напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



Последни думи


Напразно било всичкото, Мария,

мечтите ми и нежните писма.

Напразно било всичко, що да крия,

Ти може би го чувстваш и сама.

 

Не мога да говоря, не въздишам,

от чувствата съм вече заблуден.

И вземам аз перото не да пиша,

а само да ги отстраня от мен.

 

Години младостта ни ще отвеят -

тъй както вятър пролетния цвят.

Косите ни тогаз ще посребреят

и ние ще напуснем тоя свят.

 

Пред тебе рано аз ли си замина,

на гроба ми ела и поседни.

И вместо думи - цвете от градина

на камъка надгробен посади.

 

И ако в тишината ми зелена

ветрец полюшне твоите коси,

то знай,че мойта обич просълзена

от гроба идва да те поздрави.

 

Тя цял живот за тебе е цъфтяла,

но рано,твърде рано я разби.

Да беше камък, чудо би станало -

да беше камък, но със теб не би...

 

В среднощ дълбока цвете ще откъсна -

да ме облъха твоя мил цветец.

От него ще увия аз чевръсто

За мойта обич паметен венец.

 

Ще викна пък тогаз и ще запея,

но не от скръб - от радост и любов.

И с нивите зелени ще се слея,

на вятъра с неглъхнещия зов.

 

Ще пламна като мъничка калинка -

към бъдното ще си посоча брод.

След туй ще стана може би тичинка

и може би ще вържа златен плод.

 

Но все едно: мен няма да ме има,

ще бъда мъртъв вече за светът.

И няма да ти шепна пак, любима,

и няма да те виждам никой път.

 

Към тебе обич, зная, ще избликне

и друг ще ти говори с нежен глас,

но няма никой път тъй да те обикне

преживе, както те обикнах аз.

 

Напразно всичко е било, Мария,

довиждане, със здраве остани.

Напразно било всичко, що да крия -

едно сърце дълбоко нарани!

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух