напред назад Обратно към: [Деница Евтимова][СЛОВОТО]



Спомени


Понякога сядам в кухнята, пия си кафето и ям понички. Докосвам с пръсти стъклото на прозореца и си спомням.

Някога имах сърце. Имах приятели. Събирахме се вечер след работа да пийнем по чашка. Не, никога по много, просто по чашка да се сгреем отвътре. И да забравим студа. Студа, който бавно превръщаше сърцата в камъни.

Първо се предаде Петра. Просто спря да идва. Търсихме я. Звъняхме и у тях, и в работата й. Тя вдигаше слушалката, обещаваше, че ще дойде и не идваше. Престанахме да я търсим. Изхърлих чашата й през балкона.

Следващите бяха двамата братя Борисови. Иван и Кесар. Преместиха се в Надежда. Отначало идваха през ден, после през два. После един по един. Накрая престанаха да идват. Дори не ги търсихме. Просто скрих чашите в скрина.

После Дрезнев се уби. Опитвал се да впечатли някаква мадама. И си счупил главата в една пропаст. Мадамата дори не го забелязала. Нелепо. Но компанията се разпадна.

Никой не искаше да си спомня. Аз също. Преместих се. Изхвърлих всички спомени.

Понякога сядам в кухнята, пия си кафето и ям понички. Докосвам с пръсти стъклото на прозореца и се питам. Кога загубих сърцето си?

 


напред горе назад Обратно към: [Деница Евтимова][СЛОВОТО]

 

© Деница Асенова Евтимова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух