напред назад Обратно към: [Над болката][Тоня Трайкова][СЛОВОТО]



Пътувахме в мъждивото пространство...


Пътувахме в мъждивото пространство

на нощ, която взе ни всичко свято,

и неусетно без очи останали,

приемахме мига като проклятие.

 

Родината с одрипавели пазви

притискаше ни с плач и ни душеше.

За някаква вина ли ни наказваше,

или самият ни живот бе грешка.

 

И като младенци, от страх сковани

пред майката, обсебена от лудост,

се питахме чии са тия длани,

които стягат гърлото и удрят.

 

За кой ли път побягвахме от храма

на бедната, измъчена родина,

но тя беляза пътя ни измамен,

а нейната съдба и нас постигна.

 

От тъмната й власт освободени,

да можехме да полетим на воля,

а после пред олтара й смирено

да коленичим и да се помолим.

 

Там, в края на нощта, един отблясък

просветна по лицето й далечно

и очерта контурите неясни

на някакво усещане за вечност.

 


напред горе назад Обратно към: [Над болката][Тоня Трайкова][СЛОВОТО]

© Тоня Атанасова Трайкова-Ждребева. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух