напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



Тринайсет години на поход вървим!


Вий чухте ли?

Някой доведе при вас

            утринта

и вашите сънни стъкла

            раззвъни.

Това е

    на похода ни

            песента,

това повестта е на нашите дни.

Който сърце сега няма,

                той само

нито чува,

          нито запява.

... А на баира

        месецът бял

                     облегнал е рамо

и взривове

          тъмното

                 разкървавяват.

Изгревът иде,

        потопен до колени

в задъхване,

        мъгла

            и полустон.

О, трудно зачатие! -

Димят просълзени

росисти лъки

        и бетон.

Денят се ражда

и като бузите

на моя син малък -

        зад скелята той руменей.

Заставам на нея,

        нарамил на изгрева залеза,

и кънва денят

        с моето бодро:

                - Ехе-е-ей!...

Този ден,

       в блясък метален

                цял грейнал,

напрегнат в темпове,

            развихрен

                     в планове,

като огромни дула оръдейни

нагоре

    насочил е

            кули,

            комини

                и кранове.

Запрегнато в трактори -

            на равнините

                    далекото

тича през угарите

        към гористия склон

и води

    на моторите с екота

нашия век -

            кретал до вчера

                пешком.

Тринайсет години! -

            на поход вървели!

Тринайсет години -

            строителен фронт!

Тринайсет атаки -

            зад нас отшумели!

И ето ни днеска -

            цял хоризонт!

Мечтаното вече

            се сбъдва

                    в срок.

Ухаят стените

        с мазилка прясна.

От покрива нов -

               нашия покрив

                       висок! -

дъждът се стича

            и ръкопляска.

И аз коленича

        пред хората,

        останали

               в строя ни

                    прави,

макар че оставиха

                в боя

                 нозе

                и ръце...

Героизъм,

         поклон!

По-добре

         с празни ръкави,

отколкото

         с празно сърце!

- Земьо, майчице мила! -

с незаръбили рани,

боса и дрипава,

          с кървави длани -

пробудена

    от октомврийския гръм на „Аврора“,

на нозе

    измършавели

    повлякла стомах изгладнял -

с ураган ти се втурна,

            люшна простора

и целуна Деня

    - септемврийското знаме разлазурен,

утре,

        щом стихнат

              световните бури -

в теб ще се срещне

        милионният полк на Мичурин

с мирното войнство

            на Жолио Кюро.

... Тазгодишната есен

            е в настъпление -

иде,

      прелива

        като талаз;

като пролет

            нахлува

            в това стихотворение

и тръгва

      на манифестация

            с нас.

- Разпростри се, страна!

Погледни! -

        по площада

крачи

    тринайсетгодишен

            на свободата

                    Денят!

След тебе

    тринайсет години

            минават в парада,

тринайсет дивизии

            с тебе

            на поход вървят!...

Още дълго ще бъдем ний

                   с трудното

                    в спор,

но ще найдем най-после

                  и последния брод!

В комунизма

        ще те изведем

                на простор,

на радости нови

           ще разлистим дървото -

и тогава -

          дишайте хора!

                   Грей, небосвод!

Ще стане!

Въпреки всичко! -

                защото

има път!

има Партия!

има

       Народ!

 

1957

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух