Лунни петна
Роса ли градините ръси...
Пламват нежни, пламват бели...
Като далечен спомен гаснат...
Съдбата те изпраща бледен...
Рушат се девствени прегради...
Тежат ми венчалните думи...
Прощавай! Не зови! Не спомняй!...
Луната висне като плод...
Трепват невидими струни...
Боже, твоя светъл гняв свещен е...
Ти молиш, зная, но кого ли...
Пред тебе есента въздъхва...
Светкавици на мойта ранна нощ...
В ранната вечер без звук...
Смири, душа, размирната си скръб...
Измамний пламък на скръбта ме води...
Тревожната ми сянка не буди...
Вечерня, и бавно пълзи...
Градините повехнали скърбят...
По тъмните загрижени ланити...
О господи, благослови нощта...
Светът неспирно своя лик мени...
Нощта ще ни изплаче свойте тайни...
И наший блян...
Пред очите ни гаснат сияния...
Извяхват спомени и песни...
Мечтите зъзнат в наший път...
Кому се усмихваш, любов...
Те отминават с песни безродната ни стряха...
Като утеха сетна проблясват небесата...
Обратно към:
[
Николай Лилиев
][
СЛОВОТО
]
© 1999-2023,
Словото.
WEB програмиране - ©
Пламен Барух