напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



Димитровградско утро


Засмяна,

    внезапно избухва зората,

лъхти из алеите бодър хлад.

Руменеят като божур

            небесата.

- Добро утро, хора!

Добро утро, град!

Лъщи изпотената

             трева детелина,

искри бистра роса,

              по-чиста от сълза.

Димят на завода

              дулата-комини,

сякаш току-що са

              изстреляли залп.

В парка -

    синият облак на цъфнали люляци

и рояци крилати певци

               между тях.

А навред из града

               по измитите улици -

громолене и звън,

               говор

             и смях.

Дъщерята си малка

            на рамо понесъл,

Андон бетонджията

            минава край мен.

Защо ли е

    толкова

        забързан

            и весел?

- Пратих - казва -

            жена си

            на курорт оня ден

а в детските ясли

             аз отнасям детето.

Ако не бе

       то,

        щях да тръгна

            нощес.

Знаеш ли? -

        Мойта бригада

                в блок пети

почва

    бетонната плоча

            днес! -

А чурулика

        с крехкото гласче

                      като славей

и пери ръчички

        безгрижната дъщеря.

Крачи бащата,

        на рамо кораво

понесъл самата

        яснолика зора.

Настигат ме мигом

            сенки понесени,

профучават

          и ме облъхва

            лъх ведър. -

За Химкомбината

              и ТЕЦ-а

                весели

работници

           на смяна отиват

                с велосипеди.

Загледани в тях,

        на автобуса празен

                    в кабината,

кимват си многозначително

            кондуктор и шофьор;

пътници

    пак нямат.

              Ето я

            причината -

този работнишки

             велосипеден транспорт...

Пара и дим надимил

            отсреща над гарата,

тръгва ешелон

        в дълъг път устремен.

Чакат го нейде.

Селитра

    той ще откара там,

тръби етернитови,

               въглища

                и цимент.

В гърдите ми

        рухнал е

            възторг изобилен!

Тука

    самият живот

            в ранни зори,

набъбнал от радост

            и млада сила,

ме среща

    забързан,

        засмян,

            упорит!

Вий сте

    творците му,

            в него

                с вяра влюбени,

мои мили хора,

        поели на път!

Ей го

    и слънцето!

               Утрото е

                хубаво,

а колко по-хубав

              ще бъде

                      денят!

 

1955

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух