напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



Еволюция


Тя беше девойка

красива, добра,

тя припкаше -

плитки провесила.

Невинна бе тя

като детска игра,

бе волна и весела.

И денем, и нощем,

без сън, без покой,

тъй както се търси

имане загубено,

отдавна редовно

я търсеше той -

мечтаеше влюбено.

Най-после през някакъв

празничен ден

след празничната церемония

щастлив се разхождаше

вече Младен,

до него - Антония.

Тогава ухаеха

майски цветя.

Тя палаво роза размахваше

и щом ненадейно

се спънеше тя,

грижовно той ахваше:

„Ах, мила, крачето си

чукна невям!“

Ах, няма да свършат

нахалите!

Нахалници-камъни

има насам!

Кажи, заболя ли те?...“

-----------------------------

Измина година.

Пак майски е ден.

След празничната

церемония

върви мълчаливо

съпругът Младен

с жена си Антония.

Тя пак е добра,

но навела глава

сега е печална горкичката!

След своя съпруг

тя пристъпва едва

и тика количката.

И случи се

нещо нечакано тук -

едва не се спъна

в бордюра тя.

Младен се навъси,

посочи юмрук

и почна се бурята:

„Брей, кьорав човек си ти!

Какъв сакател!

Внимавай бе,

гарго оскубана!

Сега да се женя -

едва ли бих взел

такава загубена!“

----------------------

Такива мъже

ний безброй сме видяли:

добри са те

в своя ергенски живот,

а после... в семейния

почват скандали

и следва... развод.

 

1957

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух