напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



Родина


*

 

Аз съм наследникът,

законно признат,

признат от времето

за негов роднина.

Аз съм богат!

        Много богат! -

Имам богатство

            с име

            Родина!

 

*

 

Животът в чужди край да ме захвърли,

с най-тежки мъки там да ме притисне,

да съхне жадно гладното ми гърло,

порой от грижи ядно да ме плисне,

без път и без очи да бъда в дните,

да бъда без нозе и без ръце -

щом с топлите си удари в гърдите

напира още моето сърце

и тласка кръв по живите ми жили -

и ти, Родино, ще си жива! Зная!

А щом си жива, аз ще найда сили,

ще имам сили

всичко да изтрая!

Ще бъда с тебе в радост и беди!

Не ще се върна! Няма да се спра! -

Марица както своите води

към рилските кристални езера

назад не връща нито за момент,

а бърза устремена към Егея -

синовната ми обич всеки ден

така е устремена като нея -

в съдбата ти до капчица готова

да се прелей, да стане твой талаз.

 

На тази обич клетвата сурова -

докрай, всецяло ще изпълня аз!

 

*

 

Дали защото обич в мен прелива -

от красотата ти съм удивен,

или защото много си красива,

затуй прелива толкоз обич в мен?

Дали защото в тебе съм роден

и нося твоето велико име -

дали затуй е ясен моя ден

и вярата ми в теб - неугасима!

 

*

 

Ако беше енергия

               вярата,

ако беше

       двигателна сила -

ти, Родино,

           не би се потила

да пробиваш чукарите

и да впрягаш реките

        в юзини. -

Днеска моята вяра,

                загрижена

за човешката радост,

            би движила

всички твои машини!

От ръцете ти взела

            умората -

ще пои зажаднели полета;

като слънце

             ще топли

            и свети

в домовете на хората.

 

*

 

Родино моя - майчице мила,

бащино топло огнище! -

Не ще ни раздели

              никаква сила,

не ще ни раздели

              нищо! -

Аз теб обичам, защото

               с теб извоювах

мир и свобода,

        радост и хляб.

Обичта ми е

        от сърцето

                  гласувана

и утвърдена

        от разума-щаб!

Дори да пресъхнат по света

                океаните,

слънцето

        някога да угасне дори -

безсмъртна винаги

            ще остане тя,

вечно велика,

        ще блика

                ще пей,

                     ще гори!

Зная, малко е

        само да те обичам, Родино! -

Трябва да бъда

          от тебе обичан

                     и аз!

Затова дните ми

            няма да минат

в спокойствие

        нито час!

Разбираш ли ме

           в тревогата будна? -

Ти много ми даде

               и моя дълг е

                     голям!

И ми е трудно,

дяволски трудно,

защото

    и аз

           трябва да дам!

 

*

 

Имам очи -

             очи синьозелени;

за да виждаш

        напред

            сред лъчи

победите си

        неродени -

гледай Родино

           с моите очи!

Ръце имам, които

              в Димитровград

строят

    щастие,

        и карабина

в бой

    ще умеят

             как да държат -

тези ръце са

        твои, Родино!

Има в мене сърце

              - българско,

                смело -

то с тебе се радва,

                с тебе скърби.

И кажеш ли -

    на милиони частици

            бих го разбил -

с него

    към твоята цел

твоя път

        ще постеля. -

Мини, Родино,

        по мойто сърце!

Моята вяра,

    моята радост,

             и скръб,

            и тревога,

всичко, което научих

            в строя,

всичко, което

        имам,

            зная

                     и мога -

всичко е

      твое!

 

*

 

Обичам непокорния ти вятър,

когато зашуми като порой,

когато накълбява в небесата

и смита облаците в бой!

Обичам те, когато вечер

надалече

над сините гори,

чукарите -

горят на залеза пожарите,

когато кипналият гняв на висините

надвеси

дъждовни завеси

над равнините,

в които

с жълти лица

като слънца

греят и гледат

цъфналите слънчогледи.

Обичам сенокосните ти дни

из росните ливади,

бистроезерните планини

с гърмящи водопади,

реките

с трясъците ледоходни

и в равнините

хлебородни -

житата

тържествено плиснали

вълна след вълна,

в лозята -

гроздовете тежконадвиснали,

с кехлибарени едри зърна.

Обичам градините зеленозашумени,

клони свели чак до земята

с мъхести праскови,

зарзали златни

и ябълки сладки, румени.

Обичам твойте вечери и нощи тихи,

и буйния ти зимен вихър,

и дните ти, когато

като салют на идващото лято

първият пролетен гръм прогърми,

когато то заеме из полята

позицията своя

и разгърне строя

на бойци-кръстци.

Свидни са за мене песните старинни,

с гняв и болка пълни от робските години,

роякът на девойки в блоковите ниви,

крехкият им смях и гласове звънливи.

Аз чувам как сърцето ти пулсира,

когато тракторите с марш напират

из полето,

над което

слънчевите облаци манифестират

по синия площад на небето.

 

*

 

Ти имаш ласкава жена, нали?

И малка, златокоса мила рожба;

гласчето й като звънче звъни.

Ти имаш майка, тъй добра, грижовна,

която в ранните ти детски дни

над теб е бдяла, песнички ти пяла,

и днес, макар че младостта й мина -

за твойта младост всичко пак би дала,

        - Това е то Родина!

 

*

 

Другар аз имам верен, скъп -

завода с него ний строихме

и всяка радост, всяка скръб,

легло и хляб - на две делихме.

Ведно с бетонните стени

израсна дружбата голяма;

в задъханите трудни дни

навсякъде ний бяхме двама.

Три пъти идва есента,

в строежа с нас три зими бяха,

цъфтя три пъти пролетта

и три лета над нас трещяха

внезапни бури, с дъжд порой

залели хора и машини.

Но с мен бе той - другарят мой,

и аз през всяка трудност минах.

        - Това е то Родина!

 

*

 

И другар прекрасен

имам аз;

познавате го -

той е като вас.

Ний с него

в батальона бяхме двама,

и пак ще бъдем,

щом настъпи миг! -

До рамото ми -

неговото рамо

и до щика ми -

неговия щик!

Ако ли утре

ме ранят във боя -

той под обстрел

ме би изнесъл;

той мястото ми

ще заеме в строя,

ако се просна мъртъв

на превала,

той ще допее

мойта песен,

която заедно сме пяли

и в нови боеве понесен -

ще вдигне

мойта карабина.

    - Това е то Родина!

 

*

 

Строители млади

             строят

               нова сграда;

мокри ги дъжд,

        слънце ги пърли.

И сградата млада е,

                 толкова млада,

че даже

    тя сянка

          още не хвърля.

Строят строители,

                здраво зазиждат

в основи

      мечтите си;

в тежки кофражи

с бетона ги вливат -

и вече виждат,

виждат

    - завършени

        всички етажи -

с триста прозорци

        - стъкла яснооки;

зад прозорците - стаи

            просторно приветни,

тавани -

       високи,

           коридори -

                широки,

широки

    и дълги;

в мозайките цветни

точици бели

        в черни квадрати

с розови жилки

           са се оплели.

А по балконите -

              саксии с мушкато,

и крехки циклами

                са нацъфтели.

Идат,

         завръщат се

              в работни дрехи

усмихнати хора.

А някой свирука. -

Своята песен,

        започната

                 в цеха,

той продължава

           и в тоя дом тука.

... Зидат основите,

                  мечтаят

                зидарите

и знаят -

        ще бъде

             така

            след година! -

Тези основи,

        мечтите

            и вярата -

            това е Родина!

 

*

 

Тази земя -

            земята на моите храбри деди,

която Левски и Ботев роди,

в която герои

        срещаха с песен

                   смъртта

и Димитров

             светъл път начерта -

аз

    наследих

            тая земя

            с бойната слава

от Вола и Шипка,

               от Одрин,

                Септември

                         и Драва!

Към тая земя

        нови убийци от Запад

протягат лапи,

        готови за напад.

За война те крещят в злоба,

а ние говорим

за високия добив

от житото

         и от цвеклото

и се борим

да стане

      по-хубав

             живота. -

Напразно се готвят,

            защото

такава земя,

дишала

    на дните барутни

                    дима,

прочела докрай

на войната

           кървавата книга,

която знай

на бой се вдига

с неканените тирани -

такава земя,

        на нас поверена,

ще остане

завинаги

        непокорена!

Не искаме да бъдем

            мишени

на бизнесмените

             кръвожадни!

Пред хиените

        на колени

никога

    няма да паднем!

Бъди спокойна, Родино!

Нека те клеветят!

нека ръмжат

        враговете! -

Знай, че

      бури

        и мълнии

                 кръжат

само

        над върховете!

 

1953-1954

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух