напред назад Обратно към: [По-малко][Людмил Станев][СЛОВОТО]



Трактат за краката


Преди да започна трактата, искам да се оправдая един вид, че не мога да се оправя с тия понятия и имена и това си е. Подскачат като жаби из сивото ми мозъчно блато. Ето например винаги се обърквам, като стане дума за пишуща върба и плачуща машина, но пък има красота някаква в тия съчетания. Истинското недоразумение обаче настъпи, когато мой приятел от чужбина ми донесе една Далай Лама. Взех я уж да пази апартамента от крадци. Обаче няма такова нещо — седи си тя на балкона и по цял ден се моли. И на ветеринар я водих. Не. Той ми каза, че най-вероятно става дума за странна порода, а тя пак стои и се моли. Друг един приятел, който разбира много от религиозните въпроси, ми каза, че вероятно са ми донесли Да Нелай Лама. А ако мяука, значи е Да Мяука Лама.

Съседите твърдят, че всяка есенна вечер от балкона ми се чувало кикотене и кикучене и било ад да се спи, сякаш се намирали на някаква Клокотница или Клокучница. А Далай Ламата, като ме види, само си седи и се моли, все едно че няма нищо общо с моето психично здраве.

Аз и други работи бъркам — много ми е интересно каква е разликата между хемороиди и изумруди. Но съм сигурен, че не съм виждал пръстен с хемороид. Ей това ми е проблемът. Докато си стоя и се съзерцавам, взема, че изгубя връзката. Аз съм много разсеян и постоянно губя някакви неща. Докторът също ми каза, че съм си изгубил логическото мислене, обаче аз не съм съгласен с това. Имам не само логическо, но и хиперлогическо мислене, което напоследък даже ми пречи. Ето по тая причина ще ви дам един кратък, но съдържателен пример за натрапчиво логическо мислене.

Вероятно мнозина от вас си задават въпроса: защо миришат краката? Отговорът е гениално прост — защото започват от задника. Добре тогава: защо рибата се вмирисва откъм главата? Отговорът и на този въпрос е гениално прост. Рибата няма крака. Мъжете се вмирисват откъм краката, от което следва, че те не са риби. Но по-важното е, че им миришат краката. Миризливите крака досега не са били обект на литературни изследвания. Затова аз ще попълня тази очебийна празнина. Такъв съм си аз — обичам да попълвам разни очебийни празнини. Обаче ми се струва малко олигофренско да четете нещо, в което основният проблем са миризливите крака. Тъпо си е. Затова спирам, но ако някой все пак се интересува как да спрат да му миришат краката, нека просто внимателно да ги сложи на трамвайните релси. Както се казва: няма крака — няма проблем. Но релсите си остават. Какво пък, това си е тяхна работа. Толкова за краката.

Сега ще ви поговоря за нещо съвсем друго. Да поговорим за чорапите. Не, и това е някак си тъпо. Оставяме чорапите встрани. Време е за поезия от най-висш порядък. Ето я и нея:

 

Непознати във влака

Ухаят ти краката в мрака,

изпълват цялото купе,

а влакът тихичко си трака,

на мене малко ми е зле.

 

Всичко, което прочетохте до момента, е някак си тъпо. И стихотворението не е много добро. В смисъл, че никоя страна не би взела текста му за национален химн. Просто не звучи гордо, не извисява някак си и никакъв Дунав отникъде не се синее. Той може и да се синее Дунав в текста, но когато човек влезе в него, коя е първата част от тялото му, която се топва в синеенето? Краката. Ето че пак стигнахме до тях. Еее, започват да ме изнервят тия крака. Няма да говоря повече за тях.

Да опитам нещо съвсем друго. Миналата година бях в Полша. Там посетих Краков. Не, и това не става, пак се появяват краката. Сега ще опитам нещо съвсем неутрално. Нещо, в което да няма и най-малък намек за крака. Нещо възвишено и поетично.

Например за луната. Тиха нощ, свята нощ. Луната нежно е блеснала върху тихия звезден небосвод. Но там някъде, в необозримия космос, е имало човек. И какво е направил той? Стъпил е на луната. С какво е стъпил, питам аз? С краката си — е гениалният отговор. Ако Армстронг нямаше крака, никога нямаше да остави отпечатъците си там. Не, няма отърване от тия крака. Натрапчива мисъл и това си е. Само крака са ми в главата. Толкова много крака минават през главата ми, че мозъкът ми прилича на прозорец на сутерен. Представяте ли си какво движение има вътре? Ходят, трополят, спират се, разминават се хиляди крака и към всеки два крака се пада по една съдба. Съдби, съдби. Съдбата на човека. Не, не беше това. Май беше „Повест за истинския човек“. Спомняте ли си тази книга? Главният герой е летецът Мересиев. Самолетът му е улучен и пада. Той остава без крака, обаче продължава да върви през степта и оцелява. Адски трогателно. То ако се замисли човек върху заглавието, излиза, че ако човек има крака, не е истински. Ами то излиза, че например стоножката е дълбоко неистински човек. Да, точно така, тя и два крака да изгуби, с другите може да си ходи колкото и където си иска. Тъпа работа. То и затова няма повест за истинската стоножка. Няма и да има, освен ако аз не седна и не я напиша. Обаче вече малко ми се спи. Не, не е от лекарствата. Стига с тия крака. Сега ще заспя. Много обичам да сънувам, че летя. Сигурно в предишния си живот съм бил птица. Кой знае, може пък да съм бил самолет или пилот. Ето пак тоя Мересиев. Какво ми се е загнездила тая мисъл в мозъка. Хубаво определение. Значи си е направила гнездо в мозъка ми. Интересно дали утре ще го видят на скенера. Е, аз вече заспивам. Лека нощ.

Докато спя, ще си позволя да ви разкажа още една история. Ако заспите внимателно, докато четете тези редове, най-вероятно ще я прочетете. Шегувам се, аз не съм чак толкова голям кретен. Ами какво: „Лека нощ омайна, сладка!“. И не се отпускайте, аз пиша всеки месец по един трактат. Такъв ми е цикълът. Въпреки че като циклофреник не ми дават да цикля паркети, особено по домовете. А, и сега вече наистина: „Лека нощ!“

 


напред горе назад Обратно към: [По-малко][Людмил Станев][СЛОВОТО]

 

© 2004 Людмил Станев. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух