напред назад Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]



Покой


Нощта тъмнее. Дрипави мъгли

кръстосват бързом небесата черни

и никъде звездица да се мерне,

та мрака нетърпим да осветли...

Мъглата чак в душа ми помрачена

прониква - сякаш се старае тя

и сетнята надеждица смутена,

остала пощадена от скръбта,

с дъхът си лют оттамо да изгони...

Стърчат зловещо овдовели клони

над тъмната алея. Мълком аз

вървя по сухи листе - и смутено

се вслушвам в пронизителния глас

на вихъра, що блъска разярено

клонаци сухи, писка и скимти,

и киска се със присмех - че в душата -

безкраен шир - последен стон трепти

от песента тържествена и свята

на любовта...трепти и гасне той

сред някакъв словещ и чер покой...

 

Покой, желан със страстно въжделенье,

защо ми тъй навяваш ужас ти?

Безумните, чаровните мечти

на луда младост в твоите студени

и бистри струи исках да заспят

сън непробуден, тих - и нивга вече

в душата ми със бол да не трептят...

Но днес съзнаньето за теб пресече

като кинжал сърце - и виждам аз,

че няма, няма нивга да настане

такъв честит и благодатен час,

когато примиренье ще обхване

духът възторжен и ще утоли

желанья жадни с пустота студена...

И шепна: - Нек душа е изнурена,

о, нека чак до гроб да ме боли

от зли терзанья и вълненья страстни!

Да си проклиням участта е грях,

че диво е сред тях живот да гасне,

да се топи като снежинка в тях.

 


напред горе назад Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух