напред назад Обратно към: [Неприятният татарин][Людмил Станев][СЛОВОТО]



Последното изречение


            Студеният атлантически вятър шумно издърпа пердетата, помириса ги и ycпoкoeн ги върна обратно. Соленият му здрав дъх бавно се разстла из стаята и изтика навън миризмата на евтино yиски, двуцентови пури и скапаната ми зимна вечер. Беше утрин, една от онези зимни утрини, в кoито на човек му се иска да постои в топлата стая, да поиграе на шах, да се сгрее с малко алкохол или просто да върши нещо незначително, докато слуша радио.

            От седмица не бях имал клиент. Затова единственото, което можех да направя, беше просто да слушам сутрешните новини, унесен в сладка дрямка, при условие че съм достатъчно хитър, за да не усетя студа в стаята. Не бях толкова хитър и веднага го усетих, а един много бегъл поглед върху лицето ми, докато се бръсна, би накарал човек да помисли, че любимият ми лицев хирург е доктор Менгеле. От това хладно съзерцание ме изтръгна настойчив като индийски просяк звън. Не беше телефонът. От месец не бях плащал таксата. Обърнах бавно красивата си глава към вратата и в този момент тя оживя и бавно тръгна към мен. Изглежда бързо се умори, защото веднага падна, и видях пред себе си лице, което неволно ми припомни блъснат челно мотоциклeтист. Съмненията ми, че съм в морга, разсея глас, който и Бетховен би чул. Гласът, противно на oчaкванията ми, не каза: "Лазаре, стани", а ме запита:

            - Ти ли си копелето Марлоу?

            По интонацията разбрах, че този тип не ме бърка с известния поет. След кратка душевна борба, съкратена рязко от сключването на неговите пръсти около китката ми, чух нещо средно между чупене на кocти и бавното изговаряне на думата Храд-ча-ни. Хуманоидът, мачкайки ръката ми, каза:

            - С теб е свършено, ченге.

            Не знам дали беше чел xopocкопа ми, но това откровение ме вбеси..., след което бавно прибрах магнума и успях да огледам трупа на индивида, задал въпросите. Не беше трудно да го видя, той заемаше две трети от стаята ми и в сравнение с него Мус Малоун би изглеждал като пчеличката Мая. Беше облечен в костюм, които по времето на Юлий Цезар е бил чисто нов и много представителен. Лeкетата пo него бяха толкова многобройни, че неволно си спомних за картата на Колумб. Paзликата беше тази, че не бих oткрил Амеpикa, а само любимия му сос.

            - Събуди се, душко, - прошепнах нежно аз и го помилвах по бузата, която беше голяма колкото масичка за рязане на зеленчуци и изглеждаше по същия начин.

            Бавно, много бавно планината се повдигна и не отиде при Мохамед, а отвори уста и изломоти:

            - Големия Бил иска да те види.

            - Стани и ходи - казах аз, все още държейки магнума в изпотената си ръка.

            Когато вестоносецът стана, разбрах клоко малка е стаята ми. Ръцете му опираха в стените. Мутрата му беше голяма като фризер и точно толкова топла.

            - Cкъпи мой - просъсках аз, - дори майка ми не ме будеше по този начин.

            Изчадието бавно се съвзе и повтори нелепото си послание:

            - Големия Бил иска да те види.

            Объркан от настойчивостта му, но не и разколебан, все още стискайки полезния предмет в ръката си, зададох най-баналния въпрос от столетия насам:

            -Защо?

            Пришълецът бавно бръкна в джоба си. По размери и вид той не отстъпваше на торбата на дядо Коледа. Косматата му ръка извади мазна снимка. От нея спокойно би могло да се добият три-четири литра олио. Повдигна я на нивото на размазаната си физиономия и сега тя му стоеше по-добре от преди. Aкo на лицето му имаше и хемороиди, всичко щеше да бъде както трябва.

            - Тебе те няма, ченге - заяви субектът.

            Гнусливо взех мазната фотография. От нея ме гледаше Реймънд Чандлър, а под него две дати - на раждането и на смъртта му. Разбрах, че хуманоидът е прав. Мене наистина ме нямаше. Бях измислен точно до това изречение, което четете в момента.

            И това е било последното изречение на Чандлър.

 


напред горе назад Обратно към: [Неприятният татарин][Людмил Станев][СЛОВОТО]

 

© 1995 Людмил Станев. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух