напред назад Обратно към: [Деница Евтимова][СЛОВОТО]



"В нашето време на трезвост и на разумни неща"


Беше нощ, е поне времето, което в Града минаваше за нощ. Както винаги, Джони лежеше в леглото си и не можеше да заспи. Затова усилено мислеше. Обикновенните хора го смятаха за странен, дори малко побъркан. И това само защото можеше да сънува! "Нашето време е време на трезвост и на разумни неща. Ние нямаме време за глупости от рода на феите и приказните градини!" Такъв обикновенно бе отклика на разказите му. Във векът на роботите и атомните генератори никой не можеше да повярва, че може да се живее сред природата. Хората отдавна бяха забравили за старите времена, когато трябваше да отвориш само прозореца, за да надникнеш в един друг свят - светът на природата. Сега всички живееха в Градове - огромни подземни комплекси, идеялно приспособени към нуждите на хората. Роботите се грижеха за хората, а хората се грижеха за роботите. Децата живееха в специални домове, отглеждани от множество роботи, където постепенно се превръщаха в трезвите и разумни жители на Градовете.

Джони винаги се бе различавал. Всичко бе започнало още в детството му. Той се опита да си спомни кога, но спомена му бягаше и той престана да му поставя клопки. За момент му се мярна неясна картина - един робот, който му говори нещо. Но какво? Не можа да си спомни. Изстощен от опитите си най-после заспа. Заспа и засънува.

Пак седеше на някакъв връх, обрасъл с трева. Облечен е в странни дрехи и до него е положен меч. Той чака някого, а можеби нещо, но то все не идва и не идва.

Събуди се с чуството, че е много важно да разбере, какво му говореше робота. Знаеше, че това е ключа към съня му. Усещаше, че ако си спомни, ще разбере, какво чака там на хълма в Прекрасната Земя.

Положи огромни усилия да преодолее преградата на времето. От напрежението щеше да му се пръсне главата, но той продължи настойчиво опитите си. Най-сетне успя! Споменът изплува от потайните кътчета на съзнанието му.

Беше 6 годишно хлапе, отглеждано от роботи. Но неговият робот възпитател беше много стар модел. Един ден тя (наричаше се Таня), го изведе на Повърхността. Там Джони видя, приридата. Тревата, птиците, животните, дърветата...

Имаше едно животно, което много му хареса и той пожела да го вземе със себе си в Града. Но Таня не му позволи. Обесни му, че това животно е кон и той не ще може да живее в Града. Джони се заинати и щеше да се разплаче, тогава Таня го заведе до едни развалини. Обясни му, че това някога е било библиотека. Порови се малко и измъкна книжка с приказки. В нея имаше много рисунки на коне. Дори имаше един с рог на главата. Прекрасен бял кон, с буйна грива, рубинени копита и рог от кехлибар. Той за винаги му остана любимец.

И после ужаса, когато другите роботи откриха книгата и я унищожиха. Болката от унищожаването на Таня. Мъката, огромната мъка по Повърхността. И най-големият ужас, когато му казаха, че никога повече няма да види кон.

Болката бе толкова голяма, че единственият начин да се справи с нея бе забравата. За да оцелее трябваше да изолира тези спомени.

Детето порасна. Стана известен учен, изобрети нов вид изкуствен мозък, позволяващ на роботите да станат още по-съвършенни. Ожени се, създаде свои деца, нищо не помрачаваше щастливия му живот. Докато не видя книгата. То дори не беше книга, а късче стар вестник, незнайно как попаднало в лабораторията. Но кората на забравата се пропука. От тогава започна да сънува. И сънуваше странни прекрасни истории за принцове, принцеси и приказни светове.

Опита се да разкрие красотата на сънищата на приятелите си, но никой не желаеше да го слуша. Постепенно всичките му приятели се отчуждиха от него, жена му получи развод, а и го изхвърлиха от института.

От този момент започна да сънува Съня. Той имаше винаги един и същи сюжет: Джони седи на хълм, целият покрит с трева. Облечен е в странни дрехи и до него лежи меч. Той чака някого, а може би нещо, а то все не идва и не идва.

Постепенно Джони се унесе и засънува. Сънува Съня, но някак различен. Нямаше я мъчителната неувереност. Джони се досещаше какво чака.

Седеше на върха и слушаше песните на птиците. След време започна да различава и друг звук, също толкова мелодичен, но с определен повтарящ се ритъм. Дълго време не можеше да разбере, кой издава този звук, но после го видя. Прекрасният бял Еднорог от книжката с приказки. Тъкмо него бе чакал през всичките тези години. И ето, че го дочака. Еднорога се изкачи на върха и застана пред него.

- Ела с мен. Аз ще те заведа в твоята страна. Страната която създаде в сънищата си - Прекрасната земя.

Джони не се поколеба. Стана препаса меча си и протегна ръка. Еднорогът му позволи да се хване за гривата му и тръгнаха, pамо до рамо, като стари приятели.

 

1995 Кюстендил

 


напред горе назад Обратно към: [Деница Евтимова][СЛОВОТО]

 

© Деница Асенова Евтимова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух