напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



На разсъмване


На възторзите първи

от буйната шумна гора

аз дойдох

         и назад

         през прозорците-спомени

                    вгледан -

виждам дните на много митинги

                        и много „ура“,

виждам тебе -

богат на мечти

        и на радости -

                        беден.

Докато моите стъпки кънтяха

                из тази гора,

аз си мислех, че

        слънчев ден

                ще ме срещне

                        зад нея -

а ме срещна

        една зазорена

                студена зора

и небе -

    едва почнало да розовее.

И разбрал, че е още далеко

                мечтаният склон,

че там

    само с „ура“

    не ще стигнем

            след триста години -

виж! -

    сдружих се

               с желязо

                и тухли,

                с греди

                и бетон! -

виж! -

    превърнах мечтите си

                 в грес

                 и бензин

                 за машини!

Отдъхнете, площади!

Вече

       от триста митинга

            и триста ура

една тенджера е

        триста пъти

                по-нужна,

                       по скъпа!

В нея мога яхния да сготвя,

                чорба да сваря,

та на скелята пак

            сит и якичък

                после пак да стъпя.

Всяка моя мечта е

             по-земна от земния свят -

и пространство,

        и време

            заема тя

                в пътя народен!

Погледни! -

        като зов,

като знаме,

като плакат -

аз издигам

        над път и глави

        своя син първороден!

Аз съм пътник -

        с надежди

                 богат и щастлив,

но тук

    често

    и дни на сълзи ме причакват.

Вие знайте сами:

             сърце

            докато не заболи -

очи не заплакват!

О, елате при мен

              в тази кухня

              сред здрач тъмносин!

О, елате при мен

        в този гроб,

        в тази пропаст без дъно!

Но елате

    и вижте с очите си

                  болния син!

Пожълтял като смин,

            моят син

                като червей се гъне...

И расте,

и надига се в мен

            един гневен протест,

по-нужен,

по-едър,

по-нов

    и от новите сгради!

А съседът бай Ради

            се шири в три стаи

                        днес -

тоест -

    на председателя

               братовчедът бай Ради!

В едната е той -

               лежи,

               чеше си крака събут;

на стол

    в другата,

    с плетка

    в ръце

спи съпругата Тотка.

А в третата стая,

            доволна от този уют,

спи блажено и тяхната

               сива проскубана котка.

Щом зачуе шума в хола,

                  тя трепва,

                    отваря очи -

но не трепва,

не чува шума

        синът ми обичен.

Влиза лекарката Аладжова,

                за миг помълчи,

после почва съветите стари

                с глас вечно привичен:

- Декристол му е нужен!

                 И слънце!

                    И въздух

                        по-чист!

Щом нямате

        тук -

        навън

        дните да бъдат прекарвани! -

А навън тежи

        зимно небе

        и сурово мълчи,

и зъл вятър

        подгонил е в него

                      загракали гарвани.

- Чуйте, майки угрижени!

- Чуйте, тревожни бащи!

Всички ние,

            сдружени с бетона,

            с желязото,

            с тухлите

и кръвта дори

        ще накараме

        да закрещи,

за да влезе

         чист въздух

               и слънце

               по-скоро

и в кухните!

Нека

само над люлките с рожбите

                новородени,

нека

само над тях

        да навеждаме свойта глава,

докато не опазим

              правата свещени -

на човека

свещените вечни права!

 

1956

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух