напред назад Обратно към: [Понякога поглеждам към небето][Тоня Трайкова][СЛОВОТО]



Златю Бояджиев


От силуета, който вечер по главната на Пловдив се клатушкаше,

отделните детайли в паметта ми са се врязали:

лицето, дясната ръка между две копчета на якето промушена,

бастунът в лявата, каскетът, говорът, засегнат от парализа.

 

Около него целият живот и хората изглеждаха различно,

и близките, и въздухът в дома му, всичко беше цветно, причудливо,

дъхтеше на Париж, на свобода, но и на строгост и приличие

и образите от картините понякога с реалните се сливаха.

 

Веднъж на пътя две деца, повели слепите родители, минаваха,

той спря, загледа се след тях, не можеше да се начуди

и никой друг така пред мен не беше се преобразявал,

и до сега не е, с такава детска чистота и непринуденост.

 

Като умря, пристигнаха сестрите му-необичайни гости,

стояха мълчаливо с черните забрадки като пред икона.

Това, което едрите покрусени жени не казаха, бе просто

и аз в наивната си младост нещо се заклех, ала какво не помня.

 


напред горе назад Обратно към: [Понякога поглеждам към небето][Тоня Трайкова][СЛОВОТО]

 

© Тоня Атанасова Трайкова-Ждребева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух