напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



Червени мъниста


До гроб няма това да забравя!

Ще остане в мен вечно жив спомена мил!

Беше пролетна вечер тогава,

с цъфтеж буен бушуваше в парка април.

 

Тази вечер бе вечер прощална,

нали помниш - войник ме изпращаше ти

и ме гледаше жално и жално,

глава кротко склонила на мойте гърди.

 

Мили думи и ласки - до късно,

а в алеята шушнеше шумен фонтан.

После тръгнах и ти ми откъсна

две червени мъниста от своя гердан.

 

Прошумя тихо вятърът ласкав

на дърветата в тъмния бухнал клонак.

Зад нас пътя поръси с цвят прасков

и с ръка ти замаха след нощния влак.

 

До сърцето при членската карта

в край далечен дойдоха мънистата с мен.

Като скъп, като верен другар там

аз ги пазех и срещах с тях всеки свой ден.

 

Ако можеха те да говорят,

ако можеха те да разкажат сега

как на пост съм стоял без умора

и през походи спал на платнище в снега!

 

Как съм тръпнал в мечта несломима

и какво е наливало с огън кръвта! -

ти ще чуеш, другарко любима,

най-вълшебната приказка за любовта!

 

Вървях с тези мъниста червени

в студ и жар, в дъжд и мрак срещу вихър суров

и аз мога да кажа, че с мене

ти навред си била, моя свидна любов!

 

Досега април трети път вече

е бушувал из парка със буен цъфтеж,

но аз помня прощалната вечер,

като горски цвят милият спомен е свеж.

 

Той не вехне, в душата ми има

лъх от него и всеки мой ден е засмян...

До сърцето аз пазя, любима,

две червени мъниста от твоя гердан...

 

13. V. 1951

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух