напред назад Обратно към: [Солунските съзаклятници][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



II.


Сцената е полутъмна. В нейното дъно се мярка силует на сграда. Той изглежда настръхнал и надвиснал над пространството. Няколко свещи осветяват обстановката. В средата се различава отвор със звънче, окачено над него. В единия ъгъл има ковашко духало. С него работи Павел Шатев. Влиза старецът със свещ в ръка.

 

СТАРЕЦЪТ. Ето от тази изба прекопаваха улицата, господин съдия. Отсреща беше банката... И тунелът е този, и духалото, с което вкарваха въздух в прохода... И това звънче и то си имаше служба... Чуваш ли го – звъни... Значи опасност – въздух няма... (Към Павел Шатев.) Откога копаете тук бе, момче?... Не бой се, няма да те издам... Година ли, втора ли, трета ли захвана?... Небето сменя цвета си, морето сменя цвета си. Олимп побелява от снегове и летос ги събира, дърветата оголяват, после се отрупват от цвят.. Само тук тъмнината не сменяше цвета си. (Към Павел.) Ей, ти кой беше?... Ти ли си Павел Шатев? ... Че може ли да си бил толкова млад бе?... Мълчи си, мълчи си! По-добре, защото вече никой не вярва. Хората поумняха, нали господин съдия, кой вече ще ми повярва, като кажа, че тези момчета изнасяха пръстта от тунела в джобовете си. Нищо, че в евангелието пише: бог създаде безумните на този свят, за да посрамят мъдрите!

 

Старецът излиза. Влиза Орце Попйорданов, приближава към Павел и оставя пакет в краката му.

 

ОРЦЕ. Прах против филоксерата.

ПАВЕЛ. За какво ти е дотрябвал?

ОРЦЕ. Ще си пръскам лозето... Умори ли се?

ПАВЕЛ. Какво лозе?

ОРЦЕ. Умори ли се те питам?

ПАВЕЛ. Не... Само ме хваща ськлет.

ОРЦЕ. Хваща... Ще си мислиш за нещо... Ще си разказваш истории наум. (Вади от джоба си руло бикфордов шнур, сяда на земята и започва да, го размотава.) Метър и четирийсет горят две минути...

ПАВЕЛ. Орце, все исках да те питам – от Женева вижда ли се Монт-Блан?

ОРЦЕ. Какво?

ПАВЕЛ. От Женева...

ОРЦЕ. Е?

ПАВЕЛ. Вижда ли се Монт-Блан?

ОРЦЕ. Не знам.

ПАВЕЛ. Той е във Франция, нали?

ОРЦЕ. Там трябва да е...

ПАВЕЛ. А като ги гледаш така Алпите, по-различни ли са от нашите планини?

ОРЦЕ. Абе... планини. Седем метра ще горят десет минути, ако са го направили като хората...

ПАВЕЛ. В Женева има най-много социалисти, нали?

ОРЦЕ. Има... Въздухът им понася.

ПАВЕЛ. И какво правят?

ОРЦЕ. Говорят за революцията.

ПАВЕЛ. А ти говори ли с някой?

ОРЦЕ. Не.

ПАВЕЛ. (разочаровано). Е, защо?

ОРЦЕ. За какво да говоря... За султана ли? Ние живеем в затвор, Павел Шатев, за какъв социализъм да се борим? После ти само си мислиш, че нещо разбираме, а хората знаят.

ПАВЕЛ. И ние ще се научим.

ОРЦЕ. Кога?

ПАВЕЛ. Все някога. Ако човек иска...

ОРЦЕ. Нямаме време ние за учение, господин Шатев, на нас времето ни е премерено.

ПАВЕЛ. Знам... Но нали нема да ми се сърдиш, ако река да си умра с отворени очи?... Какво лозе бе?... Ти нямаш лозе.

ОРЦЕ. Нямам. (Звънчето започва тревожно да звъни). Говедо, къде се заплесваш? (Той се втурва към отвора, но се спира, защото оттам се измъква гол до кръста момък и дълбоко си поема дъх.)

КОСТА КИРКОВ. Орце, вече сме под банката.

ОРЦЕ. Как разбра?

КОСТА. Чува се.

ОРЦЕ. Какво се чува?

КОСТА. Как броят парите!... Засмей се де, свърши копането! (Орце не обръща внимание на думите му и се вмъква в отвора.) Той и като я хвърли във въздуха, няма да повярва на очите си, а ще отиде да пипне... Какво, господин Шатев, до днес ние копахме, сега веке нас ке закопат. Друго си е, нали?... Речи някоя мъдрост де!

ПАВЕЛ (пие от гарафата). Моята работа не е тук, тя е на парахода.

КОСТА. И оттам на дъното на този красив залив, при рибите!

Орце излиза от отвора и дълго мълчи.

ОРЦЕ (решително). Иди събуди Димитра! (Павел се колебае.) Чуваш ли какво ти казвам, нема повече да спим! (Павел излиза.)

КОСТА. Е, повярва ли най-сетне?

ОРЦЕ. Не бързай, Коста Кирков, сега ще видим мъж ли си, или само солунските госпожици го знаят.

КОСТА. Ти давай динамита, път после ще говорим.

ОРЦЕ (почти злобно). Тук е динамитът... Ето го! (Посочва пакета на пода) Борис Сарафов удържа думата си. Изпратил го е в Дедеагач и на пристанището се води като препарат против филоксерата. Намерих един грък, който иска сто лири, за да го прекара до Солун. Твой ред е . Ти обеща да намериш пари.

КОСТА. Намерил съм ги вече. Утре ще ги имаш.

ОРЦЕ. Коста, сега сме сами... Държиш ли още думата си?

КОСТА. Грях ти на душата... Аз първи се врекох. Баща си ограбих, от къщи избягах, за мене връщане назад няма.

ОРЦЕ. Стига си се хвалил! Татко ти не си знае парите и тая къща, дето продаде в София, само тя може малко да му прости... Продал една съборетина заради свободата! Жертва велика. Аз те питам друго, като си бил първи, сега не искаш ли да си последен? Защото те гледам напоследък изгаряш от обич, но не към старата си годеница, а към друга мома от плът и кръв.

КИРКОВ. Лъжец долен! (Нахвърля се срещу му.) Ти много добре знаеш защо тичам подир това момиче.

ОРЦЕ. (пипва се здраво за китките). Слабичък си, Коста. Жена може да катурнеш, тя сама си пада по гръб, но мене...

КОСТА. Мразя те!

ОРЦЕ. (пуска! го и сваля ръцете си). Удряй тогава, да ти олекне!

КОСТА. Не мога... Но ще ти кажа какво си, ще ти кажа...

ОРЦЕ. В думите винаги си бил сила. Казвай!

КОСТА. Ти си диктатор, Орце Попйорданов, ти си властолюбец, който се бори за свобода. Слава богу, че никога няма да я добиеш, защото веднага ще поискаш да се качиш отгоре й!

ОРЦЕ (тихо). Не е верно!

КОСТА. Верно е, Орце, и всичките ти другари го виждат, но ги е страх да ти го кажат.

ОРЦЕ. И какво, като съм такъв! Такъв съм! Ако мога да накарам и слънцето да не залязва, ще го направя... Не може без такива като мене. Ще гоня, докато хвърлим тази банка, дето ми е възседнала душата, и сбогом, Орце Попйорданов!... Властолюбците трябва да мрат овреме!... Коста!

 

Двамата изведнъж се прегръщат.

 

КОСТА. Нека да бъдем приятели докрай, Орце! Много е важно това. Като знам, че се обичаме, не ме е страх от нищо. Разбираш ли?

ОРЦЕ. (Отстранява се. Студено.) Революционерът не може да има приятели, господин Кирков. Той нема дом, нема семейство, нема любов, той има само своята смърт. Ти го четеше това на всички от твоите книги.

КОСТА. Да, но тези, които са го писали, са живи, а ние умираме.

ОРЦЕ. Ех, Коста, Коста, мамин Коста! Тъй ще си бъде – едни ще пишат, а други ще умират. И ти какво искаш от мене, сега накрая да повярвам, че умирам заради една лъжа? Нема да го бъде! Гледай ме в очите и казвай лъжа ли е робството? Да или не?

КОСТА. Не.

ОРЦЕ. А свободата? Лъжа ли е? (Коста не бърза да отговори.) Лъжа ли е апостолът Левски? Лъжа ли е Ботев? Лъжа ли е брат ми Миле, лъжовна ли беше смъртта на Методи Патчев и целата му чета, дето не се остави живи в ръцете на заптиетата?

КОСТА. Орце, кого си седнал да убеждаваш?

ОРЦЕ. Себе си. Щото едно ще ти кажа, ако туй е лъжа, значи всичко на този свят е лъжа и ние с тебе сме си избрали поне най-красивата.

Влиза Павел Шатев и Димитър Мечев – слаб, жилав, по-възрастен с десетина години от останалите.

МЕЧЕВ. Ако ме будите, за да си сборуваме, така яко ке ви напсувам, че ке ви изпукат кокалето...

КОСТА. Вече всичко е готово, Диме.

МЕЧЕВ. Не думай!

КОСТА. Динамитът е дошел, остава ни да го прекараме.

МЕЧЕВ. Те, виде ли! Винаги ще има нещо, дето остава да се направи, и така ще си бъде до свършека на света.

ОРЦЕ. Дошел е вече.

МЕЧЕВ. Кой?

ОРЦЕ. Свършекът.

МЕЧЕВ. Леле!

ОРЦЕ. (Дава вид, че не му обръща внимание.). Бех ви казал да съберете всички си фотографии. Къде са? (Кирков мълчаливо отива до дрехата си и подава няколко снимки). Ти, Павле?

ПАВЕЛ. (измъква една единствена снимка). Тази имам.

ОРЦЕ. (дръпва я от ръцете му). Ти, Димитре!

ДИМИТЪР. Аз немам. Не се снимам, грозен съм.

ШАТЕВ. (към Кирков). Какво ще прави с тях?

КИРКОВ. Ще ги увелича и рамки ще им поръчам. Един ден ще ти окачат портрета в школото. Ето той умре за народа, ето го юнака! И децата ще се учат, и песни ще ти пеят... Бог да го прости Павел баш Шатев!

ПАВЕЛ. Стига. Разбрах!... Но ако людете не знаят кой го е направил, ще разберат ли защото сме го направили?

МЕЧЕВ. Нема да разберат! Ще верват, че дяволът го е направил, една нощ тичал с динамит из Солун и го завирал по дупките... Само че и ние нека първо свършим работата, пък после да говорим!

ОРЦЕ. Къде ще говорим бе, Мече?

МЕЧЕВ. В пъкъла, къде. Там ни е мястото.

КОСТА (неочаквано възпламенен). Абе вие не разбрахте ли, че никъде нема за нас место? Нищо не трябва да остане от нас, нито на земята, нито на небето! Нито имената ни, нито образите ни, нито един спомен... Инак работата не е чиста, инак за една слава сме вършили всичко. А това вече е жалко и низко. Гледай ги юначини, погинали за свободата. Нема такова нещо. Свободата е над човека и над името. Иначе ти, Павел Шатев от Кратово, винаги ще напомняш на другите, че требва да са гузни, задето си умрел, и така всичко ще развалиш!

ОРЦЕ. (който невъзмутимо разглежда снимките. Към Коста.) Тука на колко са години?

КОСТА. На двайсет.

ОРЦЕ .(подава му снимката). Можеш да я пратиш на вашите, да си те гледат... Значи така... Вие все още умувате и си обяснявате велики работи, а аз искам да знам само едно. Някога си бехме дали дума, щом свършим работата, и това да ни бъде краят, но тогава немаше тунел под банката, немаше взрив, имаше само нас, гемиджиите. Ще се отметнете ли от това що бехме решили, ще свиваме ли платната? МЕЧЕВ. Ти искаш да мрем, тъй ли...

ОРЦЕ. Не аз, ние го искахме и не да мрем, защото всеки, дето се е родил, мре, а да се похарчим... Коста!

КОСТА. Аз отдавна...

ОРЦЕ. Реч не искам. Да или не?

КОСТА. Да.

ОРЦЕ. Ти, Димитър Мечев, ще умреш ли, след като свършим работата?

МЕЧЕВ. Мога да умра и преди да я свърша.

ОРЦЕ. Питам ще останеш ли да живееш, ако пролееш невинна кръв? МЕЧЕВ. Първо ми кажете коя кръв е невинна, щото аз не зная.

ОРЦЕ. А ако убиеш случайно дете, пак ли нема да знаеш?

МЕЧЕВ. Господ не убива ли деца?

ОРЦЕ. Защо го бъркаш в нашата работа?

МЕЧЕВ. По-полека! Християни сме. Нали той е рекъл: "Не убивай!" Нали сам той, за да разбере кой е невинен и кой грешен, страшен съд ще назначава? Той, всевишният, сам не смее да съди, а вие карате Диме Мечев от Велес да решава.

КОСТА. Прав си, ние винаги може да сгрешим и за да нема грешка никаква, има само смърт за смърт!

МЕЧЕВ. А така! Чиста работа! А на невинния, дето съм утрепал, ще му стане ли по-леко в гроба, оти и аз съм се гръмнал подир него? ОРЦЕ. Ти какво искаш?

МЕЧЕВ. Чакай, сега аз думам... А на българите в Солун, дето ще ги изколят заради нас, какво ще речем – прощавайте, братя, ние славно загинахме и заборавихме да ви попитаме каил ли сте да ви трепят заради нас?

ОРЦЕ (извиква). Стига!... Кажи, че се отмяташ, и толкова!

МЕЧЕВ. Не се отмятам, а размишлявам... Слушайте бе, много сте ми млади бе, а джамии сте ми бе... Вие некога виждали ли сте как мре жив човек? А? И ти, дето говориш за децата, виждал ли си ти как се мъчи чадо, щото аз съм виждал и съм чекал господ да дойде да го спаси, а него го нема никакъв. Нещо книжна ви е мъката на вас, такава ви се види и смъртта.

ОРЦЕ. Тогава защо дойде с нас, защо тръгна, като ще се връщаш? И защо чак сега, като ти опря ножът, си седнал да мислиш? Върви си! По живо, по здраво!

МЕЧЕВ. Я па тоя колко бил хитър! Пъдиш ме, защото знаеш, че от единия инат ще стоя с вас. Аз искам само да разберете добре, какво вършим. Кръвта си е кръв и приказки не я изкупват. Това искам да разберете.

ОРЦЕ. А като си по-стар, да си чувал некъде да дават свободата без кръв? Не си, нали? Хем искаме, да отваряме рана като Бенковски, хем от нея да тече мед и масло... Ще убиват подир нас, знам, и дано убиват посред бел ден, щото Европа е късогледа и недовижда, и дано пазачите да крещят, защото тя и недочува.

МЕЧЕВ. Орце, белязан ли си ти от бога, та тъй леко се разпореждаш с живота на людете? Аз идвам с вас, брате, но знам, че върша грях и знам защо го върша, имам си го на ума, а вие с Коста нещо на великомъченици ми мязате, на свети отшелници, тъй ли е?

ОРЦЕ. Ние двамата с Коста сами сме си избрали наказание за това, което ще извършим. И то е смърт. Ако знаеш по-тежко, кажи го!

ПАВЕЛ ШАТЕВ. Майко мила, вие ще ме пощурите бе! Ами ако ни се размине куршумът, ако оцелеем, тогава какво ще правим, как ще се наказваме?

ОРЦЕ. Не може да ни се размине.

ПАВЕЛ. Това да пукна пък, ако го разбирам,!

МЕЧЕВ. Ами не разбира човекът, той не е от Велес.

ПАВЕЛ (ядосано). Я не ме взимайте на подбив! Копах ли цела година канал под банката в Цариград? Ако не беше станал провалът, бях готов да вървя и преди вас. И пак не разбирам защо насила искате да мрете?

ОРЦЕ. Защото, господин Шатев, ние тук сме се събрали да убиваме, но който убива и не иска да умре, е подлец. Ясно ли ти е? Който убива и иска да го запомнят, е подлец. Който убива другиго и не смее да убива себе си, е подлец. Ясно ли ти е?

ПАВЕЛ (изправя се). Искаш ли сега, пред вас, да си пръсна главата? МЕЧЕВ. Сакън, братле, кой ке те рови!

ПАВЕЛ. Затвори си устата! Може да не съм ходил по Европа като вас, но и аз имам ум и никой нема да ми запрете да мисля с него. Защо ще се трепете, като свършите работата, защо ще давате курбан? Освободихме ли се от робство, че вече няма живот за нас, нема ли други атентати за правене и други изедници за колене? Кой ще продължи след нас? Аз пък ще ви кажа.че една, смърт не стига за свободата, за нея требва цел един живот. И отсега да го знаете: хвъркне ли ми главата на онзи параход – на добър час, но остане ли си на раменете ми, сам няма да я подложа на дръвника!

ОРЦЕ. Тя си е твоя, Павле, давай я, където щеш. Вдигай парахода във въздуха, халал ти вера! (Запоява снимките като ги гледа как горят.) Но подир това се оправяй сам-самичък! Нас нема да ни има с тебе и насън споменеш ли имената ни, ще бъдеш проклет!

 

Затъмнение.

 

СТАРЕЦЪТ (втурва се на сцената и започва да събира остатъците от изгорелите фотографии и да ги гаси). Не ги наричай фанатици, господин съдия, една дума не оправя нещата. Такова беше времето, обезумело беше, жестоко беше и хората беха като него. Днес на тебе ти е лесно да ги съдиш, мъдро знаеш кое имало смисъл, кое не. Но защо не попиташ – на тях лесно ли им беше да умрат? Светът може да се е променил, господин съдия, но умирането си е останало едно и също! И някога не ставаше по-леко от днес.

 

На сцената се появява Джемал бей, строен, представителен офицер от турската полиция. Старецът се отдръпва. Джемал се навежда и вдига късче от изгоряла фотография. Към кулисите.

 

ДЖЕМАЛ. Ела тук!... Познаваш ли това момче? (Подава се човек, чието лице остава неразличимо в полумрака.)

НЕПОЗНАТИЯТ. Лицето му не си личи, ефенди, младо момче ми се види. По дрехите ми се чини да е българче... Защо ми питаш? Ти сам знаеш, българите готвят нещо в Солун.

ДЖЕМАЛ. Знам... А ти не си ли българин?

НЕПОЗНАТИЯТ. Аз съм поданик на султана, ефенди, друго не мога да ти кажа.

ДЖЕМАЛ. Ти си предател, драги, и аз друго не мога да ти кажа.

НЕПОЗНАТИЯТ. Не се наскърбявам от такива думи, Джемал бей, разтълкувай ги..., какво предавам и кого предавам.

ДЖЕМАЛ. Своите.

НЕПОЗНАТИЯТ. Че какво техно е мое, когато аз никога нищо не съм имал?

ДЖЕМАЛ. Не сте ли една кръв?

НЕПОЗНАТИЯТ. Една кръв хляб не дава.

ДЖЕМАЛ. Те искат свобода, а ти не я щеш, така ли?

НЕПОЗНАТИЯТ. Аз не искам да сменям господарите си, Джемал бей!

ДЖЕМАЛ. Щом имаш свобода, няма да имаш господари.

НАПОЗНАТИЯТ. И ти вярваш ли, че това е хубаво! Това е лошо, Джемал, бей, какво съм аз без господар. Изтърваните овце вълците ги ядат!

ДЖЕМАЛ. Казвай какво ново имаш да казваш?

НЕПОЗНАТИЯТ. От гимназията започва всичко, ефенди, нея дръж под око. Там има един даскал, цар на българите е петимен да става.

ДЖЕМАЛ. А откъде знаеш, че няма да бъде по-добър от султана?

НЕПОЗНАТИЯТ. Стар цар – стари бели, ефенди, нов цар – нови!

ДЖЕМАЛ. Слушай, човече, някога, когато Турция е била велика, ние сме избивали враговете си, но заедно с тях и предателите им... Сега вече ги щадим, значи сме станали слаби...

НЕПОЗНАТИЯ. А като ги избивахте, те свършиха ли се, ефенди?

 

Излиза. Джемал бей го последва.

Влиза Радостина - младо момиче, облечена с хубава рокля. Срещу нея се задава жена, около петдесетгодишна, скромни, дрехи, но с господарско самочувствие. Тя критично оглежда момичето.

 

РАДОСТИНА. Кои чашки да извадя, лельо? Виенските ли?

ЛЕЛЯТА. Как пък не! Те не са по мера на този чапкънин. Много уважение правим на Коста Кирков. Дошел прошка да иска подир заговезни, а ние с виенски чашки ще го посрещаме... Извади другите! (Подава на Радостина връзка ключове.) И ти много си се наконтила!

РАДОСТИНА. Нали ще идват и други гости?

ЛЕЛЯТА. И те са чапкъни, само по-скришни.

РАДОСТИНА. За господина Гарванова ли говориш?

ЛЕЛЯТА. За него зер, за господина учителя по математиките и онова, какво беше?

РАДОСТИНА. Физика.

ЛЕЛЯТА. Тъй де, вагабонтска му работа. Ти за какво мислиш, че се мъкне тука? Пари търси от леля ти. Пари му требват. (Звъни се. Лелята бързо тръгва към вътрешността на сцената). Аз Коста няма да посрещна. Ще почака малко сам, за едно почитание. И ако рече да ти целува ръка по фармасонски, ти ще я дръпнеш! Днес ръката, утре бузата и ето те възнак...

РАДОСТИНА. Лельо!

ЛЕЛЯТА. Ти питай патило!

 

Излиза. Радостина се втурва да отвори и се връща заедно с Коста Кирков. Противно на предписанията-двамата се целуват горещо.

 

КОСТА. Успя ли?

РАДОСТИНА. Ето! (дава му ключовете.) Първата врата вляво. Тоз ключ е от раклата.

КОСТА (неприятно изненадан). Но нали ти щеше да ги вземеш?

РАДОСТИНА. Не посмях, Коста. Грях ме е! Иди ти.

РАДОСТИНА. В кухнята. Върви веднага!

КОСТА. Ела с мене!... Не ме е страх, жал ми е.

РАДОСТИНА. Дай! (Тя рязко дърпа ключовете от ръката му и без да каже нищо повече, излиза от сцената.)

КОСТА. Аз не ставам за нищо... Аз съм един измислен човек!... Тя е виновна. Тя обеща, че ще ги вземе...

 

Влиза Радостина с поднос чашки за кафе. Оставя го и слага пръст на устните си. Доближава до Коста и пъха нещо в джоба му.

 

РАДОСТИНА. Гарванов ще дойде тук.

КИРКОВ. Много ми е притрябвал.

РАДОСТИНА. Ти му трябваш. Иска на всяка цена да те види.

ГЛАСЪТ НА ЛЕЛЯТА. Радостино, кой е дошел?

РАДОСТИНА. Коста Кирков, лельо!

 

Лелята се появява и се спира.

 

ЛЕЛЯТА. Кой?... (Изненадано.) Ти?!... Все пак се реши, тъй ли? А аз мислех, че се престорваш на каещия се грешник.

КОСТА. Аз... Наистина...

ЛЕЛЯТА. Мълчи! Ще кажеш някоя глупост. Ти, господин Кирков, верно ли си искал да измоля прошка от бащиния ти род.

КОСТА. Исках да обясня на нашите...

ЛЕЛЯТА. Аз ще обяснявам, а ти ще слушаш... Ти искаш прошка, защото едва не вкара баща си в гроба, нали? Разказа ли всичко това на Радостина?

РАДОСТИНА. Той каза в каква нужда са били.

ЛЕЛЯТА. Нужда ли? Че пройдохите винаги са в нужда. Каза ли ти как се направи на отвлечен от харамии и прати за откуп от родния си баща?

РАДОСТИНА. Да, лельо.

ЛЕЛЯТА. И ти какво, бравос ли му викна? Защо ли те питам, като и ти си същата. Много книги четете вие, това ви е болестта. Много книжовно стана днес да се краде.

РАДОСТИНА. Коста не е взел нито грош от тези пари.

ЛЕЛЯТА. Тъй. Сигурно дар за Света гора е направил.

РАДОСТИНА. Всичко е отишло за Македония.

ЛЕЛЯТА. Бре да се не види тази Македония! Ламя да беше, щеше да се насити. Кой откъде крадне, все за Македония краде, кой кого утрепа, все курбан за нея сторил. (Звъни се.) Ето още един, дето за нея ще се харчи... Нейсе! Било що било! С тебе, Коста, още една приказка ще си имаме, но да си отиде даскалът. Искам нещо да ти покажа. Целувай! (Поднася ръката си. Коста- почтително я целува. Лелята вади кърпичка и избърсва ръката си.) И да знаеш, това е само за хатър на ей тази госпожица. (Обръща се към входа, където е застанал Иван Гарвонов, човек с голямо чело и вирнати мустаци.) Добре сторихте, господин учителю, че ни навестявате. Добре сте дошли! Приготвила съм нещо за вас... Познавате ли този млад господинчо? Коста Кирков му викат, на мой пръв братовчед нещо като син се пада.

ГАРВАНОВ. Познавам го добре и ми е Драго да го видя пак.

ЛЕЛЯТA. Еми тогава вие си се радвайте един другиму, а ние ще поднесем кафето.

(Излизат с Радостина.)

ГАРВАНОВ.Отдавна търся случай де се видя с тебе, Коста. Трябва да поговорим за общото дело.

КОСТА. Ние с вас, господин Гарванов, общо дело нямаме.

ГАРВАНОВ. Поне една и съща цел, надявам се!

КИРОВ. На думи.

ГАРВАНОВ. Аз ви бях учител, Коста, бездарен съм бил – лошо съм ви научил.

КИРКОВ. Защо? Вие бяхте един отличен учител, но се заехте с революция, а от нея малко отбирате. По каква погрешка са ви избрали за председател на революционния комитет, не знам, но че ще се провалите с въстанието, това знам със сигурност.

ГАРВАНОВ. Аз няма да повиша глас в този добър български дом. Искам само да те предупредя, че съм осведомен за вашата подготовка.

КИРКОВ. Недоумявам за какво намеквате.

ГАРВАНОВ. Слушай, Коста, не ми играй театро. Атентати в Солун ще предизвикат само кървави изстъпления срещу българското население и това ще попречи на общонародния подем.

КОСТА. Сигурно!

ГАРВАНОВ. Ако още беше мой ученик...

КИРКОВ. Нали веднъж вече ни изключихте, господин Гарванов...

ГАРВАНОВ. Малко ви е било! Не си ли давате сметка, че няма да постигнете нищо освен една поразия? Ще убиете духа на хората, които се готвят да въстанат. Ще разколебаете доверието в организацията.

КОСТА. Господин Гарванов, за кой ли път да ви кажа, че ние не вярваме нито във вашето въстание, нито във вашата организация.

ГАРВАНОВ. И искате сами да съборите империята на султана! Наивници!... Не, по-лошо, вие сте пакостници! Поробените българи имат само една единствена организация: македоно-одринската, и всяка група, която не се счита с нея, й става враг... (По-спокойно.) Моля те, уведоми вашия водач да се преустанови всякаква дейност и лично да се срещне с мене.

КИРКОВ. За какъв водач говориш, господин учителю? Ние нямаме водачи, нямаме клетви, не целуваме евангелието, не признаваме устави, според които заповедите на висшестоящите не се обсъждат!

ГАРВАНОВ. Отлично! С една дума, вие сте анархисти, закъснели български подражатели на една отречена кауза.

КИРКОВ. Поучавайте, господин учителю, поучавайте! Дотук ни е дошло от вехти мъдрости, проповеди и правилници как да бъдем роби. Като слушам такива думи, знаете ли какво ми иде на ума? Вие сте хора, лишени от сладостта на властта, и затова се бунтувате. Не свободата ви се усладила, господин Гарванов, а власт ви се е прищяло на вас!

ГАРВАНОВ. Константине, замълчи! Инак ще се принудя да взема мерки срещу нас!

КИРКОВ. Мерки ли каза, господин Гарванов?

ГАРВАНОВ. Добре си чул.

КИРКОВ. Тогава чуйте ме и вие! Посегнете ли на едного от нас, централният ви комитет ще престане да съществува физически, без властта да си е мръднала пръста!

ГАРВАНОВ. Браво! Тя обича да гледа как българите се избиват помежду си! Защо пък да не им устроим такова театро?

 

Влизат Лелята и Радостина

 

ЛЕЛЯТА. Не сте се отегчили, докато ни чакахте?

ГАРВАНОВ. Ни най-малко! (Към Радостина след пауза.) Госпожице, вашата матура е към края си, какво решихте да правите подир нея?

РАДОСТИНА. Учителка ще стана.

ГАРВАНОВ. Похвално!

ЛЕЛЯТА. Ще видим какво ще стане! Може и да се намери нещо по-умно.

ГАРВАНОВ. Да се просвещава не е ли умно?

ЛЕЛЯТА. На умния човек, господин Гарванов, просвета му не трябва, на него му требват пари. А глупакът, колкото щеш го просвещавай, по-лошо ке стане. Хем начетен – хем гламав! На него и пари да му дадеш пак нема да знае какво да ги чини... И да си призная, господин учителю, и на мене веке не ми се дават пари, дето им се губят дирите. (Вади плик от полите си и го подава на Гарванов.)

 

Гарванов смутено го прибира.

Тъй! Та, ако аз доживея някога да видя свободата, пак ще се имам едно гайле – какво ще правите с глупаците, щото глупавият, кога е на свобода – дваж по-глупав става, инак барем се потайва!... Та все се питам как ще я раздавате тази свобода – на всекиго по равно или според нещо по така?...

ГАРВАНОВ. Свободата не е свобода, ако не е за всеки.

КИРКОВ. А защо сте сигурен, че всички я искат? Хайде да попитаме един нашенски овчар какво предпочита: свобода или пет овци? А?

ГАРВАНОВ. Представата на такива като тебе за народа е надменна, а за мене направо е обидна. Вие, госпожице, съгласна ли сте с това?

Радостина мълчи.

Очаквах, че поне вие ще кажете нещо в моя защита.

ЛЕЛЯТА. Човек първо се учи да говори, господин Гарванов, а после да мълчи... И това му е грешката. Трябва да бъде обратното. Да ви кажа правото, такива приказки не ми се слушат. Има си кафенета за тази работа, има си затвори: Еди-куле, Кани-куле... Диарбекир...

ГАРВАНОВ. Извинявайте! Благодаря още веднъж за вашата отзивчивост... Един ден...

ЛЕЛЯТА. Остави това, господин учителю! Когато дойде този ден, виж там, ела да ми кажеш да погледна през прозореца и да видя богоявление ли е, или пак дяволът се е предрешил като господ!

ГАРВАНОВ. Дано го доживеем! Пък ще видим... И въпреки всичко, Коста, обадете се, чакам ви! (Излиза, без да дочака отговор.)

ЛЕЛЯТА. С този се оправихме. Сега с тебе имам една работа, Коста... (Към Радостина.) Донес пищова на чичо си, искам да го види бива ли го, или да го махам.

Радостина излиза.

Как мислиш, този даскал – "госпожице Радостина, госпожице Радостина" – да не би да й е хвърлил око нещо?

КОСТА. Глупости! Друг му е зорът на него...

 

Радостина се връща и подава на леля си револвер.

ЛЕЛЯТА. Махни го от мене бе! Коста да го види!

КОСТА. (взима револвера). Ми нищо му нема. И патрони си има, и всичко. Само требва да се смаже.

ЛЕЛЯТА. Запънат ли е?

КОСТА. (засмива се). Ето така е на предпазител, а тъй стреля.

ЛЕЛЯТА. Как?... Я да видя, че смутно време настава, Коста!

КОСТА. Ето!

ЛЕЛЯТА. (поема револвера). От мъжа ми остана... Значи така поразява?

КОСТА. Да.

ЛЕЛЯТА. Хайде тогава, сине майчини, давай това, що окрадохте!

РАДОСТИНА. Лельо!

ЛЕЛЯТА. Млък, чумичко струмишка! Вие що, за улава ли ме взехте! Ще ме крадете и двамата, а? Вади, Коста, пръстените, гърмя те! Е, нали това беше? (Сочи спусъка.)

КОСТА (глухо). Да... Гърми! Нищо нема да ти дам.

ЛЕЛЯТА. Ти мислиш, че не мога живот да отнема? Сега те изгасих! Давай!

КОСТА. Нищо нема да ти дам!

РАДОСТИНА. Лельо, аз ги откраднах, аз ги...

ЛЕЛЯТА. С тебе после! И не шавай, щото криво меря! За какво са ти тия накити, какво щеше да правиш с тях?

КОСТА. Ще го продам.

ЛЕЛЯТА. За колко?

КОСТА. За сто лири.

ЛЕЛЯТА. Че те струват най-малко двеста бе, аланкоолу!

КОСТА. Не съм златар!

ЛЕЛЯТА. Не си! Нищо не си ти! И пак за свободата, нали?

КОСТА. Виж какво,прощавай, но сега аз ще стана и ще си ида, а ти нема да ме застреляш. (Изправя се бавно.) Ти не можеш да убиеш човек. Не можеш!

ЛЕЛЯТА. Не мога! (Оставя револвера.) Но да те дам на Полицията мога!

КОСТА. На турската полиция нема да ме дадеш!

ЛЕЛЯТА. Слушай, Коста! Остави пръстените! Спомен са ми! От майка ми са... Ще ти го откупя. Ще ти дам сто лири и си върви! (Става и излиза.)

КОСТА (Колебае се за миг после вади от джоба три пръстена и една гривна). Сбогом! (Тръгва към изходи.)

 

Радостина го настига.

РАДОСТИНА. Не! Ти сега не можеш да си отидеш. Сега сме едно с тебе, не може да ме оставиш!

КОСТА. Дръпни се! Тя ще ти прости.

РАДОСТИНА. Не, това не е често.

КОСТА. Стига! Ти не разбра ли за какво ми требваше, за златото ми требваше.

РАДОСТИНА. Не е верно. Защо се правиш на подлец?

КОСТА. Верно е. Не съм те опозорил, читава си, сега ме пусни да си вървя!

РАДОСТИНА. Коста! (Разтърсва го.) Господ ти е взел ума!

КОСТА. Да. Не знаеше ли...

 

Влиза Лелята и хвърля торбичка в краката на Коста.

ЛЕЛЯТА. Взимай!

Коста не се решава.

Взимай ти казвам, като почваш нещо, свършвай го!

КОСТА (бавно се навежда и вдига торбичката). Лельо...

ЛЕЛЯТА. Вън!

КОСТА. Не искам да ми прощавате, няма за кога! (Излиза.)

РАДОСТИНА. (иска да се втурне подире му). Коста!

ЛЕЛЯТА (властно я задържа). Спри се! Той не те иска. Той нищо не иска. Той си търси гроба!... Ще повиеш, ще си поскубеш косите, ще мислиш, че умираш, и после ще ти мине... Минава това! Вярвай! Минава...

РАДОСТИНА. Ти нема да разбереш...

ЛЕЛЯТА. Де ще мога да разбера аз! Нито съм любила, нито съм оглупявала, аз в сала мура съм живяла на този свят.

РАДОСТИНА. Аз му казах за тези накити... Исках сама да ги взема и да му ги дам, защото той...

ЛЕЛЯТА. Защото той и крадец не е като хората. Туй ще ти кажа. Пък и обидно е, глупаво е, дето не сте помислили дали сама няма да ви ги Дам!

РАДОСТИНА. Той...

ЛЕЛЯТА. Затъкни си устата с това той. Той свърши!... Райбери!... И чакай да прибера това желязо, щото аз да стрелям не мога, но такава като тебе кой знае на какво е способна! Сега било мода жени да се гърмят. Пък и времето такова. Ти ще се застреляш от любовна мъка – те ще рекат – за народа загина! Нареви се, наплачи се, после се стягай, завършвай си проклетото учение и се махай да тъпчеш главите на глупаците! Не те искам повече дома! Ще ме оставиш сама, защото, който не иска да го предават, трябва да живее сам!

 

Затъмнение:

 

Кабинетът на Иван Гарванов. Влиза Непознатият, оглежда се крадешком и изважда вестник от джоба си. Оставя го на видно място, после се измъква навън. На сцената се появяват Иван Гарванов, следван от Радостина.

ГАРВАНОВ. Съжалявам, госпожице, но нямам друга приемна освен този училищен кабинет. Кажете какви тревоги ви водят насам. Напоследък людете споделят с мен само своите притеснения, за радостите си те са скъперници.

РАДОСТИНА. Господин Гарванов, в този град всеки друг би ме взел за побъркана, само вие ще ме разберете...

ГАРВАНОВ. Благодаря за това доверие!

РАДОСТИНА. Исках да ви кажа... Коста Кирков...

ГАРВАНОВ (разочаровано). Заради него ли сте дошла? Е, да, аз тъжно се досещам, че сърдечно вълнение ви свързва с този човек. Но какво мога да ви помогна?

РАДОСТИНА. Не! Сега вече това не е тъй съществено...

ГАРВАНОВ. Значи ми остават надежди.

РАДОСТИНА. Не ви разбирам.

ГАРВАНОВ. И по-добре. Та какво се е случило с Коста?

РАДОСТИНА. Познавате ли неговия приятел Йордан Попйорданов?

ГАРВАНОВ. Имам тази чест.

РАДОСТИНА. Той е страшен човек. Той го е омагьосал и подчинил и те вече не са на себе си.

ГАРВАНОВ. Не преувеличавайте! Те са все още момчета, тези страшни хора, макар че понякога точно това е най-опасното.

РАДОСТИНА. Слушайте, те са намислили нещо ужасно. Не ме питайте какво е. Щом ги зърнеш, усещаш, че въздухът около тях е като пред буря, че всеки миг небето ще се продъни. Само вие, господин Гарванов, само вие може да ги възпрете!

ГАРВАНОВ (който през това време е забелязал вестника, взел го е и очите му шарят по редовете). Говорете... Говорете!

РАДОСТИНА. Но вие не ме слушате.

ГАРВАНОВ. Да. Наистина... За вас съществува само Коста Кирков, но за мен са отредени по-големи тревоги от неговата лудост.

РАДОСТИНА. И няма да ги възпрете, така ли?

ГАРВАНОВ. Госпожице, аз нищо не знам. Запомнете това!

РАДОСТИНА. Вие не обичате Коста, нали?

ГАРВАНОВ. Това не е точната дума. При друго време тези момчета цена нямаше да имат! Те са пълни със сила и доблест, но несправедливостта ги е уязвила, изпепелила е всичко в дутите им и е оставила само отчаяние и ненавист, която подивява от ден На ден... Знаете ли – трудно ми е да ви го кажа, но вие много по-лесно може да спасите Коста Кирков, отколкото това може да стори ненавижданият от тях Иван Гарванов.

РАДОСТИНА. Но как за бога!

ГАРВАНОВ. Погледнете се в огледалото и запомнете, че ако аз олицетворявам някаква жалка мъдрост в този живот..., вие... сте самият живот!

РАДОСТИНА. Но той не иска да живее!

ГАРВАНОВ. В това не вярвайте! Той се заблуждава с всичките си сили.

РАДОСТИНА. Прощавайте, господин Гарванов, вашите грижи са премного, а аз ви досаждам с моите.

ГАРВАНОВ. Виж за това сам съм си виновен. Когато идвах в Солун, има само една грижа – моята наука. Но кой можеше да чуе за нея, когато всичко наоколо в тази многострадална земя е пропито от насилието. Когато навсякъде се носи само един и същ дрезгав глас... Неговият глас!

В това време на сцената се появяват четиримата атентатори.

Радвам се, че най-сетне дойдохте, господа!

ОРЦЕ. Не знаехме, че имате възпитанички, господин Гарванов. Изглежда, в девическата гимназия слабо се преподава физиката.

ГАРВАНОВ. Вратите тук са отворени за всеки.

ОРЦЕ. Тогава посочете ги на госпожицата. Времето ни е кратко!

КОСТА (приближава към Радостина). Какво искаш от този човек, той е вече стар за тебе.

РАДОСТИНА. (поглежда изненадано Гарванов, после съобразява). Това мога да кажа аз, а не ти.

КОСТА (ядосано). Върви си у дома!

ГАРВАНОВ. Защо е тази непристойност, Коста?

ОРЦЕ. Прав е господин учителят! (Приближава към Радостина и я хваща подръка. Към Коста.) Ела да съпроводим госпожицата, както е предписано.

РАДОСТИНА. Пуснете ме! Сама знам пътя.

ОРЦЕ. Аз с вас не разговарям, госпожице! Хайде, Коста! (Повежда Радостина.)

 

Коста се колебае, но излиза заедно с тях.

ГАРВАНОВ (възмутително иска да ги спре). Как си позволявате!

ПАВЕЛ ШАТЕВ (препречва му пътя). Остани на мястото си, господин учителю. Вече не сме в клас. Звънецът удари!

ГАРВАНОВ. Шатев, напусни веднага кабинета! Вън!

ПАВЕЛ ШАТЕВ (скръства ръце). Да ви донеса ли пръчката?

МЕЧЕВ. Ти не чуваш ли какво ти реди даскалът?... Излизай от класа! Хайде! Друм! Аз ще се разбера с него!

Шатев се колебае.

Върви и варди входа, докато ние беседваме!

Шатев излиза.

Ама че въртоглави момчетии се навъдиха! (Взима стол и го поднася на Гарванов.) Заповядай, седни!... Господин Гарванов, дошъл съм да те питам нещо и хубаво внимавай какво ще ми отговориш: къде е динамитът, проведен за нас в Деде Агач?

ГАРВАНОВ. Какъв динамит? Не разбирам за какво говориш.

МЕЧЕВ. Преструваш се, учителю, преструваш се. Борис Сарафов изпрати в Деде Агач стока. Един грък, когото ти добре знаеш, требваше да я прекара до Солун. Преди да замине, той се е срещал с тебе, а сега нема ни него, ни динамита. Аз проверих, пратката е била освободена от пристанището, а после изчезнала.

ГАРВАНОВ. Мечев, аз не съм крадец, а председател на Централния революционен комитет.

МЕЧЕВ. Анджак де!

ГАРВАНОВ. Нищо повече няма да кажа!

МЕЧЕВ. (въздъхва дълбоко и отегчено). Случай, председателю, един път досега ме пратиха да погубвам човек, ръката ми трепна и го клъцнах накриво. Сега защо ще ме караш да бъда по-старателен?

ГАРВАНОВ. А като ме убиеш, ще получите ли динамита!

МЕЧЕВ. Тъй... Значи дипломация ще въртим... Тогава ето що ти предлагам... Ако си мъж, седаме тука двамина (сяда срещу него). Уважение за уважение! После (вади граната) аз ще я поставя тази бомба между теб и мен. Фитилът й гори една минута. Ще седим и ще се гледаме в очите! Ако не обадиш къде е динамитът, свалям ти шапка и бог да ни прости, господин Гарванов! Ти струваш къде повеке от мен, драго ще ми бъде двама да сме новопредставени... (Запалва цигара.)

ГАРВАНОВ. Димитре, бог знае, че нямам вина за този динамит.

МЕЧЕВ. Така ли! Значи ти верваш в бога, господин учителю. Знаеш ли, аз понеже не го срещнах нийде по земята, се заврях в Перник, рудничар станах, виках си, може пък под земята да се е покрил... И там го няма. Гарванов, виж мъка има, но господ не е там... И сега ми щукна един начин да проверим къде е... Ей тая бомба. Гръмне ли – отиваме при него. Там ли си и ти значи невинен си, прошка ще ти искам, нема ли те – грешен си бил.

ГАРВАНОВ. Стига! Бомбата ти е празна.

МЕЧЕВ (пали фитила). Затова сме тука, да проверим!

ГАРВАНОВ. Господи!

МЕЧЕВ. Сега ще видим чака ли ни или не.

ГАРВАНОВ. Каква велика глупост! (Опитва се да бръкне в джоба си.)

МЕЧЕВ (предугадил е намеренията на Гарванов и в ръката му се появява револвер). Там не бъркай. Закъде бързаш?

 

В това време на сцената се втурва Павел Шатев и изтръгва фитила от гранатата.

 

ШАТЕВ. Спрете! Само една лудост не стига!

МЕЧЕВ. Защо ни прекъсна урока бе?

ШАТЕВ. Ти какво, заради него ли?... Че той струва ли това, или нещо си се уплашил и искаш от нас чак на онзи свят да избягаш? Ние и без Гарванов ще намерим динамита.

ГАРВАНОВ (неочаквано). Аз ще ви дам друг динамит!

ШАТЕВ. Значи признаваш.

ГАРВАНОВ. Аз не съм нищо откраднал. Динамитът, който Борис Сарафов е изпратил, принадлежи на организацията, а не на вас. И само тя може да се разпорежда с него. Тя прецени, че в Одрин имат по-голяма нужда от експлозиви. Но ако ви се съгласите да действувате надалеч от Солун, аз ще ви намеря друг. Само при това условие.

МЕЧЕВ. Защото те е страх за кожата ти.

ГАРВАНОВ. Все ми е едно какво мислите за мен.

ШАТЕВ. Късно е да вървим другаде, господин Гарванов. Солун ни трябва и това е. Ние не искаме да ударим турски обекти. Нема никакъв смисъл. Европа искаме да ударим там, където е дала парите си. Тя трябва да разбере, че нейните капитали в Македония не са в здрави ръце, че турците не могат да ги опазват. Нищо няма да накара милосърдната Европа да си мръдне пръста за нас, българите – нито кръвта ни, нито воплите, нито сълзите на децата. Само нейните пари, само нейните мръсни пари!

Влизат Орце и Коста Кирков.

Тях ще ударим.

ГАРВАНОВ. Ох, дявол да го вземе! Пак няма да я смаете. Тя има пари, та не знае глад и робство, не знае какво е отчаяние. Защо ще я дразните? Хем на нея се надяваме, хем срещу нея нападаме. Разберете, за свободата требва да се работи, а не да се вдига шум! Да се работи като дякона Левски и Гоце...

КОСТА. Гарванов, тези имена не споменавай, не ти прилягат. И ако ти искаш, чакай да те предадат и обесят, ние няма да чакаме!

ГАРВАНОВ. Само две думи още...

МЕЧЕВ. Няма да се разберем с две думи. Аз знам едно – всеки да си гледа работата, а то, че нищо няма да постигнем нито ти, нито ние, е ясно отнапред, сещащ ли се!

ГАРВАНОВ. Не е така! Не е така!...(Възбудено.) От едно въстание има смисъл, защото само един ден свобода струва повече от хиляди атентати. Един ден свобода е такова велико празненство, че остава в душата на роба за цел живот. Вие ме мислите за страхлив и жалък? Добре, но когато аз, жалкият и страхливият, сам реша да проливам кръвта си, да туря огън на къщата си, да оставя овцете си. Коста, чуваш ли ме, тогава тази кръв е причастие и аз ставам едно с другите си братя и веднъж завинаги целият народ се опложда с духа на свободата!... Тогава страданието е величаво и народът...

ОРЦЕ. Гарванов, ще ни върнеш ли динамита?

ГАРВАНОВ. Не! Първо вижте това. Вижте какво пише вашата Европа! (Вади вестника.) Чети, Павле, ти знаеш френски! В Солун се очаквали атентати... Те вече го знаят... Вече го знаят...

ШАТЕВ (грабва вестника). Кой? Кой е написал всичко това? Кой е бил предателят?

ГАРВАНОВ. И аз това питам?

ОРЦЕ. Питаш? А може би знаеш? Ти сам, господин Гарванов, ти си пратил дописката, за да се обезвредиш.

ГАРВАНОВ. Луди ли сте! Побъркан ли съм аз да вдигам полицията нащрек, когато тук, в този кабинет, на трети януари се взе съдбоносно решение народът да въстане...

ОРЦЕ. Иван Гарванов, ние се колебаехме дали да те убием, защото ни открадна динамита, но ти си ни предал отгоре на всичко. Сега сам знаеш какво те чака...

ГАРВАНОВ. Вие, моите ученици... Ще ме...

ОРЦЕ. Избери си най-обичния от тех...

ШАТЕВ. Орце – не!... Това., аз... нема да позволя.

ОРЦЕ. Ето той иска, Павел Шатев от Кратово...

 

В този миг на сцената спокойно влиза Джемал бей.

 

ДЖЕМАЛ. Надявам се, не съм попречил на урока.

ОРЦЕ. Ние вече привършвахме, ефенди! Тръгваме си.

ДЖЕМАЛ. Моля, господа, аз съм този, който ще си тръгне пръв. Освен ако господин учителят има нужда от мен.

КОСТА. Не вярваме да е опрял чак до полицията, ефенди... Нали, господин Гарванов?

ГАРВАНОВ. Вие по-добре знаете от мене.

ДЖЕМАЛ. Минавах и исках само да попитам дали сте получили един френски ежедневник? Рано тази сутрин ви го изпратих.

ГАРВАНОВ. Вие ли?

ДЖЕМАЛ. Да, аз... В нашата изостанала държава малцина четат какво пишат чужденците. А излиза, че те по-добре знаят всичко за старата болна Турция.

КОСТА. Вие, ефенди, предпочитате те да не знаят нищо.

ДЖЕМАЛ. Зависи за какво, господине.

ОРЦЕ. Това само показва, че чуждите държави са прекалено загрижени за империята на негово величество.

ДЖЕМАЛ. Така е, господа. Загрижени са повече дори от Портата. Там всички кротко дремят и в своя унес негово величество не усеща как се режат късове от държавата му и как други бавно гният.

КОСТА. Говорете спокойно, господин офицер, ние няма да ви издадем на негово величество.

ДЖЕМАЛ. Присмехът ви е на място! Дошло е време турци, българи, гърци да имат общи въжделения и един и същ враг.

КОСТА. Щом и полицията мисли така, значи нещата са съдбовни!

ДЖЕМАЛ. Право е! Защо вие, българите, мислите, че турците по-малко от вас искат да бъдат наистина свободни?

ОРЦЕ. Защото винаги са ни преследвали, ефенди!

ДЖЕМАЛ. От заблуждение. От великото заблуждение, че са господари. Най-сигурното средство да владееш низшите духом е да им разрешаваш от време на време да убиват. Вие поне тук по тези земи добре го знаете. (Към Гарванов, който през всичкото време стои настрана.) Гарванов ефенди, от какъв зор трябваше да напускате княжеството и да идвате в този размирен край? Намерихте ли си късмета?

ГАРВАНОВ (след пауза). Тук е най-добрата българска гимназия.

ДЖЕМАЛ. И най-добрата школа за бунтовници... Шегувам се, шегувам се... Знам, че в този кабинет се мисли само за науката. Нали така, господин учителю?

ГАРВАНОВ. Не искам да ви противореча, Джемал ефенди.

ДЖЕМАЛ. Схватлив човек сте вие, знаете какви думи да подбирате. Но прочетете все пак какво пишат французите... Скоро в Солун щяло да има нещо... Не им владея свободно езика, нещо смутове, метежи, а може би атентати... Французите са богати на думи за една и съща работа, пък стане ли реч за свободата – изобилие и тънкост в понятията. Но аз, господа, съм подразбрал – има ли за едно нещо много думи, него го нема на земята... Прощавайте, че ви отегчих, господа... От добро да не се отървеш, господин учителю!... Пък дано французите не излязат прави, полза никой няма да има от тази работа. (Покланя се и излиза.)

МЕЧЕВ (след пауза). Даскале, защо не ни издаде на турчина, а? Искаш да ни покажеш, че си по човек от нас ли?

ГАРВАНОВ. Не виждате ли, че ни дебнат на всяка крачка?... Не разбирате ли, че това с вестника е уловка, провокация, която цели да ни разедини съвсем?

ОРЦЕ. Ти се благодари на полицая, господин Гарванов, сега трябва да те оставим читав, но аз много скоро ще ти покажа нашия нов динамит и него ти няма да откраднеш. Стой настрана от нас и си избирай сам смъртта, не ни карай ние да се грижим за нея.

ГАРВАНОВ. Вие искате от мен да обезумея... Добре! Ще се опитам, доколкото мога. Някога мислех, че разумът и просвещението могат да се противопоставят на насилието... Но днес веднъж завинаги разбрах, че нищо не обединява така хората, както омразата. Чуйте ме! Нищо... И омразата ще ни погуби.

Четиримата му обръщат гръб и излизат.

Просветеният не мрази, той разбира и остава сам. Аз не знам по-тъжна съдба от тази на учителя, изоставен от своите ученици!

 

Затъмнение.

 

На сцената е Борис Сарафов. Той облича бяла риза и грижливо закопчава ръкавелите си. Влиза Старецът.

 

СТАРЕЦЪТ. И работата пак опря до Борис Сарафов, господин съдия. Вместо да се вразумят, атентаторите му поискаха нов динамит. Борисе, спасявай! Гарванов ни изигра!

САРАФОВ. Да бе, аз ги моля коленопреклонно да ми изпратят двадесет и пет наполеона назаем, защото съм пред банкрут, а те ми искат нов динамит за хиляди лири. Сякаш към погреб!

СТАРЕЦЪТ. Ще измислиш нещо, Борисе, и пак ще смаеш простодушните!

САРАФОВ. За да ме хулят подир това!... Подавай ми връзката.

 

Старецът му подава красива вратовръзка.

СТАРЕЦЪТ. Ти обичаш да всяваш смут в душите. Защо заяви пред конгреса, че парите, които си събрал за делото, ти ги е отмъкнала някаква фльорца?... Не се смей! Каза ли го или не?

САРАФОВ. Казах го на всеослушание.

СТАРЕЦЪТ. И измисли фльорцата, за да прикриеш момчетата на Орце...

САРАФОВ. Като знаеш, защо питаш? Мога ли аз пред целия конгрес да заявя: Дадох парите на Йордан Попйорданов, за да прави атентати в Солун? Нали на всеки конгрес има поне дузина предатели?

СТАРЕЦЪТ. Но можеше да измислиш нещо по-достойно!

САРАФОВ. Нямаше да повярват бе, старче. Кажи на хората, че си направил някоя мръсотия, веднага ще ти повярват, кажи им, че си сторил нещо достойно, ще се огорчат и усъмнят.

СТАРЕЦЪТ. Но сега Гарванов разправя налево и надесно, че ти нарочно срамиш името си.

САРАФОВ. Той пък какво толкова държи на едно име! Гарванов, Гарванов, страшно име, поне да се казваше Соколов! После знаеш ли какво ще ти кажа: те ми завиждат заради фльорцата, защото, ще ти кажа под строг секрет – фльорците са хубаво нещо... Какво се изчервяваш? Стар човек, пък се радва, като чуе такива думи. На тези жени може да се разчита и ако аз успея да купя нов динамит, вече съм уговорил една мила дама да се занимае с неговата доставка.

СТАРЕЦЪТ. Той казва истината, господин съдия. Той мислеше за Ана Шепец, кабаретна актриса.

САРАФОВ. Идеалистка! Какво се чудиш, тези жени не държат на материалното и могат да продадат тялото си на безценица, но я се опитай да купиш душата им. (Облича сакото си.) Извади онзи карамфил от вазата! Белия, белия! Така... А сега се махай от очите ми. Нямам нужда от свидетели в часа на моето падение.

Старецът излиза.

(Гледа часовника си.) Още час и ето ме впрегнат в брачния хомот! О, колко много робство в твоето име, Свобода!

Влиза Емили.

Както виждате, Емили, аз не съм избягал!

ЕМИЛИ. И колко сте хубав при това!

САРАФОВ. Като гергьовско агне!... Вие нямате Гергьовден, вие наверно не колите животните.

ЕМИЛИ. Да, ние ги изяждаме живи! Съпруже мой, пестете вашата жлъч. Трябва да ви остане нещо за черни дни. Хайде, усмихнете се, ще се опитам да ви подобря настроението, като поговорим за моята зестра. (Вади плик.) Тук има чек на ваше име, четливо подписан от баща ми и платим във всички европейски банки. Вземете го.

САРАФОВ. Не се ли страхувате да ми го дадете преди церемонията?

ЕМИЛИ. Давам ви го навреме, но трябва да ме изслушате!

САРАФОВ. Искате да ми поставите нови условия?

ЕМИЛИ. Не. Искам да ви направя едно признание, да ви кажа, че съм много щастлива и че това дължа на вас.

САРАФОВ. Дано не се заблуждавате.

ЕМИЛИ. Сигурно се заблуждавам, но аз все пак преживявах нещо забележително. Не искам да го наричам любов в обикновения смисъл, но го наричам живот в пълния смисъл на думата. През всичките ми години аз съм живяла само два месеца и те бяха тук в Женева. Не казвайте, че не ме разбирате, защото и аз не се разбирам. Всред цялото изискано безличие на хората, които ме заобикаляха, вие се появихте като бенгалски огън, Борис Сарафов, и толкова празнично изгаряхте пред очите ми, че аз наистина бях очарована. Но искрите на бенгалския огън гаснат, щом се докоснат до дланта ни, те не парят, те са само красиви, не можеш да ги задържиш в ръката си, нали... Това исках да ви кажа!

САРАФОВ. Емили Пийтърс, вие знаете, че аз се женя заради парите ви, но ще ви докажа, че съм човек, който знае да държи на думата си.

ЕМИЛИ. Не! Това значи да направите опит да се промените, но тогава вие вече няма да сте човекът, когото харесвам. Защо ме гледате така жално? Разбира се, че ние няма да се оженим.

САРАФОВ. Как така!

ЕМИЛИ. Просто така. Това би било такава глупост от моя страна, че няма да се нарече дори екстравагантност! (Изважда карамфила от бутониерата му.)

САРАФОВ. Как си. позволявате! Това е вероломство... Измама! Това е...

ЕМИЛИ. Вие сте възмутен! Колко прекрасно!

САРАФОВ. Но за какво ви беше нужен целият този кошмар! За какво бяха всичките ми терзания?... Боже мой! Тъкмо повярвах, че върша велика саможертва и достойно положих главата си на гилотината, вие ме помилвате! Не-е! Това няма да го бъде! Брак или смърт!

ЕМИЛИ. Поемете си дъх и размислете! Рано или късно вие презглава ще побегнете от мене. А сега ще го направите без угризения. Защото вие само си въобразявате, че нямате съвест, а от гузност може да пожертвувате дори живота си.

САРАФОВ (след пауза). А това? (Размахва плика.) Това тогава какво е? ЕМИЛИ (съвсем сериозна). Това не е за вас! (Още по-сериозно.) Това е едно малко признание за нашата английска гузност към един поробен народ... Не! (Възпира го.) Без прощални целувки! Не рискувайте да променя решението си.

 

Влиза Пийтърс.

 

ПИЙТЪРС. Деца, колата, която ще ви отведе при пастора, а мене в гроба, ни чака долу!

ЕМИЛИ. Татко, ние с Борис решихме, че няма да се оженим.

ПИЙТЪРС. Моля?!...

ЕМИЛИ. Това е окончателното ми решение. Ако колата почака, може да ни откара направо на гарата.

ПИЙТЪРС. Емили Пийтърс, вашата майка Маргарет...

ЕМИЛИ. Знам, татко, но струва ми се, че ти ми напомняш това в единствения случай, когато постъпвам нормално!

ПИЙТЪРС. Но при така създалото се обстоятелство мога ли да знам, ако това не затруднява и двама ви, къде е онзи чек, който благоволихте да...

ЕМИЛИ. Изпратихме го!

ПИЙТЪРС. Моля?

ЕМИЛИ. Изпратихме го за българите в Македония, татко.

ПИЙТЪРС. В Македония!... Там!... В Македония! Емили, това вече не е лудост, това се нарича отцеубийство! ... Мистър Сарафов, върху чека личи подписът на нашата фамилия и ако това се разчуе, аз ще бъда обвинен в държавна измяна и заговор против краля на Англия! Аз предавам интересите на отечеството си, а то няма нищо друго на този свят освен интереси... Не може ли поне името на дарителя, о, боже, каква дума! Името на ограбения да не фигурира в разни документи?

САРАФОВ. Ще се погрижа за това, сър. Аз не по-малко от вас съм разстроен.

ПИЙТЪРС. Силно се съмнявам!... Боже, пази краля! (Тръгва към изхода. Спира се.) Съгласете се, дявол да го вземе, че не мога да кажа: "Боже, пази краля и Македония", нали? (Сочи небето.) Това е над неговите възможности. (Излиза.)

САРАФОВ. Бедният!

ЕМИЛИ. Не се тревожете! Той не е обеднял съвсем.

САРАФОВ. Емили, нещо непредставимо става с мен. Аз изведнъж се чувствам самотен.

ЕМИЛИ. Наистина ли?

САРАФОВ. Кълна ви се!

ЕМИЛИ. Тогава самотата ще бъде това, което ще ни свързва! Да ви пази бог! (Излиза.)

САРАФОВ (отваря тъжно плика, поглежда изумен чека, бързо го прибира обратно, после пак го изважда и като го гледа втренчено). Толкова много пари аз никога не съм имал през живота си... Сега вече връщане няма! Сега напред... Накъде си тръгнал бе, Борисе? Не виждаш ли, че пътят е застлан с кости вместо калдъръм. Набучени на кол глави са неговите указалци. Сякаш не знаеш, че няма да го извървиш, или ще се препънеш в някой пищял, или брат ти, който крачи редом, ще ти забие нож между плешките, за да стигне пръв... Да... Но само след няколко крачки и неговата глава ще се търкулне удивена и оцъклена... Накъде си тръгнал? За свободата... Боже, ще стигне ли някога жив човек до нея!...(Захвърля бързо официалната си дреха и намята дълга пелерина. Измъква отнякъде пистолет и го натиква в пояса си.) Ела тук, старче! Ела!

Влиза Старецът и кротко застава до входа.

Аз намерих пари, много пари, грешни пари, и тръгвам. Ще купя динамит за Орце, ще купя пушки, ще вдигна моята чета и край на притворството, край на поклоните, край на баловете, отивам да каня на бал смъртта. Прав е Орце: въстанието няма да успее, атентатите – също, но народът има нужда от тази кървава страница, защото инак ще загуби паметта си. Не я ли напишем ние, българите, сами, други ще започнат да пишат историята ни. То се знае още отсега, че щом е българска, ще бъде трагична. Такава ни е орисията, но по-добре прокълнати от света, от колкото народ без име, с потомство от копелета, дето няма да си знаят рода. И ще хвърляме всичко, което се изпречи пред очите ни, във въздуха, дано най-сетне забележат как гинат разделени брат от брата и деца от майка! Запомни, старче, докато на този свет големите и силните душат по-слабите, ще има терор. Докато стискат деца за гърлото, те ще ритат удушвача си между краката! Смееш ли да ми възразиш! Хайде, кажи, че не съм прав!

СТАРЕЦЪТ. Ако не си гузен, защо питаш?

САРАФОВ. Аз винаги съм гузен. Терорът ражда терор, нали?

СТАРЕЦЪТ. Безнадеждността ражда терора, Борисе. Значи и той е безнадежден.

САРАФОВ. А на какво друго сме богати ние, освен на отчаяние и без надежда? Защо искаш да бъдем други, не можем да бъдем други!

СТАРЕЦЪТ. Защото така невинните се превръщат в грешници, а грешниците в престъпници. Защото винаги на неправдата ще се отвръща с неправда, и потокът, който сам отприщваш, ще те удави!

САРАФОВ. Добре тогава, ако на този свет има един-единствен невинен човек, нека всички дружно идем в ада. Но щом има робство, невинни няма.

СТАРЕЦЪТ. Но и ад няма, Борисе.

САРАФОВ. Как така няма! Това не е честно. Трябва да има. Нека има, пък съберем ли се тамо повече македонци, все ще намерим начин и него да хвърлим във въздуха.

СТАРЕЦЪТ. А какво ще правиш с греховете, сторени в името на една правда? Те си остават. И винаги за тях се разплащат не виновниците, а този народ, в чието име ти си грешил. Той остава да си носи теглилата, а такива като тебе бягат или в смъртта, или в чужбина. Аз дълго вярвах, че да умреш за свободата е върховна жертва. Но понякога това не е достатъчно, понякога това е петорно бягство. Не се залъгвай с ада. В смъртта няма кой да съди. Там няма нищо. Всичко остава тук – и стон, и плач, и съвест, и угризения. Който отива на смърт, защото отрича живота, той отрича и свободата. И такъв по-добре да не се е раждал.

САРАФОВ. Стига, стара прокобо! Кой ли куршум те е пропуснал, когато си бил млад.

СТАРЕЦЪТ. Не е бил милостив. Но този, който тебе ще порази, ти сам го лееш.

 

Затъмнение.

 

Някъде на брега на морето. Коста Кирков седи самотен и загледан в далечината. Появява се Радостина, която бавно приближава към него.

РАДОСТИНА. "Вие сте самият живот, госпожице... Самият живот..." Аз обичам този човек, а той бил влюбен в смъртта... Как да се преборя с такава съперница... Кажи, Коста!... Смърт! Жените също умират, само че не вдигат толкова шум... Ти да не мислиш, че те не могат да убиват? Могат, могат и решат ли се на това, стават по-страшни от всеки мъж, защото се отказва от себе си... Това било мъжка работа, така ли?... Женска работа е да раждаш хора, а мъжка – да ги убиваш... Много ли сила се иска? ... (В ръцете й се появява нож.) Взимаш ето това, забиваш го в мекото гърло, после му запушваш устата, за да не чуваш как хърка, и трябва да почакаш малко, докато умре...

КОСТА. Какво става с тебе? Какви ги говориш?...

РАДОСТИНА. Нищо, Коста... Ти се криеш от мен, а аз те търся... Мечтаеш ли?

КОСТА. За какво ме търсиш? Ние с тебе вече няма какво да делим.

РАДОСТИНА. Исках нещо да те питам...

КОСТА. Затова ли си взела този нож?

РАДОСТИНА. Не... Намерих го в пясъка... (Захвърля ножа.) Исках да те питам леко ли ти е на сърцето?

КОСТА. Не те разбирам... Моля те, върви си, късно е.

РАДОСТИНА. Добре! Но преди това ме заведи да изпием по една чаша вино в някоя кръчма... Хубаво вино, старо вино.

КОСТА. Аз не пия.

РАДОСТНА. Но аз съм те виждала да пиеш.

КОСТА. Виждала си ме, но вече не пия.

РАДОСТИНА. Ти беше душата на всяко веселие.

КОСТА. Бях. Вече не съм.

РАДОСТИНА. Кажи поне, че ме мразиш! Искам да ме мразиш.

КОСТА. Не мога.

РАДОСТИНА. Знаеш ли, ти не си от смелите. Искаш да бъдеш, мъчиш се да бъдеш, но не си...

КОСТА. Вярно е. Не съм от смелите. Аз имам нужда да бъда само веднъж смел... Повече не ми трябва.

РАДОСТИНА. Тогава опитай сега. Престраши се тази нощ. Първа и последна! Смееш ли? (Приближава плътно до него, но когато ръцете му не издържат, тя се отстранява.) Искам ти да бъдеш мой мъж. Ето тук на брега, на пясъка, до морето. За тебе само тази нощ, за мене – завинаги... Искам да зачена от тебе и да родя дете!

КОСТА. Млъкни! Не ти прилича сама да се скверниш.

РАДОСТИНА. Да се скверня ли? Никога не съм говорила с по-леко сърце. Никога не съм се чувствувала по-праведна... Дори и да извикам, няма да се чуе от вълните... А преди да изгрее слънцето, ти ще си отидеш и повече не се връщай. Умри, щом веднъж си решил. Давам ти дума – и да знам къде ти е гробът, няма да дойда...

КОСТА. Защо правиш всичко това? За да покажеш, че си по-силна от мене?

РАДОСТИНА. Аз съм по-силна от тебе... (Разкопчава дрехата си.)

КОСТА. Ти си полудяла! Спри се!

РАДОСТИНА. Не... Аз съм свободна, а ти си роб...

КОСТА. Махни се! Махни се веднага оттук!

РАДОСТИНА. Откъде ме пъдиш? Морето не е твое. Наоколо е толкова пусто, толкова тъмно, дори гласовете ни не се чуват... Никой нищо няма да научи за нас.

КОСТА. Не мога! Не искам.

РАДОСТИНА. Знам, че можеш, и виждам, че искаш.

КОСТА. Ще те ударя!

РАДОСТИНА. Удряй! Хайде!... Сега вече разбрах, ти не обичаш смъртта, ти насила си сватосан с нея и ако не ме искаш, то е от едничкия страх, че изведнъж животът ще ти се услади, че отново ще усетиш вкуса на виното, ще ти харесат моите ласки и вече няма да искаш да умираш...

КОСТА (изведнъж я сграбчва за дрехата и я загръща). Стига!... Стига!... Обичам те! Обичам те!... Отдавна, винаги... (Покрива лицето.й с целувки и изведнъж задъхано се спира.) Искам те! (С някакво жестоко упорство.) Но няма да те докосна, защото няма да ми стигнат силите. Няма! А аз не съм подлец. Не съм подлец, разбираш ли... Грях е да те оставя недолюбена, но още по-голям грях е да зачеваш роби. (Отстранява я.)

РАДОСТИНА. (гледа го с ужас и бавно закопчава блузата си). Ти... не си жив човек... Ти отдавна си мъртъв!

КОСТА. (опитва се да сложи ръка на рамото й). Прощавай!

РАДОСТИНА. Не... Махай се! Махай се и бъди проклет!

 

Коста Кирков навежда глава и бавно излиза. Радостина остава безмълвна. Появява се Старецът.

СТАРЕЦЪТ. Момиче, момиче, помниш ли я песента "Ако ви е момчето сгодено, по живо и здраво си го водете, ако ли не е сгодено, по пътя душа да му бере, со ножове гроб да му копаете..." Какво, господин съдия, всичко това нема отношение към делото ли? Аз пък викам има, има много повече от проклетия му динамит, дето го чакаше скрит, кротък в стаята на една друга жена, познала много ласки и малко обич...

 

Затъмнение

 

В ъгъла на сцената седи Орце, отпуснат и задрямал от умора. Нахлува глъчка, музика... На сцената се появява Ана – интересна, без да е красива, към тридесетгодишна. Тя е облечена във вечерен тоалет и носи грамаден букет цветя. Следва я стар, пиян бонвиван, който държи бутилка в ръката си. Ана вижда Орце и се спира. Бонвиванът се опитва да я прегърне през кръста.

АНА (отегчено). Откажи се, старче!... Ела друг път, ако успееш да изкачиш стъпалата... Виж какъв левент ме чака!

Бонвиванът се взира в Орце, олюлявайки се. Решава де прибегне до изпитано средство – изважда претъпкан портфейл.

(Ана го поема, прегледа бегло съдържанието му и го натиква в джоба му.) Лека нощ, момче! Лека нощ! (Приближава към Орце и леко го погалва по косите. Към натрапника.) Ти още ли си тука бе, антикварен любовнико! Внуците ти те чакат. Наследниците ти те чакат. Иди ги успокой, кажи им, че ще се погрижа да получиш красива апоплексия! Следващия път, когато дойдеш, нека тичат за нотариуса, Хайде! (Повежда старика към изхода.) И внимавай да не се разглобиш по стълбите. Това можеш да оставиш! (Взима бутилката от ръката му.) Довиждане! (Приближава към Орце и поставя грамадния букет в скута му)

ОРЦЕ (сепва се). Аз съм бил заспал! Прощавайте!

АНА (наблюдава го с цветята). Изглеждаш като ангел небесен! (Делово.) Прибрахте ли най-сетне всичко?

ОРЦЕ. Да.

АНА. Слава богу!... Съгласи се, млади господине, че не е много удобно да спя на легло, под което има толкова динамит. Когато съм сама, се оправям, но... Станете, когато разговаряте с дама!

 

Орце се изправя.

 

Ти може би знаеш, понякога едно легло се използува от двама души... Това е една много стара история... Така че заради вас трябваше да прогонвам приятелите си... Разбираш ли?

ОРЦЕ. Опитвам се.

АНА. Аз имам буйна кръв, маджарска кръв, и правя всичко със замах, но не съм извратена, млади господине, не практикувам любов върху динамит... Ти представяш ли си, ако моят повелител се окаже малко по-страстен или малко по-тежък, и изведнъж... Воала!... Заедно с целия бардак се явявам пред райските врати, при това въоръжена с леглото си. Какво да кажа за мое оправдание пред Страшния съд?

Орце весело се усмихва.

Какво! Вие се смеете, монсиньор! За пръв път ви виждам...

Отворете тогава тази бутилка. Една работа е свършена, когато се полее.

Орце оставя букета на стола и се заема с бутилката, Ана отваря малката си вечерна чанта и изважда оттам две високи и тесни чашки.

ОРЦЕ. Винаги ли ги носите в чантата си?

АНА. Не, защо?... Налей, младежо, налей, бунтовнико! Жадна съм! Наздраве! Да живее... Какво да живее? Казвай веднага!

ОРЦЕ. Вие.

АНА. Съгласна съм... А ти? Нека и ти да живееш! (Гледа го.). Добре Де, не се обиждай! Казах го, без да мисля... Тогава – да живее свободата! Пий. Срещу това нямам възражения. "Две неща имам на земята..." Знаеш ли го това? "Любовта и свободата"... Знаеш ли го? "Живота безвъзвратно дал бих за любов. Любовта да дам за свободата съм готов!"... Едно момче, мой съотечественик, го е съчинило. После го убиха. Ти какво си мислиш, че да умираш за свободата е само ваша привилегия? Имаш много здраве! Ей... Я ме погледни внимателно! Така... Още веднъж! Ти май... Ти май си девствен, моето момче.

ОРЦЕ. Престанете, моля ви!

АНА. Какво ми се молиш! Боже милостиви, как си допуснал такова нещо!

ОРЦЕ (сърдито). Госпожо, да не говорим повече глупости! Аз трябва да вървя. Искам да ви предам парите, които ви дължим за голямата услуга.

АНА. Ще плащате! Вълшебен миг!... С какво?

ОРЦЕ. С лири.

АНА. Може. И колко?

ОРЦЕ (вади кесия). Надявам се, че с тази сума ще успеете да си уредите живота на първо време!

АНА. Мислите! Те ще ми помагат да си уредя живота! На мене! Потомка на разорен унгарски благородник и преуспяваща циркова актриса. Че това е чудесно! Тогава помагай! Тогава дръж се! (Отива към кулисите.) Хей, келнери, музиканти, девици, елате да си уредим живота! Елате да посвирите на това момче, то не знае какво е хубава музика, не знае какво е песен... (Към Орце.) Пий, ще има още! Пий и умри щастлив. Аз, Ана Шепец, плащам!

ОРЦЕ (изпива чашата си на един дъх). Сбогом!

Тя го хваща за раменете.

Казах, че си тръгвам.

 

В това време на дъното на сцената се мяркат музикантите. Засвирват тиха музика.

АНА. Никой не те задържа насила, мили глупчо. Спри се две минути, затвори си очите и послушай! Най-хубавите песни нямат думи,нямат и ноти, вятърът ги е разпилял... Вместо тях сълзи са окачени по петолинието и капки вино, и сърца на мънички птици... Чуваш ли? Глух ли си, бунтарино? Да си ръката! Дръж ме!... Ако си решил да се жертвуваш, момче, много бедничка е твоята смърт. От какво се отказващ, когато нищичко не знаеш... Чуваш ли цигулката, представял ли си от колко изтерзани сърца са изтеглени нейните струни?... Какво губиш ти, приятелю, каква жертва правиш, когато нищо не ти е скъпо?

ОРЦЕ. Повтори ми онзи стих! Как беше... Две неща имам на земята – любовта и свободата...

АНА. Защо да го повтарям. Ти нямаш нито едното от двете.

ОРЦЕ. А ако изведнъж откажа да дам любовта заради свободата?

АНА. Тогава значи не си истински мъж. Ела да танцуваме.

ОРЦЕ. Не мога. Не знам.

АНА. Няма никаква нужда да знаеш... Прегърни ме! Казвам ти го строго! Прегърни ме... Кротко... Хайде де, боязливецо! Зажуми и напред!... Така, виждащ ли, няма нищо страшно. Не ме мачкай! Само тъпите мъже доказват силата си върху жените...

ОРЦЕ (неочаквано я пуска и отстъпва). Откъде се взе ти?

АНА. От една стара кръчма. Аз съм от онези жени. които вървят подир войниците и ги милват, преди да ги разкъсат гранатите.

ОРЦЕ. А имаш ли си някого, като цял живот скиташ?

АНА. Цигулар къща не храни. Аз имам моите песни и те са бездомници...

ОРЦЕ. Защо хората измислят песни?

АНА. Защото разбират, че ще умрат.

ОРЦЕ. А ти защо реши да ни помагаш? Защо рискуваш живота си, заради нас?

АНА (вади огледалце от чантата си). Виж!... Погледни колко си отиваме! Една кабаретна артистка и един атентатор... Нали ми платихте?

ОРЦЕ. Но ти ще пропилееш всичко още тази нощ!

АНА. С велико задоволство. Няма такива пари, които един човек на място не може да пропилее, преди слънцето да е изгряло.

ОРЦЕ (усмихва се). Ние много си приличаме... И аз искам за една нощ да пропилея всичко, което съм събрал през живота си.

АНА. Милият! Колко е амбициозен! Искаш да разруши всяко зло. Нема да ти стигне динамитът.

ОРЦЕ. Заради тебе.

АНА. Благодаря. А сега си върви. Както виждаш, аз имам задължения... (Обръща му гръб)

Орце бавно се тръгва.

Свирете, господа: "Възторгът от любовта трае само миг, тъгата – цял живот!"

ОРЦЕ. Помоли ги да изсвирят онази песен още веднъж!

АНА. Не, господине! Поръчки изпълняваме само на сцената. Сега свирим за нашите души. Нощем те са свободни... понякога.

ОРЦЕ.Тогава ще застана отвън и ще слушам.

АНА. Недей! Песните глъхнат, когато ги слушаш сам. Избирай, войниче, или ела с мене, или си умирай глух! (Отдалечава се навътре в сцената.)

 

Орце бавно тръгва подире й. Тя му подава ръка. Двамата се загубват в гаснещите светлини... Музиката остава.

 

СТАРЕЦЪТ. А, не, господин съдия, за тая работа аз нищичко не знам. Нито съм бил там, нито съм чул нищо... Днес всеки може да си измисля, каквото си ще.-.. Аз друго знам. Едно утро в Солун започнаха да разкопават улицата пред банката. Вода някаква има текнало да прекарват. И ето го глупавия случай, господин съдия! Най-големият враг на всеки атентатор... За няколко дни и трудът, който бе отнел години, можеше да бъде разкрит. И тогава те не се стърпяха и решиха да действуват!

 

Светлина. На сцената се появява Павел Шатев, облечен в строг тъмен костюм, с широкопола шапка и куфар в ръка.

 

ШАТЕВ. Няма ги още моите другари. Ако не дойдат, кусур не бива да им връзвам. Вече всеки си има своя грижа.

Чува се параходна сирена.

Параходът "Гвадалкивир". Особено име! "Гвадалкивир", ида. Ще пътувам за Марсилия. Сега ми излезе късметът. Никога не съм бил там. Голям град, хубав град с много слънце и много кръчми! Няма да се Видим, Марсилия. Дано и параходът никога не те види!... Днес, когато се пробуждах, нещо особено ми се видя... Имам си аз един грях и защо точно днес ми се яви насън, не знам. Когато преди две години копаехме с Манджуков канала в Цариград, за да хвърлим тамошната отоманска банка, използувахме един склад. Оттам тръгваше тунелът под земята. Другарите ни идваха през няколко дни храна да ни донесат и да изхвърлят пръстта, дето я събирахме в едни сандъци. Сетне те заключваха вратата отвън и си отиваха. Ние никъде не се показвахме... Веднъж, как стана, изглежда, преди да си отидат, в склада се вмъкнало едно куче... Объркало се нещо! Видехме го, чак когато онези си беха отишли и заключили вратата... Куче малко, слабо, никакво куче, но куче! Сега какво! Сега то се върти уплашено насам-натам, но ако рече да лае, ако иска да си излази й вземе да драска по стените? Ще го чуят полицаите отвън и край! С нас беше свършено. Казах на Манджурков: требва да го убием... А какво беше виновно кучето? Аз обичам кучетата, но казах – требва да го убием... И изведнъж стана объркано и страшно... Едно куче! Ние не можехме да утрепем едно куче, а бяхме атентатори. И като разбрахме това, станахме жестоки!... Подлъгахме го и го убихме... А тази сутрин го видех. То. Гледа ме в очите... И изведнъж се зарадвах много, че го виждам живо. Не сме го убили! Не сме живо е! И когато видях, че е на сън, ми стана криво... Бяхме го убили наистина! Другото ми е ясно, другото го разбирам, но защо това куче взе, че дойде, това цел живот нема да разбера. (Вдига куфара, насреща му се задава Коста Кирков.)

КОСТА. Имаш още време, Павле!

ШАТЕВ. Мислех, че няма да ме изпращате.

КОСТА. Как тъй! Без да ти речем "бог да те прости"!

МЕЧЕВ (влиза). Как тъй, без да си речем "бог да ни прости"! Без да полеем вино червено... Има си обичай за здраве, има си и за смърт. (Отива зад кулисите и взима четири чаши. Сяда на земята и поставя куфара на Павел на коленете си. Нарежда чашите.) Колко кила има?

ШАТЕВ. Дванайсет кила динамит, две ризи, два чифта чорапи, два чифта гащи...

МЕЧЕВ. Че много ще се преобличаш!

ШАТЕВ. Взел съм и две книги прочитай за вид... "Клетниците" от Виктор Хюго... Ако го отворят на митницата де...

МЕЧЕВ (вади от джоба си бутилка). А ако решат да го претърсят?

ШАТЕВ (невъзмутимо). Ще го взривя. Тука съм пъхнал един много къс фитил, ще го запаля с цигарата.

КОСТА. Виждаш ли колко ясно е днес морето?

ШАТЕВ. Все него гледам.

КОСТА. Това море, това море, колко много го обичам... А след малко то ще те погълне.

ШАТЕВ. Негова си работа, Коста... Къде е Орце?

КОСТА. А отдолу по кея ще минат ученичките от италианската гимназия... Много са хубави, нали? Да им се ненагледаш, да им се неналюбиш!... Кажи как да се мре, а?

ШАТЕВ. Който любил – любил, който времето си губил – губил!

КОСТА. Ами ако тя не дойде никога?

МЕЧЕВ. Коя няма да дойде?

КОСТА. Свободата?!

МЕЧЕВ. Ако! Иначе е много лесно, набираш цветя от градината и заповядай, добре дошла... (Налива.) Хайде, хубаво вино съм намерил в твоя чест!

 

Чукат се и пият. Идва Орце.

 

ОРЦЕ (към Павел Шатев). Да видя паспорта ти!

Шатев с готовност му го подава.

Тъй... Манасов от Кюстендил. Билетът!

Шатев подава и билета си.

В изправност си, Георги Манасов, можеш да заминаваш. Ние чакаме от тебе знак. Избухне ли параходът - започваме!

ШАТЕВ. Защо го повтаряш?

ОРЦЕ. За да го запомниш. Хванат ли те жив, знаеш само едно – ти си ей този – Георги Манасов от Кюстендил! Никого не познаваш в Солун, никого не си виждал, никого не си чувал... Издадеш ли Някое име (говори без заплаха), от гроба те издавям и пак ще те изкормя!

ШАТЕВ. Много си любезен. Орце Попйорданов.

ОРЦЕ.. Не сварих друг да етана, Павле. (Взима чашата си и се чука с него.) Лека ти пръст, приятелю!

ШАТЕЛ. За пръв път ме наричаш приятел.

ОРЦЕ. И завинаги! (Разбива чашата в земята и сграбчва Павел в прегръдките си... След миг рязко го отблъсква.) Хайде, какво се повърташ? Да не мислиш, че французите ще седнат да чакат, понеже атентаторът им се туткал по пристанището!. И да знаеш, дал съм ти най-хубавия динамит на този свят. Чак ми е жал за него.

ШАТЕВ. Прощавайте, ако нещо съм съгрешил! (Вдига куфара си и тръгва.)

СТАРЕЦЪТ. Чу ли, господи съдия, той иска прошка. Няма да я измили. Той беше първият с Динамит в душата... Защо не го спрях ли? Ех, господин съдия, колко лесно ти се струва това сега. Та нали, ако бях опитал, той най-напред мене щеше да убие...

 

Павел Шатев се отдалечава. Другарите му свалят шапки. На сцената излиза Джемал бей, придружен от две заптиета.

ДЖЕМАЛ. Отрано сте започнали с виното, господа!

МЕЧЕВ. Рано пиле, рано пие, ефенди!

 

Чува се сирената на парахода.

КОСТА. Ние си пием тука, а хората пътуват по света.

ДЖЕМАЛ. Пътуват. Едни отиват. Други се връщат. Но всички са еднакво недоволни. Едните там, дето са били, другите – тук, дето са си. Тъй си върви дунята... Е, нека бъде спорен денят за вас, господа!

МЕЧЕВ. От твоите уста в божиите уши, ефенди!

ОРЦЕ. Трябва да се отваряме очите. Те са надушили нещо и усилват стражите. Само че не знаят къде ще ударим... Коста, да си повторим урока! Успял, не успял Павел, утре е наш ред! Разделяме се и всеки по пътя си. Вие с Димитър взривявате газопровода, аз отивам под банката. Другите си знаят работата. Щом изгасите осветлението в Солун, аз паля фитила. Ако останете живи, ти, Коста, ще нападнеш австрийската поща, влизаш вътре и възпламеняваш поне две гранати, ако там не те убият, ще те убият отвън. Мече, ако не умреш пътьом, гледай нещо да помогнеш на Коста. Вече сметки без дявола да не ми се правят, но внимавайте да няма убити от обикновените хорица. Заптиетата не се броят. Ако трябва да се застреляте, гледайте да се гърмите в лицето, за да не се разпознавате лесно. Толкоз. Няма да си казваме сбогом! Аз, Орце Попйорданов, ви обичах... (Тръгва към изхода. Обръща се, иска .да каже нещо, но маха с ръка и излиза.)

МЕЧЕВ. Горкият Йордан, горкият Попйорданов, той си верва, че това, което ще вършим, е много важно, много големо!... Дай! Пий! (Налива остатъка от виното). Нищо нема да направим, Коста, все едно и също ще си остане, лъжовна свобода, нещастни българи, робска Македония.

КОСТА. Тебе никога не съм разбирал. Защо тръгваш, като знаеш, че нищо няма да излезе?

МЕЧЕВ. Ами баш за това, баш защото знам! Не разбираш ли? Коста, абе лошо нещо е човекът. Сбъркал го е господ, ама нейсе! Правил си е кефа, когато ние създавал, пък после рекъл: майната му, нищо не излезе. Избърсал си ръцете й ни захвърлил. Пък и заповеди изредил, до десет и ги наброил: туй ще вършиш, онуй нема да вършиш. Хем посран, хем голям. Хем си оставил ръцете, хем ме натирил, хем пък ще ми нарежда как да живея. Така ли! Да ме прощаваш, господи, но щом ти искаш да живея, аз пък ще умирам, щом ти искаш да кротувам, аз пък ще се бунтувам. Не му стигнахме ние хората, че излъга и сина си. И той дошел да се харчи за людете. За какво ще се харчиш бе, момче, за какво ще се пънеш и разпъваш? Ти с баща си требваше да се разбереш по-напред, а не нас да се юркаш да спасяваш! Ама и той., Христос, фокуси взел да прави. Умирам, вика, за вас, хора, но след туй ще възкръсна. Че както знаеш, че ще си възкръснеш, какво е туй умиране, бе? Страдал бил за нас. Страдал една седмица, че нема и седмица – от среда до петък. Одраскали му главата с тръни, ударили му два шамара, даже кръста не си е носил сам, ами се намерили будали да му помагат. В петък лега в гроба, в събота вечер става и си отива в къщи. А онзи, баща му, гледа отгоре и праща гръмотевици, за да шашардиса гламавите евреи. И две хиляди години ние, низшите духом, цъкаме се уста и се кръстим. За какво да ни пита човек? За какво, като на тази земя всеки прост човечец е страдал хиляди пъти повече от Исуса и нема за него възкресение, нема Великден. Две хиляди години ние се кланяме на неговите сълзи, а бършем очите на децата с мръсни длани. Който иска, нека търпи и верва, аз повеке не мога. Ще ида и ще го заплюя!

КОСТА. Добре, че нема да го срещнеш!

МЕЧЕВ. Е, за това пък най-много ме е яд! Ти, Коста, си безбожник и много ти е лесно, а аз търся бога, за да му искам сметка, пък него го нема. Иди после казвай, че този свет бил умна работа...

 

Чува се далечен, силен тътен.

КОСТА. Това беше Павел Шатев от Кратово!

МЕЧЕВ. Беше.

КОСТА. Наш ред е, Диме, да тръгваме... Сега полицията ще наскача...

МЕЧЕВ. Върви! Идвам!

 

Коста тръгва.

(Мечев се спира и вдига глава към небето.) Боже, помогни ми да те найда и да свършим веднъж завинаги с тебе!

 

Затъмнение.

 

На сцената са Джемал бей и Непознатият.

ДЖЕМАЛ. Започнаха. Аз спечелих...

НЕПОЗНАТИЯТ. Казвам ти, ефенди, пази банките, пази пощата, там ще ударят!

ДЖЕМАЛ. С какво ще ударят! С артилерия ли? Удвоил съм стражите, засади съм поставил... Нека гърмят по улиците. Този ден е отреден за тях, но утре край с българите в Солун. Този ден е отреден за тях, но утре край с българите в Солун.

НЕПОЗНАТИЯТ. Не е добре полицията да ги коли, ефенди.

ДЖЕМАЛ. Ще ги колят възмутените граждани, а полицията ще ги защищава. Цял свят знае, че нашата полиция е малко мудна.

НЕПОЗНАТИЯТ. А аз къде да се дявам, ефенди?

ДЖЕМАЛ. Твоя грижа! Иди и се обеси на първото дърво.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сполай ти, Джемал бей, за добрите думи... Но от времето на Юда Искариотски не съм чул някой предател да се е обесил сам. Изхитриха се хората, ефенди. Аз си знам мястото. Сега то е на боклука. Там ще се зария, ще се скапя като стара гъба, нека ме тъпчат и размазват, нека бурените ме покриват, ще червясам и никой няма да ми посегне от погнуса. Тъй ще изкарам лятото и есента, после зимата, напролет все една споричка ще е останала от мен и един ден пак ще поникна.. Може да потрябвам някому, ако не на тебе, на твоя заместник. (Излиза.)

ДЖЕМАЛ (пляска с ръце). Доведете арестувания!

Влиза Павел Шатев, окован с вериги, съпроводен от едно заптие.

Две неща имам да те питам, господине! (Прави знак на заптието да излезе.) Първото е: защо ти единствен от всички пътници на "Гвадалкивир" не си потърси парите от билета?

ШАТЕВ. Грешка направих, ефенди. Сбърках, че не ги потърсих веднага. Сега нямаше да бъда арестуван.

ДЖЕМАЛ. Добре! Може и да си богат, да не са ти дотребвали пари. Но... багажа, господине, него защо не подири?

ШАТЕВ. Не вярвах, че се е запазил.

ДЖЕМАЛ. Параходната компания съобщи, че багажът на всички пътници е невредим.

ШАТЕВ. Но моят не, ефенди. В него имаше дванайсет килограма динамит. Сещаш ли се?

ДЖЕМАЛ. Аферим, господине. Драго ми е да срещам доблестни мъже! Тогава остават формалностите. Как се именуваш... Май сме се виждали с тебе?

ШАТЕВ. Георги Манасов.

ДЖЕМАЛ (с насмешка). От град Кюстендил?

ШАТЕВ. Да.

ДЖЕМАЛ. И, разбира се, никого не познаваш в Солун, нямаш близки, нямаш приятели...

ШАТЕВ. Аз сам пътувах оттук.

ДЖЕМАЛ. За онзи свят.

ШАТЕВ. Където стигна, ефенди.

ДЖЕМАЛ. То се видя къде стигна... А да познаваш някой си Павел Шатев от Кратово?

ШАТЕВ. Не, ефенди, за първи път чувам това име.

ДЖЕМАЛ. Добре, щом е така! (Пляска два пъти с ръце. Въвеждат Иван Гарванов, също окован във вериги.) Гарванов ефенди, този човек призна, че е запалил френския параход. Ти познаваш ли го?

ГАРВАНОВ. Да.Това е Павел Шатев, бивш мой ученик.

ДЖЕМАЛ. Добре си го изучил на физиката, отръки му идват експлозивите. Какво ще кажеш на учителя си, господин Манасов?

ШАТЕВ (невъзмутимо). Не познавам този човек, нещо се е объркал. Изплашен ми се вижда, но аз за пръв път го срещам в живота си. Хората си приличат, ефенди.

ДЖЕМАЛ. Стига глупости, господа. Нямам време да ви слушам. Вие чуйте мене, пък дано ви влезе нещо в главата. Даскале, помниш ли съобщението в онзи вестник, че в Солун се очаквали тревожни събития? Тогава си се чудил защо ти го пращам и кой е неговият автор. Сега вече не се чуди, защото аз бях неговият автор. Намекнах ти, Гарванов, че е време да се сдружим, не дадохте ухо. Вие бързахте да правите въстание, от което ние нямахме полза. То се обръщаше против нас, защото ние искаме свобода не само за българите, а за цела Турция. Само че аз бях подразбрал, че между вас има луди глави, които искат да правят атентати според европейската мода. Затова реших да пусна съобщението. То трябва да ги подстори, да не се стърпят и да предварят въстанието. Аз, господа, очаквах тези атентати като манна небесна. И ви благодаря покорно, господин Шатев. Сега властта ще изглежда наскърбена, гневът й – благороден и справедлив, а българите са виновни за всичко. Не заслужават свобода тези варвари, които посягат на цивилизацията. Аз съм длъжен да взема мерки и спокойно арестувам всичко живо, всичко подозрително, начело с господин Гарванов.

ГАРВАНОВ. Нали уж съчувствувахте на нашите идеи?

ДЖЕМАЛ. Даскале, аз съм по-напред турчин, а после свободолюбец. Какво съм виновен аз, че сме дошли преди пет века по тези земи? Много е късно да ни гоните насила. Тази земя е наша по право, а ваша по наследство. Трябва да се споразумеем да живеем заедно. И затова искам да направя едно добро. За мене параходът, който още гори в залива, ми е достатъчен повод за действие. Но вие знаете и други хора, които се готвят да вършат безумства. Обадете ги.докато е време, да не гинат нахалост. Гарванов, ти си умен човек. Кажи къде да ги търся! Какви са им плановете? Солун е голям.

ГАРВАНОВ. Аз нямам нищо общо с тази работа. Но дори и да бях осведомен, щях да мълча.

ДЖЕМАЛ. Ти, господине, с двете имена?

ШАТЕВ. Аз не познавам никого тук.

ДЖЕМАЛ. Колко сте единни в глупостта си! Тъй... Щом вие не искате да спасите своите, аз пък ще пожертвувам вас. Ще ви предам на съда и ако е рекъл господ, ще ви обесят. Оставям ви сами. Може пък да се познаете и да поумнеете! (Излиза.)

ГАРВАНОВ (след пауза). Е, Павле, доволен ли си Сега? Видя ли какво постигнахте? Направихте услуга на Джемал. Сега вече в Солун наистина няма да има въстание и вместо да умрем достойно в Балкана, ще умрем в затвора, поругани от наши и чужди!

ШАТЕВ. Господине, казах вече, че не ви познавам. За мене е все едно къде ще умра. Вие, изглежда, се грижите смъртта ви да бъде представителна.

 

Затъмнение.

 

Влиза Орце Попйорданов. Отваря капаците на подземието и измъква края на бикфордов шнур.

ОРЦЕ. Три години! Три години стоиш пред очите ми. Три години стърчиш над мене, тежиш ми, а аз съм долу, в земята, в основите ти, подкопавам те и в шепите си изнасях пръстта. За всички хора по света аз ще бъда един луд човек, лош човек... За три години хората правят най-прекрасни статуи, а аз ровя отоманската банка в Солун... (Гледа към сградата.) А този глупак, нейният директор, се е наврял с дечицата си горе, като буба в пашкул. Скъперник! Не можа в цел Солун дом да си наеме, а живее върху парите си и моя динамит!

Чува се далечен тътен. Осветлението силно намалява.

...Така. Угасихме светлото! Браво, Коста Кирков, браво, Мече, браво, велешани! Свършихме я работата! (Боди цигара и кибрит, запалва, вдъхва два пъти от дима и поднася цигарата към фитила.) Съскай! Съскай! Ето я моята песен, мила Ана! Късно беше да ме учиш на други. (Изведнъж той се изправя, затичва се нагоре по площадките на сцената и заблъсква с юмрук.) Господин директоре, господин директоре, след две минути банката ще експлодира! В основата й има заложен четвърт тон динамит. Взимай децата, жената, котка, ако имаш, и бягай през задния изход!

ГЛАС. Кой сте вие!? Какъв сте вие?

ОРЦЕ. Никой! Господин директор!... И нищо повече не питай, ами бягай... (Слиза обратно, застава в единия ъгъл и вади часовника си.) Сега вече можеш да вървиш! Сега трябва да вървиш!... Остава ни още една минута живот... Още...

Неочаквано се чува шум от приближаващ файтон, конски тропот, звънци...

Стой! Назад! Назад, глупако! Чуваш ли? Спри се!

Ярка светлина. Грохот, После всичко потъва с непрогледен мрак. Осветлението бавно се възстановява. Орце лежи по очи на сцената. Там, където беше силуетът на банката, вече няма нищо. На няколко метра от Орце има калъф от цигулка. (Орце бавно се надига, залита и вперва очи в полумрака.)

Няма я! Вече я няма! Вече нищо няма... (Тръгва, залитайки, но вижда калъфа на цигулката и се спира.) Цигуларино, приятелю, ти пък откъде се взе? Закъде се бе забързал? За свирня ли? Значи твоята кръв не можах да опазя. Прощавай! Цигулар къща не храни!... На виж, погледни там. Нея вече я няма. Динамитът беше повече, отколкото трябваше. Разхитител съм аз... Сега какво щях да правя? Христос возкресе!... Тихо е. Мълчат! Не се радват. Не пеят... (Провиква се.) Има ли щастливи хора на този свят?... Не отговарят...

Изведнъж се чуват стъпки на подковани ботуши, в дъното с мяркат силуети.

Аха-а! Ето ги... Откога ви чакам, господа! (Вади от джоба си граната и я хвърля по посока на глъчката. Взрив. Вади втора. Нов взрив.) Повече нямам нищо!... Хора, много е скучно тук! (Застрелва се.)

 

Светлина. На сцената се появява Джемал бей с няколко заптиета.

 

ДЖЕМАЛ. Ти тука!... Вие там!... Вие двамата ще пазите този вход. Ще връщате всичко живо. Който се опъне – ножа!... Сглупих! Знаех, че ще нападнат, допусках, че и банката им е целта. Засади бях приготвил. Нямате откъде да минат. Но че ще минат под земята, че години ще ровят, не се сетих да предположа. Всичко бях пресметнал, само едно изтървах – че са тъй отчаяно трудолюбиви! Ето това моят ориенталски ум не можеше да го побере!... Върнете назад господина! На сцената се появява Коста Кирков, облечен в редингот, цилиндър и бели ръкавици.

КОСТА. Но защо, господа! Аз имам да изпращам депеша.

ДЖЕМАЛ. Днес пощата няма да работи, господине! Ела утре.

КОСТА. Но аз днес съм решил да пътувам, ефенди.

ДЖЕМАЛ. Съжалявам. Затворено е. Дръпни се назад!

КОСТА. И аз съжалявам! (Вади от полите на редингота две гранати и пристъпва напред.) Настрана! Махайте се от пътя ми! Заптиетата се стъписват и за миг отстъпват. (Но Коста Кирков не тръгва напред, а продължава да стои протегнал двете си ръце с гранатите, сякаш иска да ги поднесе в дар.) Господи! Не мога!

ДЖЕМАЛ (Отстъпвайки). Затрийте го, бре! Затрийте го, докато не е шавнал.

КОСТА (бавно тръгва към заптиетата). Не ме е страх! Не ме е страх. Аз съм свободен човек!

Джемал съобразително стреля. Коста се олюлява, но продължава напред и тогава заптиетата в ужас и полуда го пробождат с щиковете си. Той се свлича на колене и изтървава гранатите, които кротко се търкулват на пода...) Кой? Кой... казва ... че не боли? (Свива се на земята.)

 

Чуват се изстрели. Тропот. На сцената се втурва Димитър Мечев.

МЕЧЕВ. Жив стигнах! Коста, братко, идвам! (Прикляка до тялото.) Защо бързаш... Почакай... Рекохме двамата, значи двамата...

На сцената се появяват още заптиета.

(Надига се и тръгва срещу заптиетата.) Какво бре? Вие жив ли искате да ме хванете, а? Буйрум! Заповядайте!

ДЖЕМАЛ. Предай се, комита!... Нема смисъл никакъв!

МЕЧЕВ. Това отдавна го знам, ефенди! Предавам се! (Измъква гранатата от джоба си и изтегли капсула. Сяда отгоре й.) На-а-а! (Ужасяващо прозвучава гласът му. Светлина. Трясък.)

 

Затъмнение.

 

На сцената е Джемал, до кулисите се е прислонил Старецът,

ДЖЕМАЛ. Един параход, една банка, един повреден газопровод, линията на железницата, едно кафене, още една сграда. Шестима атентатори убити, един арестуван, двама заподозрени. Такава е сметката от солунските атентати... Сега са на ред правоверните.

СТАРЕЦЪТ. Двеста българи заклани, десетки изнасилени жени.

ДЖЕМАЛ. По официални данни ще бъдат по-малко... (Към кулисите.) Доведете жените!

Сцената се осветява, на дъното покрити с платнища, са подредени тела на хора. Влизат Лелята и Радостина.

Не е моя вина туй, дето ще видите! Тия хора там са ваша кръв... Повиках и да ги разпознаете... (Отива към платнищата.) Приближете, госпожо, не е за женски очи, но няма как. (Отмята първото платнище.) Познаваш ли го?

ЛЕЛЯТА. По какво да го позная, ефенди! Човек се познава по лицето, а този лице няма.

ДЖЕМАЛ (към Радостина). Вие, госпожице?

РАДОСТИНА (приближава с усилие). Не, ефенди...

ДЖЕМАЛ (рязко повдига второто платнище). А този? Заради него ви извиках. Той не смогна да се обезобрази. Господ пази хубавците и след смъртта. Виждала ли си го?

РАДОСТИНА. Виждала съм го.

ДЖЕМАЛ. Името!

РАДОСТИНА. Името му не знам.

ДЖЕМАЛ. И таз добра! На такъв хубавец да не знаеш името!

РАДОСТИНА. Хубостта му не е била за мене, ефенди.

ДЖЕМАЛ. И вие ли, госпожо, не го познавате?

ЛЕЛЯТА. Кажете първо какво е сторил?

ДЖЕМАЛ. Беше тръгнал да събаря австрийската поща.

ЛЕЛЯТА. Можа ли?

ДЖЕМАЛ. Убиха го пред входа.

ЛЕЛЯТА. Не го познавам.

ДЖЕМАЛ. Защо ме лъжете и двете? Не ги познавате, няма те нищо общо с тях, ще изкарате, че не са и българи.

ЛЕЛЯТА. Виж за това няма да си кривя душата, ефенди. Щом са тръгнали с главите си зидове да събарят, какви може да са. Да бяха евреи – с пари щяха да ги откупят, да бяха турци – ти щеше да ги скриеш. А тези тук никой не познава и гроба им няма Да знаят, значи – българи са.

ДЖЕМАЛ. Но този е от вашия род.

ЛЕЛЯТА. Всички сме един род.

ДЖЕМАЛ. И ти одобряваш това, което са сторили?

ЛЕЛЯТА. Не, ефенди, не мога да го одобря. Но те по своя воля са си избрали смъртта, как мога аз, дето треперя за живота си, да ги съдя!

ДЖЕМАЛ. Добре, няма да ви мъча повече. Вървете си дома, но ви се забранява да напускате града, докато не приключи следствието!

ЛЕЛЯТА. Голяма милост ни оказваш, Джемал бей, но вън вилнеят твоите турци, а гърците ни гонят с камъни.

ДЖЕМАЛ. Имате си бог, нека той ви пази! (Обръща се и излиза.)

РАДОСТИНА. Да си вървим, лельо! На улицата не е по-страшно оттука.

ЛЕЛЯТА. Иди първо се прости с твоя Коста. Ако не можеш да го целунеш, поне го прекръсти! Така и така без молитва ще го заровят.

РАДОСТИНА. Не!

ЛЕЛЯТА. От какво се страхуваш?

РАДОСТИНА. Това там не е той.

ЛЕЛЯТА. Кога успя да се побъркаш?

РАДОСТИНА. Погледни го... (Приближава към трупа.) Коста Кирков беше нещастен човек, а този изглежда доволен.

ЛЕЛЯТА. Глупости! Все ви се привижда на вас, младите. Лицето му се е изкривило, когато му е излизала душата, затова сега изглежда ухилен... Хайде.момиче, да вървим! Срещнат ли ни душмани на улицата, мене веднага ще заколят, но тебе първо ще изнасилят, има надежда да те отмине ножа... (Излизат.)

СТАРЕЦЪТ. Осъдиха Павел Шатев на смърт, господин съдия, Иван Гарванов изпратиха на каторга. После все пак имаше въстание, имаше опиянение, възторг, република, погром... Оцеля само този човек, който геройски се сражава докрай...

 

Влиза Сарафов, наметнат с черната си пелерина.

 

САРАФОВ. Свободата трая две недели, колкото цъфти люлякът. Останалото е статистика: толкова заклани мъже толкова озлочестени жени, толкова опожарени села, толкова осиротели деца! Отбой! Сега може, да си пишете мемоарите? Когато гробарите си свършат работата, идва ред на историците... Хем внимавайте, моля ви, да не изкарате някой заклан по-малко, ще се обиди... Но аз пазя един документ и сега ще го покажа... (Вади плик.) Ето това писмо и този чек. Човече, ти ме знаеш, аз цял живот пари събирах, на живите им се свидеше да дадат, намери се един умрел и той ми прати... Йордан Попйорданов го казваха, Орце го казваха. Той ми изпрати всичките пари, които бях похарчил за солунските атентати. До стотинка. Преди да загине, отишъл и си застраховал живота в едно дружество и наредил всичко да се изплати на мене... И когато се гръмна, онези шашкъни платиха... Слушай, старче, сега, когато си мисля за този човек и за неговите момчета, мъка ми е голяма, защото направихме грешка с тези атентати... Велика саможертва извършиха момчетата, но с такива покушения до никъде не се стига. А хора като тех не раснат под път и над път... Друг е начинът и аз вече го знам. Сега да са живи моите момчета, пък като ще заседава Европейската комисия за Македония, както се свикват дипломатите на едно място и ще решават както да правят с българите, като събера едно петдесет души юнаци като тех, като ги накича целите с бомби, като ги препаша с динамит и тъй – право в заседателната зала. Заставаме около кръглата маса и казвам аз на всеослушание: "Господа дипломати от любезната нам Европа! (Заплаква.) Или сега, тук на часа, подписвате нашата свобода, или всички ние с вас братски се прегръщаме и литваме в небесата! Казвам ви го най-учтиво, взимайте перодръжките и драскайте по един подпис – малко работа за вас, инак ний драсваме фитилите – нищо работа за нас. Няма да подпишат ли? Няма да подпишат ли... Изведнъж зад гърба на Сарафов се чуват два изстрела.

(Олюлява се, разперва ръце, сякаш иска да прегърне цялата зала, и пада на коленете си.)

САРАФОВ.Този пък сега намери да ме убива..., когато всичко бях уредил... (Пада по очи на пода.)

 

Светлината бавно гасне. Старецът отива към средата на сцената.

СТАРЕЦЪТ. Така загина и последният грешен светец, който имаше пръст в Солунските атентати... Вече и от него няма помен... Прокълна народът атентаторите, песен се запя в онова страшно време: "Бог да убие, мале, Павел Шатев, дето запали парахода, парахода "Гвадалкивир", че настаха клети турци, та изклали старо-младо... Бог да убие, мале, Павел Шатев..." Само че той, прокълнатият, беше единственият, който не умря... Замениха бесилото с каторга в пустинята там дано изгние, но той издържа. Минаха години! Освободиха го и той пак не миряса и пак го осъдиха на смърт, само че друго време и други цар, и пак не го убиха и той още е жив, стар, захвърлен на бунището, изоставен от всички... Питам господин съдия, защо се бави господ? Защо не уби Павел Шатев?... Защо го остави още половин век на земята! Ще речеш, та кога господ е слушал българите?... но аз ще реча друго: Господ си знае работата. Наказа той мене, Павел Шатев от Кратово, къде по-жестоко, дълго да живея, бавно да ослепявам и да чезне от очите ми това, за което бях готов да убивам, да руша и жив да изгния... (Свива се в купчината вехтории.) Простете, млади хора, на Павел Шатев, защото от всички съзаклятници той беше най-несретният, простете му и му пожелайте "Лека нощ!"

 

КРАЙ

 


напред горе назад Обратно към: [Солунските съзаклятници][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1983 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух