напред назад Обратно към: [Понякога поглеждам към небето][Тоня Трайкова][СЛОВОТО]



Гид


Когато говори край купчина струпани камъни,

застанал небрежно наметнат в тревите прорасли,

край него полека нагоре издига се храмът,

изниква светилище, древното става по-ясно.

 

В музея, по фриза, цял сонм богове оживяват,

лицата им светват от залеза, взрени оттатък,

мистична процесия с празничен ход се задава,

жреците сурови отпред, а след тях акробати.

 

Нике не е мраморна статуя, просто полита

и въздухът свеж над Олимп заснежен я посреща.

Защо безпощадното време тъй всичко помита

и дните угасват подобно на духнати свещи.

 

Той може би знае, а може би сам не разбира,

когато се връща в сегашното някак претръпнал,

и в чашата, празна до дъно, напразно се взира,

а после в хотелската стая до късно пристъпва.

 


напред горе назад Обратно към: [Понякога поглеждам към небето][Тоня Трайкова][СЛОВОТО]

 

© Тоня Атанасова Трайкова-Ждребева. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух