![]() ![]() Тя беше Мария...Тя беше Мария. Живя и сега си отива, смалена в постелята, няма, почти стогодишна. Така ни е тъжно сега, и така ни е криво макар че я чуваме още хрипливо да диша.
Отива си майката, вместо разруха и бръчки в лицето й виждаме ясни черти на икона, изписана някога в някакво сенчесто кътче, носът издължен, по канон, и очите огромни.
И спре ли сърцето, камбана далечна ще чуем, душата й тихо ще мине през тежката порта и всякакви вихри в дома ни отвън ще нахлуят, когато след нейната сянка остане отворено...
А тя ще се стапя в последната своя венчавка c мъглата, ще чезне обвита в прозрачното бяло, което в едно и венец, и саван съчетава. И после ще знаем, че времето също е спряло.
Ще знаем, че нищото вече гнездо си е свило дълбоко в самата утроба на нашата майка. И скоро с перото си черно нощта ще помилва челото й мраморно няколко мига след края.
![]() ![]() ![]() © Тоня Атанасова Трайкова-Ждребева. Всички права запазени! |