напред назад Обратно към: [По-малко][Людмил Станев][СЛОВОТО]



Без депресия


Здравейте, пак съм аз с моите епохални открития. През последните дни установих, че най-доброто лечение на депресията е безпричинният смях. Значи, сядате на един стол и почвате да се смеете. Много е здравословно. Малко е нелепо, ще възразят някои невежи. И ето тук е гениалното. Ако много дълго се смеете безпричинно, рано или късно причината сама ще се появи. И това е самата истина — само опитайте.

Аз изобщо си имам стройна теория за болестите — е, някой път ми се обиждат. Веднъж един приятел ми се оплака и аз му казах: „Цистит рожден ден!“. Оттогава той не ми говори. Е, голяма работа.

Но това, което искам да ви разкажа, е една история с моя добър приятел Кольо Карамфилов.

Ето я самата объркана история. Моят приятел Кольо имаше депресия. Това, разбира се, е нормално, особено през зимата. Но историята с неговата депресия е доста невероятна. Заедно с депресията двамата отиват в Пловдив. Какво са правили там, не е много ясно. Но Кольо се връща от Пловдив в София без депресията. Оттук нататък разказът става наистина странен. Кольо е доста обезпокоен, защото е свикнал с депресията и без нея му е прекалено весело. А той не иска да му е нормално и весело. Постепенно започва да го обзема паника, още повече че това не е първата депресия, която губи в Пловдив. Когато се почувствал страшно весело и застрашително нормално, трескаво отпътувал за Пловдив да търси депресията си. Разпитвал на всички места, където бил с нея. Но оттогава, откакто били заедно, никой не я бил виждал. Кольо се зарадвал много, но за него това било мъчително чувство, та нали той се чувствал удобно само в депресията си. Точно така му било най-добре — когато му е зле. И най-зле му било, когато му било добре. Тогава някой му казал, че като че ли я чул да споменава нещо за Стара Загора, и той веднага тръгнал нататък. Но там се повторила същата история. Уж я видели, но не били много сигурни. Някой казал, че я видели заедно с някакъв непознат. Отчаяно весел, Кольо се прибрал в София. По цял ден му било весело, но за него това било истинска мъка. С умиление си спомнял за дните, в които тъжал и се чувствал цял и истински защитен, обгърнат от своята депресия като малко дете в пелена. „Вече нищо нямам, дори и депресията ме изостави“, си мислел той и изведнъж разбрал, че вече не го е страх, защото неговата депресия от лична станала обща, и започнал да се смее. Депресията му била пораснала и обгърнала целия свят. И за да я повика някой при себе си, само трябва да започне да се смее безпричинно и тя веднага идва на посещение. Ето така загубената депресия била открита по-красива и по-прекрасна, и все по-обгръщаща от преди. Ето, това е историята. Онова, което намираме едва като го загубим. Има неща с такива странни свойства. Както казват моите приятели братя Маркс: „Ако ни намерят, загубени сме“. И затова си стоя тук, в стаята, и се радвам, че никой не ме е намерил. Така съм спокоен, че поне няма да се загубя. И много ви моля, не казвайте на никого, че съм тук. Аз съм добре и наблюдавам през прозореца клоните на дървото, по което пълзят два охлюва, и съм на път да обединя скорост, време и пространство в едно-единствено състояние. Но това ще разберете по-късно.

Имам и други открития, но вече е три час и трябва да си лягам. Във връзка с тройката — тя е свещено число, особено в Русия. Чехов написа „Три сестри“, Достоевски писа за тримата братя Карамазови, през зимата се впрягат руски тройки. Пръскат се с одеколон „Тройной“, даже и едно време водката беше три рубли. А самият аз имам в дипломата си тройка по руска литература. Е, това май е нещо повече от съвпадение, да не говорим за Света Троица. Объркана работа е Русия и историята им е объркана като литературата, почитат уж света Петка, ама Чапаев никакъв го няма. Тъжно някак си. Май пак трябва да викам депресията, за да знам защо ми е тъжно. Но както вече ви казах, безпричинният смях лекува всичко. Аз имам и други открития, но какво да ви занимавам. Все пак искам да ви кажа, че не бива да се страхувате от болестта на Алцхаймер. Има нещо хубаво в нея, даже бих казал патетично. Алцхаймер — край на лошите спомени. Е, на хубавите — също. Но представете си: можете да си гледате една-единствена видеокасета, тъй като всеки път ще ви се струва нова.

Е хайде, вече ще приключвам, защото трябва да почна да се смея. Нали запомнихте принципа: първo — следствието, после — причината, и всичко си идва на фокус. Така че, друг път ще ме хванат неподготвен!

 


напред горе назад Обратно към: [По-малко][Людмил Станев][СЛОВОТО]

 

© 2004 Людмил Станев. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух