Обратно към: [Тоня Трайкова][СЛОВОТО]

Тя беше Мария. Живя и сега си отива,

смалена в постелята, няма, почти стогодишна.

Така ни е тъжно сега, и така ни е криво

макар че я чуваме още хрипливо да диша.

Отива си майката, вместо разруха и бръчки

в лицето й виждаме ясни черти на икона,

изписана някога в някакво сенчесто кътче,

носът издължен, по канон, и очите огромни.

И спре ли сърцето, камбана далечна ще чуем,

душата й тихо ще мине през тежката порта

и всякакви вихри в дома ни отвън ще нахлуят,

когато след нейната сянка остане отворено...

А тя ще се стапя в последната своя венчавка

c мъглата, ще чезне обвита в прозрачното бяло,

което в едно и венец, и саван съчетава.

И после ще знаем, че времето също е спряло.

Ще знаем, че нищото вече гнездо си е свило

дълбоко в самата утроба на нашата майка.

И скоро с перото си черно нощта ще помилва

челото й мраморно няколко мига след края.

Обратно към: [Тоня Трайкова][СЛОВОТО]

© Тоня Атанасова Трайкова-Ждребева. Всички права запазени!