напред назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]



Когато се наливаха основите


Ще догоряват залези и хора,

и спомени, и чувства, и мечти:

ще отцъфтят салкъмите на двора,

вечерник в клоните ще зашепти.

 

Живота своето от нас ще вземе

и весело ще пей като капчук,

когато за наследници след време

ще дойдат нашите потомци тук.

 

Сърцата си пак в песни ще разказват

и пак ще вият птичките гнезда,

и все така на майчината пазва

ще грее златна рожбица звезда.

 

Ще има пак синчец и теменуги

и погледът им син ще бъде пак -

но хората ще бъдат вече други

и друг - денят на бащиния праг.

 

Дали ще им разкаже с памет свежа

историята или ще мълчи

как избуяваше у нас надежда,

поливана от плачещи очи...

 

Как в път, омълнен с бойни урагани,

последна бомба сменяхме с кураж,

как после из кофражи радостта ни

израстваше етаж подир етаж...

 

Как двадесет и пет годишни бяхме,

а нашата коса се посребри,

как не за дребно щастийце вървяхме

по първата роса в зори...

 

Потомци, вий напразно ще се ровите,

докрай едва ли ще узнайте вий,

когато се наливаха основите -

какъв живот живяхме ний!

 

О, колко трудности за нас дойдоха!

Завидна беше нашата съдба!

Ний не живяхме дни, епоха -

борба живяхме ний, борба!

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Пеньо Пенев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух