напред назад Обратно към: [Солунските съзаклятници][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Пролог


В средата на сцената всред купчина отпадъци, картонени кутии, консервени тенекии и парцали дреме възрастен човек. Той е облечен бедно, опърпано. Носи очила с тънки метални рамки. Мустаците му, целите бели, висят до края на лицето. Брадата му е набола, кой знае от кога не се е бръснал.

Пълната тишина на сцената се нарушава. Засвирва латерна. Промяна в осветлението. Появяват се всички действуващи лица без Орце Попйорданов. Те започват да се разхождат около дремещия старец в странно празнично шествие. В далечината пропукват фойерверки. Хоризонтът се оцветява. Латерната се въодушевява и изведнъж прекъсва. От дъното на сцената, чужд на всичко в празничната вечер, влиза Орце с надвесена широкопола шапка. Застава в ъгъла на авансцената и скръства ръце, забил поглед в земята.

Първи към него приближава Константин Кирков.

 

КОСТА. Добре дошел, Орце!... Защо мълчиш? Требва ли ти нещо?

ОРЦЕ. Живота ти, Константин Кирков.

КОСТА (усмихва се). Така ли! Бях забравил.

ОРЦЕ. А аз ти напомням... Върви! Чакат те. (Коста вдига рамене и се отдалечава, за да достигне Радостина. Латерната отново тихо засвирва. Групата се раздвижва, към Орце идва Павел Шатев.) Веселиш ли се,. Павле?

ПАВЕЛ. Празник е

ОРЦЕ. В нашия календар го няма. Дойдох да ти кажа, че скоро умираш, Павел Шатев... Празнувай!

ПАВЕЛ. Благодаря! Да ти се връща! (Тръгва си.)

ДИМИТЪР МЕЧЕВ (приближава към Орце, пътьом изважда от пеша на дрехата си кръгла граната, измъква от бутониерата си малка роза, пъха я в отвора на гранатата и я поднася на Орце). От късмет да се не, отървеш, Орце Попйорданов. Готов ли си?

ОРЦЕ. А ти?

ДИМИТЪР. Да, ако е рекъл господ.

ОРЦЕ. Още ли го питаш?

ДИМИТЪР. Питам го, но той си мълчи.

ОРЦЕ (посочва към Сарафов). А аз питам него. (Сарафов разперва безпомощно ръце.) И отговорът му требва да бъде, да!

ДИМИТЪР. Вие му мислете! Аз съм лесен.

Постепенно множеството се разпръсква. Около дремещия старец остават само Орце, Константин и Димитър Мечев.

ОРЦЕ. Казах ти, старче, умирай овреме – не ме послуша. Дреми сега по бунищата.

КОСТА КИРКОВ (сентенционно). Нещастни са дълго живелите, по-щастливи са рано умрелите, а най-щастливи са тия, дето никога няма да се родят.

ДИМИТЪР. Глупости, и да си жив, и да си мъртъв, и да не си се родил е все едно и също нещо.

ПАВЕЛ. Не им вярвай, старче, който е любил, е любил, който песни е пел, е пел, който вино е пил, е пил, а който не е – той нищо не е бил! (Тримата излизат.)

СТАРЕЦЪТ (сепва се изведнъж, изправя се и чинно прибира ръцете до тялото си). Да, господин съдия. Аз поставих динамита. Прощавайте, говорете по-високо, не чувам... А, фитила! Нарочно оставих фитила по-къс да не би случайно да се появи някой по-смел мъж и да осуети всичко... Признавам се, господин съдия! Именувам се Георги Манасов от Кюстендил. Българин съм... Не лъжа, ефенди, не съм аз Павел Шатев. Пък нали вие няма да бесите едно име, а човека, който подпали френския параход. Този човек стои пред вас, грешка няма да сторите никаква... Добре, добре, ще ви разкажа всичко, както си е било. Други живи веке нема, защото да не ви разкажа всичко, както си е било. Аз съм стар човек, днешното забравям, но отколешното помня... (Затъмнение.) Днешното забравям, но отколешното помня.

 


напред горе назад Обратно към: [Солунските съзаклятници][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1983 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух