напред назад Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]



Tempi passati


Синя утринна омара

леко плава над долът.

Дреме мелницата стара

край тревясалия път.

 

Росни са цветята сини

по съборения зид.

До зида, прикрит в къпини,

чакам влюбен и честит.

 

Пусто в пътя - ала ето

ален шал се мярна там...

Колко щеш си крий лицето -

знам коя си, душо, знам!

 

Иде моята любима

нежна,мургава жена,

лека, кръшна, несравнима,

като влюбена сърна.

 

- Де, Мургашка, се забави?

- Милий!... - И внезапно тя

устни нервни и лукави

впи във моите уста.

 

... Из самотните пътеки,

уловени под ръка,

волни, упоени, леки,

край зелената река,

 

с колко приказки сърдечни

любовта ни утеши!

Как тогава вековечни

бяха нашите души!

 

Твоите прегръдки топли,

гостолюбни и добри,

драг приют на страстни вопли,

шъпнеха ми: тук умри!

 

Колко чист нектар, Мургашка,

аз, ту трепетен, ту тих,

от рубиновата чашка

на устата твои пих...

 

Помниш старата глогина?

Помниш росния гъстак?

Там ще цъфнат догодина

кринове и ален мак...

 


напред горе назад Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух