напред назад Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]



Марсилия


Безрадостно залутан, слисан в уличния шум,

в загадки скръбни потопен, безсилен и точаян,

на тоя страшен град - на всичките пороци друм -

гърмежът и миазмите аз наблюдавах смаян.

Сред тая втрволица не разбирах аз що диря!

Като вълна нахлуваше във моята душа

огромна скръб - и мислех - звяр да ме сподиря

на всяка стъпка, без да знам с какво да се теша.

 

Където да погледна - виждах мъка и разврат.

Земята тук са някога тъпкали финикийци.

Години хиляди са минали - и тоя град

до днес е пълен още със търговци и убийци!

Небето е над улицата като звездна лента,

но никой взор не вдига! Сред нахални светлини

из кръчмите утеха всички дирят във абсента

или в смеха ридающ на продажните жени.

 

Голтаци мрачни някъде подемат песен зла -

набат на смъртно отчаяние със звуци медни.

Доволници тук весели и тъпи, там - тегла,

сърца свирепи, а пък там две лезбианки бледни,

притиснати любовно, милосърдье и утеха

една от друга просят... И подобно на кошмар,

жестоки, гневни мисли върху мене връхлетеха:

тъй равни бяха него ден и роб, и господар!

 

Аз бях преситен тоя ден на всички суети.

Аз мислех всички скърби и веселия притворни -

и без надежда някой братски да ме приюти,

кръстосвах бледен улиците тъжни и позорни,

сред ледно равнодушие изгубен като в бездна.

Животът ми се струваше тогаз почти като порок,

а моята душа така нелепо безполезна,

че мисълта за смърт ме блазнеше кат блян висок.

 

Внезапен лъх на горест и денят ми омрачи,

и скъпоценните съкровища на паметта ми.

Дори не исках да си спомня милите очи

на моята другарка, ни пък оня сън, що мами

сърцето ми със бъдеще - и неуморно буди

усърдие у мене, за да мъкна ден след ден

към пропастите на нощта... И всички жалби луди

за щастие как гаснат виждах с поглед уморен.

 

А скъп ми е живота мене! Милите неща

на миналото или пък на дните, що жадувам,

лазурът дневен и мечтите скъпи на нощта,

жената нежна, на която устните целувам.

Посрещал съм ги с радост винаги сърдечна.

Когато пък се виждах морен и унил,

доволно бе ми мен усмивка някоя далечна

или дори случаен дъх на росен карамфил.

 


напред горе назад Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух