръчичка. Клисавата мекица зашлеви седналият човек по голото теме и остави блажен отпечатък на него, независимо от грабливия жест, който я смъкна от там. Два реда силно прогнили зъби се забиха в клисавото тесто, успявайки междувременно да ухапят и ръката на притежателя си. Той изскимтя наново, след това се усмихна прогнило на момиченцето и й кимна.

 

- Мамо, може ли да го взема за домашен любимец? Моляяяяяяяяяяяяяя...виж колко е сладък. Сигурно е и много послушен. Моля ти се мамоооооооо...

 

- Ех, момичето ми - не можем да прибираме всички гърбушкувци-мърлушковци, които срещнем по пътя. Нали си имаш достатъчно любимци, за личната ти карета. За какво са ти още? - мама оправи бялата си коса кокетно и се фръцна в очакване малкото й чудовище да я последва, издавайки още много мрънканици с цел получаването на нова играчка.

 

Оправдавайки очакванията на мама, малката къдрокоска тръсна жълтурестите си букли и се отправи в желаната посока (по-далеч от гърбушко-мърлушко) по петите на мама, циврейки гръмогласно.

 

- Маааааамоооооооо, маамо деееееееееее... ма-мо, ма-мо, ма-мо, мааа-мо!!! - малката подтичваше след мама, полууспешно задушавайки се с една от собствените си букли и след това навярно изпадайки в нови хълцания и ревове.

 

Мама, разбира се, съвсем не чуваше врещящото си дете, ‘щото беше извънредно заета да говори с една своя приятелка, която съвсем изневиделица и съвсем невероятно се бе появила на главната търговска улица. И тъй като толкова рядко се случваше на мама да срещне приятелките си из града, особено пък на главната улица, особено пък покрай магазините, и затова сега естествено тя бе длъжна да й обърне всичкото внимание на този свят. Съответно, беше длъжна да не обърне и никакво внимание на сополанчето до нея, което бе успяло да се омърля до ушите в сополчета и жълтурести букли, и ластичета, и блажно, и клисаво от мекица. Това бе длъжна да направи заради мрънкането, разбира се. И така мама, изпълнявайки двете си свръхважни задължения, поглаждаше кокетно бялата си подредена и без друго коса (това също бе едно от свръхважните й задължения) докато малкото нещо до нея не престана най﷓накрая да се скъсва от безсмислен, влудяващ рев. Тогава тя още по﷓изненадващо, дори и от внезапното започване на разговор с приятелката, спря да говори и дръпна детето за една по-чиста част от дрешката му.

 

- Хайде, малка глезло! Отиваме си вкъщи! Не мога да се занимавам с теб цял ден. - мама бързо обърна гръб на мястото, където се бе подвизавала приятелката й преди същата да се възползва от моментния разговор на мама, за да се шмугне в един магазин с разпродажба на обувки.

 

- Бурглкхххммм... - избълбукаха сълзите на малката ревла от отворения, сега устоподобен, отвор.

 

Мама затрака отчетливо с тънките си токчета по жълтата павирана улица, въртейки хармонично задните си части вляво и вдясно, както повеляваше Закона. Малката подтичваше отстрани на мама все още безкрайно учудена, опитвайки се да разбере коя точно част от мрънкането и бе донесла неуспех. Малкото чудовище бе толкова заето със собствените си мрачни мисли, та дори и когато личната карета на мама ги пое и тръгна към вкъщи, подскачайки на гърбовете на четирима парцаливци, тя забрави да ги ядосва както обикновено.

 

Малкото чудовище иначе много обичаше да се заяжда с парцаливците и те да й се подмазват обратно, и да объркват и без това сбърканите си крачки. Горките Гърбушковци, както тя и мама ги наричаха, и без туй не можеха да се координират до толкова, че да ходят в синхрон, пък камо ли и като трябваше едновременно с това и да се подмазват. Затова, а и заради гърбиците им, каретата обикновено подскачаше на гърбовете им и това страшно забавляваше Малката. Сега каретата отново си подскачаше весело, щото така бе свикнала.

 

***

Можеше да бъде друго. Калине също знаеше, че може да бъде друго. Можеше да бъде по-хубаво, можеше да бъде различно. Направо бе ужасно, че не знаеше как може да стане другото. Направо си нямаше и на представа. Само знаеше, че можеше да бъде друго. Хубавото-друго. Някой беше казал отдавна, че с промените става друго. Само че никой не бе казал какво трябва да се промени за съжаление. Калине се замисли отново. Мммда, никой не бе казал и какво ще да е това друго. Ала друго звучеше някак си...хм, по-добре от ТОВА. Калине бе възвърнал прегърнатата си поза, и се заклати напред-назад в обятията си. От моравите пръски не бе останала и следа. От сълзите му също. Той зарецитира:

 

Златни лъчи забиха се в стъклото

злато капе, нощта застива в ден

не ще да става от леглото

Малката принцеса, не ще да е лъжица

и за мен.

 

Калине злощастен, насред лилавите води

остави си тук сърцето, тук - ще се удави

то Непотребното, защото ти

докрай живота си ще ставаш рано-рано

във зори.

 

- Какъв съм глупак! - захълца Калине - Друго просто не можеше и да бъде.

Той стана бавно и стъпи до колене във водата. Тя го обгърна приветливо и го побутна напред. Калине я послуша и плавно се насочи към средата на Холивудското езеро. Когато плачущите растения престанаха да се вплитат в многото му палци, той загреба морава вода с още по-многобройните си пръсти и се забоде с лице във водата. Водата го милваше и го побутваше съзаклятнически към това, което той възнамеряваше да направи. Две загребки - три вълнички погъделичкаха петите му и го тласнаха. Три загребки - пет вълнички го хвърлиха още метър напред. Две, три, четири загребки, ляво, дясно, ляво, дясно... три вълнички, пет вълнички, шествълнички напред, шествълнички наляво, шествълнички надясно, шествълнички напред, шест ълнички надолу, шествълнички надолу... Водата и вълничките тласнаха тялото на Калине надолу, мораворасляци се накачулиха и се увесиха по тениската му и го свличаха надолу, надолу, надолу...

 

***

Малката съвсем успешно подтичваше отстрани на мама, щото последната бе облякла толкова тясна и къса пола, че дори и ритмичното потракване не й помагаше да върви по-бързо, макар тя явно да бе убедена в обратното.

 

- Мамо, аз отивам да играя! - бонбонено сладко промълви Малкото чудовище.

 

- Добре, гълъбчето ми, само не закъснявай! - мама явно бе забравила, че бе сърдита и най-вероятно по-късно щеше да се ритне за това. Малката отдавна се бе научила как да върти мама на множеството си от мръсни пръстчета. От своя страна мама бе доволна, че всичко е под неин контрол. Те бяха едно Щастливо семейство. (Бащата бе на друго мнение разбира се, но то толкова рядко бе нужно, че той отдавна го беше забравил точно какво е.)

 

Малката тръсна жълтурестите си букли за кой ли път, най-вероятно за да провери дали все още работят пружинките им. След като се увери, че те не само се разкъдрят, но и все още се накъдрят наобратно, тя доволно изтича навън.

Личната карета на Малката, разбира се, бе затиснала почти целия вход и изход на къщата, докато я чакаше.

 

Гърбушковците-мърлушковци доволно се мотаеха около каретата и си разменяха тъпи шеги и плоски вицове, и някакви други цензурирани мръснишки работи, дето не са за ушите на една млада дама, каквато бе Малкото чудовище. Когато четиримата помайковци видяха Малката, те мигом млъкнаха и се изправиха, доколкото можеха, на крака.

 

Малката ги огледа недоволно. Само единият от нейните гърбушковци-мърлушковци имаше истинска гърбица, което беше доста срамно за изисканият й вид. А пък и се губеше цялото удоволствие от возенето на личната й карета, когато тя, каретата (а и самата Малка), подскачаше само на една гърбица.

 

Виж каретата на мама си беше професионална и Малката така и не можеше да я излъже да се сдобие с още гърбушковци, че да си има и тя една наистина подскачаща карета. Освен това наскоро бе изгубила петия си гърбушко-мърлушко, с който най-много обичаше да се заяжда. Тъпият мърлушко бе имал ужасната наглост да й каже някакви различни от обичайните им мазни подмазвачески приказки, и то на ухо, и всъщност - за любов. Което, право да си кажем, беше пълна глупост, щото тя бе откърмена с приказки от сорта на “Памела и богатия дядо-милиардер”, “Рогонос и Хитроловка”, “Пумпала - или как да въртим всички номера” и други подобни интересни и поучителни приказки за деца. Затова и Малката, като всички дечурлигчета, хранеше своите мечти някой ден и тя да стане една многоумна милиардерка с помощта на приказките, Вси светии, Светата троица и други залъгалки. Малката отново провери пружинките на буклите си и се провикна:

 

- Ей’ч, ало, мърльовците - няма да ви чакам цял ден! Я ме занасяйте като вятър при най-добрата ми приятелка, че ей сегинка ще ви направя истински гърбици на всичките! - добрият тон съвсем не й беше чужд и тя се усмихна самодоволно с острия блясък на всички зъбати Малки чудовища в целия свят.

 

Гърбушко-мърлушковците се защураха в угоднически апокалипсис и още по-безумен космически хаос, и съответно в бързината се блъснаха като истински шеметрони. След това паднаха по гръб като обърнати костенурки, и накрая само горкия жалък истински гърбушко остана да се търкаля на гърбицата си. Малката го срита във височайшето си одобрение и писна пронизително:

 

- ВЕДНАГААААААААААААААААААААААА!!!!

 

Гърбушковците се озърнаха като че пожарна сирена бе изсвирила. После се осъзнаха и грабнаха Малката, хвърлиха я във личната й карета и изфирясаха по пътя под стъпките на такава бясна салса, че никой истински испанец не би познал този танц. Важното бе, че се отдалечаваха и че Малката вече не надуваше вградената си сирена. След като се отдалечиха достатъчно обаче, каретата отново бързо възвърна едногърбия си ритъм.

 

***

...ако не беше водата, косата на Калине най-вероятно щеше да се изправи. Да умреш от любов не беше съвсем като наистина да умреш от любов, както се оказа. Мисълта съвсем не му хареса, както и мисълта, че след малко най-вероятно дори няма да може да си помисли какво не му харесва. Шествълничките и другите вълнички със сигурност съвсем не му харесваха. Калине изпусна няколко светло-лилави балончета в опита си да изтръска мораворасляците, които правеха някакви инфантилни опити да натежат и да го завлекат към дълбините на Холивудското езеро.

 

Малкото чудовище и най-добрата му приятелка изхвръкнаха от голямата мансардна къща и се затъркаляха по гълъбовосиния склон. Играеха си на лавина, а след това щяха да продължат с някоя нова игра, измислена от Малката. Естествено - по нейните правила. Приятелката се блъсна в един храст и в единственият гърбушко на Малката, който се изтърколи, пак успя да падне и да се гърчи на земята известно време за радост на двете приятелки.

 

- Я, дъното - помисли си Калине - стигнах до самото дъно на Холивудското езеро. Хех.

 

- Ха-ха-ха-хха-ха-хахха - закискаха се приятелките.

 

Калине болезнено установи, че сега съвсем не е време да се забавлява с разните си мисли и хвърли още няколко мораворасляка към дъното. Той отблъсна шествълнички наляво, шествълнички надясно и още две по шест надолу и се насочи към повърхността.

 

- Хей, гърбушко-мърлушко, гърбушко-мърлушко!!! - пискаха и се кискаха Малката и Приятелката.

 

- Хей-руп, хей-руп...хайде навън!- той изрита последните мораворасляци, които му пречеха и се показа на повърхността. - Така е по-добре!

 

От джоба на Гърбушко изпадна едно шарено топче - малкото му спестявания, с които той от страх не се разделяше. Малката ритна топчето по склона и двете момиченцата се затичаха надолу след него пискайки доволно.

 

В очите на Калине светеше някакъв досега непознат блясък.

- Лелееее, как щях да си замина от този свят! Съвсем съм си бил затрил ума явно. Добре, че влязох във водата, че да ми дойде акълът! - Калине се захили грозно, след това продължи да се кикоти още по-нехубаво.

 

Двете момиченца изскочиха иззад хълма, кискайки се неудържимо, ала като видяха познатата фигура на мъжа изчезнаха яко дим без дори и да погледнат накъде може да е отишло шареното топче.

 

Лицето на Калине порозовя, след това посиня до ярък синтетичен цвят. Гърчове разтърсиха влажното му тяло и той падна на брега, досами лилаво-мораво водата. От гърба му бавно започна да се подава гърбица.

 

Всичко приключи - Калине седна на брега и се зарови дълбоко в собствените си обятия, и се изкиска...

 


напред горе назад Обратно към: [Цветелина Антова][СЛОВОТО]

 

© Цветелина Антова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух