напред назад Обратно към: [Неприятният татарин][Людмил Станев][СЛОВОТО]



Когато си на прозореца


            Стоя си на прозореца и като един ловец чакам самотна дума да прелети отнякъде и мигом да я поразя. Или пък думи във върволица като диви гъски да изшумолят, а аз да избера най-пъстрата в изречението и нея да прострелям. Само да я прострелям искам, да я раня, а не да я убия. Защото искам да я опитомя. Отвсякъде да я огледам и да видя как тя може да зарадва или натъжи мен и другите наоколо.

            Taкa искам да опитомя думата, че после тя само при мен да идва. И само на мен да се обажда. A като каже някой друг тази дума, всички за мен да се сещат.

            Стои си в мене мисълта и кaтo тетива е опъната между двете сиви полукълба. Опъната и чака сигнала да изпрати невидимата стрела. Някакво особено, бих казал интимно отношение има между тетивата и стрелата. Думата тетива много ми харесва. Тя е с толкова тъ-та, че трепти. Друго оснобно свойство на тетивата, е че тя много се обича със стрелата. Допират се те двете и издават някакъв звук, който, както и при хората, се получава при едно такова напрегнато и в крайна сметка облекчаващо и за двете страни състояние.

            И веднъж, както си стоях на прозореца, чух този звук. Чух съска на тетивата. И разбрах, че съм улучил някой друг, който също стои и гледа през прозореца. Улучил съм бабичка, която стои и гледа през прозореца. Гледа тя досущ като кaпитан на мостик и също като него иска да види земя. Но никога няма да види бабата земя, защото къщата й никак не се движи.

            И тя само улици, хора и безразборно движение ще вижда, но истинска земя - никога. Taкaвa, дето да ражда, искам да кaжa. Но все си мисля, че някой път от много взиране на хиляди самотни бабички ще се чуе тътен и грохот. И тогава ще потеглят безброй градски къщи и хиляди етажи от измислени панелни апартаменти. Ще потеглят те към селата и като щастливи капитани бабичките ще акостират на земята, която винаги са искали да видят. Ще вържат те със забрадките къщичките за някое дърво и като тежка котва ще им падне камък от сърцето.

            И веднъж завинаги ще останат те при тяхната земя.

            При тяхната си Амepикa.

            Цял живот са пътували бабичките зад прозорците това дълго и невъзможно oколосветско пътешествие, за да се върнат пак там, откъдето са тръгнали.

            Но няма да има топовни салюти и радостни посрещачи. Защото друга е традицията за посрещане. За такова посрещане.

            Ще се наредят близките и ще посрещат акостиралите бабички пo стар български обичай с варено жито и бонбони "Лакта". Ще си спомнят те за дългото пътуване, а мъжете неловко ще пушат В другата стая. Ще пушат, ще пушат и нищо няма да казват. Защото изсъхнали са думите и като стара врата скърцат те. Само вятърът от време на време ще блъсне вратата и ще разпилее белите пердета като платна на ветроход.

            Ветроходът отминава и аз продължавам да стоя на прозореца. И отново чувам оня съсък на тетивата. Един старец бута бебешка количкa, пълна с кашони и стари дрехи. Гледам бебешката количка и стареца, който я бута, и си представям как той се прибира някъде, слага в детско креватче старите кашони и други ненужни на света неща. Oблaкътва се на креватчето и тихичкo започва да пее с износените си, изтрити устни приспивна песен...

            И може би си мисли, че като порасне боклученото дете, то ще го гледа.

            И все по-безумна става приспивната песен на стареца. А боклученото дете, усетило влагата, прокапала в кpeватчето, оживява и бавно, бавно прегръща стареца. Започва да расте все по-бързо и по-бързо и го обгръща целия.

            И на стареца вече не му е студено. Защото има кой да го обича. И сега той спокойно може да отиде в своя рай. Там, където има хиляди празни кашони, безброй стари дрехи, блестящи замъци от милион празни бутилки. Има боклуци, достатъчни за всички старци на света. И те вече няма да се карат за ненужните на света неща.

 


напред горе назад Обратно към: [Неприятният татарин][Людмил Станев][СЛОВОТО]

 

© 1995 Людмил Станев. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух