Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

Ако някое слънчево утро усетим, че виковете на играещите вън деца се превръщат в нестихващ крясък, ако не смогнем да се приспособим към врявата и затворим прозореца, за да предпочетем задушната тишина, не бива да се притесняваме, няма нужда да се ходи на лекар. Това не се лекува. Започнали сме да стареем.

Никой не иска да се примири с тази диагноза. Искрено се надяваме, че ще открием несъответствието между детската глъчка и нашите нерви другаде. Търсим го упорито и навсякъде, но усилията ни са напразни. Между децата и възрастните винаги е съществувало противоречие и навярно най-сигурното средство то да се разреши е да се остави на времето. Тогава неусетно децата стават възрастни, възрастните - старци, и едните, и другите изчезват. Но огледаш ли се, светът отново се е населил с деца и възрастни, прозорците пак се затварят, драмата пак се повтаря и други се наемат да размишляват за нейните причини. Намирали се хора, които се постарали да запишат своите мисли. Така се появили книгите за възпитанието. И техният огромен брой е сериозно доказателство. че то никога не ни е задоволявало напълно.

Тогава защо още една книга за децата и възрастните? Вярно ли е, че трябва да се пише само когато имаш да кажеш нещо ново на другите? Ако това е така, в наши дни хората, които настояват да споделят открития, стават все повече и повече. Потоп от печатни слова залива земята, дъгата не се вижда на небосклона и кой знае къде всред вълните се е зареяла новата дума. Всеки иска да каже нещо, но кой ли ще го чуе? Един обикновен читател прочита няколкостотин книги през живота си, а годишно издателствата бълват хиляди нови заглавия. Книгата сякаш губи главното си предназначение да бъде прочетена и все повече удовлетворява неясната нужда да бъде написана. Книгоиздаването наподобява пиянски разговор - всички са оратори, слушатели няма.

Тогава? Тогава следва признанието, че писането на книги е сравнително безобидна, прилично платена дейност, която все още не причинява непоправими щети на обществото. То е склонно да я опрощава и да гледа на писателите като на тихи луди, които разговарят писмено сами със себе си. Хората ги държат под око, но снизходително намират, че те са безвредни. В края на краищата, да не вредиш на другите е пасивен, но все пак нравствен принцип.

Цели четиридесет години аз бях свързан с възпитанието. През първите двайсет са ме възпитавали, през вторите - аз започнах да възпитавам. Не знам дали успях навреме да се откажа от тази си мисия. Имах достатъчно подбуди да постъпя така, но главното беше опасението, че след своята четиридесетгодишнина човек обича да си внушава, че всичко, което върши, е сериозно. Нещо по-лошо, тъй като му остават все по-малко време и смелост да се промени, той започва да вярва, че това, което прави, е и правилно. Такова поведение винаги крие опасност за околните. Но моята равносметка беше ясна. За двадесет години педагогични усилия не успях никого да възпитам така, както съм се надявал - нито себе си, нито сина си, нито един мой ученик, нито един мой студент.

Много пъти съм се питал: защо? Защо не сполучих? Сигурно не съм имал нужните способности. Този отговор е честен, но не го намирам достатъчен. Щях ли да успея, ако притежавах всички дарби и качества? Някакъв усет ми подсказва: не. Пак не.

Ето историята на тази несполука, опитът тя да бъде откровено обяснена е и целта на тази книга.

Три орисници, надвесени над люлката, прорицават бъдещето. Три орисници проклети предричат злочести и щастливи дни. Първите две са с по-нисък сан, третата е главната, нейна е последната дума: "Каквото нарече, това и ще биде!" Поверието е разпространено всред множество народи и напомня, че отдавна и навред хората са се питали: предопределено ли е бъдещето на детето, написана ли е някъде съдбата му, или всичко е във властта на случая. То говори и за едно противоречие в човешката природа - всеки иска и не иска да знае бъдещето си. Ние даваме ухо на прорицателствата и бързаме да ги отхвърлим. Предопределеността би била така непоносима, както и пълното неведение за утрешния ден. Това знаят най-добре самите орисници, те заседават при закрити врати, а вещанията на оракула са толкова загадъчни и многолики, колкото е нужно на самите нас.

Моето лично отношение към ясновидството в тесния и полумистериозен смисъл на тази дума е сдържано и по-скоро отрицателно. Винаги, когато са противопоставяли на собственото ми неверие обезоръжаващи наглед факти, съм имал едно плахо, но според мен сериозно възражение. Досега не се е намерил нито един ясновидец, който умее да предсказва цифрите от тотализатора.

За предопределеност на бъдещето започна да се говори "научно", когато се появи учението за наследствеността. То не беше достатъчно изяснено, но точно това пък даваше възможност да се правят потрисащи предположения. "Ябълката винаги ражда ябълки" и една мъничко непредпазлива стъпка допускаше извода: "престъпникът ражда престъпници". "дъщерята на проститутката носи проституцията в природата си".

Историята на научната мисъл доказва, че едно забележително откритие винаги води до съмнителни обобщения от всякакъв характер. Така с Нютоновата гравитация се е обяснявало дори химичното сродство, така дойде ред и на "всичко е електричество" и най-накрая всичко стана "относително".

Наследствеността беше на мода и Ломброзо разгласи подозренията си за родения престъпник. Нацизмът подуши благодатната почва и раздели човеците на пълноценни и непълноценни и въпреки че чистите германци си запазиха първата група, последва трагично несъответствие между теория и реалност.

Въодушевеният произвол с учението за наследствеността доведе до толкова абсурди, че следващата грешка също трябваше да се очаква. Мнозина отрекоха същността му. Мендел, Вайсман и Морган се оказаха мракобесници и през петдесетте години у нас един студент можеше да разчита на успех на изпита си по философия, ако нарече генетиката попщина и нищо друго.

Поведе се изтощителен и вреден спор. Средата е всичко! Достатъчни са подходящи условия и картофите ще станат като пъпеши. С други думи благоденствието беше едва ли не въпрос на селекция. Лисенко побърза да изпрати на заточение закона за неонаследяването на придобитите белези и доста негови привърженици, но все пак отказваше да отговори защо след като поколения наред на определени породи кучета се режат опашките, те винаги имат нахалството да се раждат с дълги. И тъй, щом средата е всичко, тогава и възпитанието е всичко и бъдещето започваше да изглежда твърде оптимистично. Разбира се, на този самоопиващ се оптимизъм откликваше и духът на отрицанието: "Усилията ни са напразни! Всуе се ние мориме!" Всичко е кодирано у човека: характер, способности. пороци, дори болести. Главната орисница е тази, която прочита генетичния код над люлката на новороденото. "Което нарече, то и ще биде."

За щастие и това не излезе вярно. Оказа се. че ако се намерят овчари, които да оставят новородения Алберт Айнщайн в леговището на вълчица и, тя прояви благосклонност към бебето и се наеме да го "възпитава", седем години по-късно никой професор по физика не би се решил да му стане учител. Намереният всред лесовете ученик ще ръмжи, ще пълзи и ако му покажат написано на лист хартия Е=м.с2, вълчето Алберт най-вероятно ще захапе листа, ще го разръфа и изплюе, защото няма да му бъде вкусен.

Примерът с банален, но затова пък неоспорим.

Днес всичките тези кавги позатихнаха. Кесаревото - кесарю, божието - богу. Наследственост и околна среда са признати за съучастници в развитието на човешката личност. Спорно е само надмощието и взаимното им влияние, а тайната е как те могат да станат съдружници в името на доброто.

Ето че неволно изтървах тази многострадална дума. Раждат ли се децата добри? Толкова често си задаваме този въпрос, че не мога да го избегна и аз, но не искам да бързам с отговора, защото прекалено много недоразумения почиват не на неверни отговори, а на неточни въпроси. Какво значи "ражда ли се детето добро"? Класикът логик веднага би се измъкнал - дайте ми дефиниция за доброто, и аз ще се опитам да ви отговоря. Тогава ще трябва цял курс по етика, ще бъдем длъжни да се съобразим с относителността на морала, с неговия класов характер, с нееднозначността на понятията и накрая умореният дилетант ще махне с ръката нали аз интуитивно чувствувам кое е добро и зло". И всичко ще започне отначало. В цялата тази висша бъркотия, искам да кажа в този порядък на висшата материя, има все пак нещо ясно. При всичката си нееднозначност доброто и злото се проявяват, когато хората общуват помежду си, те са социални категории и се определят от поведението на човека към околните.

А бебето? То с безпомощно, то плаче, смее се, иска да яде. подмокря се, спи, то е очарователно и мило, смешно или тъжно, но аз не разбирам какво значи зло бебе. Не ми е ясно и кое бебе е добро.

"Имаше едно време едно много лошо бебе"... Никоя приказка не започва така, никоя легенда. Дори тази за Антихриста, който по условие би трябвало да бъде зло бебе, споменава само, че младенецът се е родил с два зъба в устата. Никакви други зловещи характеристики.

И ако се иска да споделя собственото си мнение, смятам, че децата не се "раждат добри", нито пък зли, но съм уверен, че те се раждат с предразположението да станат добри хора, че с много малко, и то болестни изключения, всички деца могат да станат добри хора. За осъществяването на тази възможност, както и за нейното проваляне, е отговорно възпитанието във възможния най-широк смисъл на думата. С други думи, аз вярвам в началата на педагогическия оптимизъм, и то не защото е по-благоразумно да изповядваш разпространена вяра. Не. Еретикът има едно безспорно предимство - не рискува да го обвинят в скучен традиционализъм. Аз обаче поемам този риск, защото все повече и повече се убеждавам, че принципът на оптимизма във възпитанието има свое дълбоко и първично съответствие в природата на човека.

Ние живеем в нов ред и той единствен от всички съществували на земята е успял да създаде представа какви трябва да бъдат личностите, които го отстояват и развиват. Възпитанието може да бъде съзвучно с целите на обществото само при една всеобща и справедлива обществена уредба. Задачите, които поставя комунистическото възпитание, са ясни, но според мен най-важният въпрос в нашето съвременно духовно развитие е дали средствата, които използуваме, отговарят на принципите Защото без съответствие на средствата не мога да си представя осъществени принципите. Не мога да си представя осъществен социализъм без дълбоко социални личности, притежаващи естествена потреба да живеят в съгласие с новата нравственост, без щастливи и задоволени хора, подтиснали и надделели естествения егоизъм... готови да бъдат равноправни членове на едно общество, което ненавижда насилието, националистичните, расистките и груповите предразсъдъци, мъже и жени, освободени от десетки невротизиращи комплекси. Не мога да си представя този социализъм без онова възпитание, което ревниво служи на неговите идеали, не мога да повярвам, че то може да доведе до резултати, ако се намира в ръцете на формално изповядващи идеята възпитатели и ръководители.

Някога Макаренко изливаше благородния си гняв срещу всички усилия, лишени от ясна, точна и предварително насочена цел на възпитанието: "Колкото и да е странно. в педагогическата теория целта на възпитанието се превърна в почти забравена категория." За да се обоснове, той посочваше следното определение: "Да се възпитават децата, това означава да се развиват техните положителни качества - честност, правдивост, добросъвестност, дисциплинираност, любов към учението, социалистическо отношение към труда, съветски патриотизъм и прочие..."

"В това мило "научно" изброяване - продължава по-нататък Макаренко - всичко ме кара да изпадна във възторг, а най-много ми харесва това "и прочие". Тъй като пред това положително качество се намира съветският патриотизъм, може да се надяваме, че "и прочие" няма да бъде лошо. Каква тънкост на понятията, от една страна честност, от друга добросъвестност, а между тях подплатена с добродетели като с вата се намира "правдивостта"... Погледнете само с какво старание е изписана думата дисциплинираност. При това сериозно, защото пред нея се намира "отговорността".

Иронията на големия педагог срещу този списък на синонимни добродетели важи и днес за всички, които се задоволяват да представят целите на възпитанието като набор от пожелания. Нямам предвид съвременната теория, а съществуващата практика. Преди последната редакция на тази книга един от рецензентите справедливо ме упрекна, че едностранчиво се позовавам на педагогическата литература, че в последно време са се появили много нови трудове, които очевидно не познавам. Замислих се какво да предприема. Никога не съм имал намерение да правя анализ на съвременната педагогика, това нито е по силите ми, нито отговаряше на идеята на тази книга. Разбира се, можех да се застраховам с някой и друг цитат, но вместо това реших да задраскам повечето, които бях използувал. Предпочитам педагозите да ме вземат за добронамерен невежа, отколкото да изпадна в положението на един професор, който обезоръжаващо твърдеше: "Едни пишат тъй, други тъй, и кой е прав и аз не знам, да ви кажа правото..."

Нямам амбицията да кажа нови и неподозирани неща. Моята цел е да посоча обстоятелства и явления, които пречат на децата ни да стават по-добри и по-социални от нас самите. Моята цел е предизвикателство към размишления и за да я постигна, не ми се ще да бъда умерен в оценките си. Сигурно ще преувеличавам, сигурно ще бъда краен. Статистическата обективност ми е скучна. Тя не отговаря на нашите вълнения. Защото аз не знам по-загадъчно, по-емоционално, по-трагично явление от това, как детството, богато на възможности, на чувствителност към красотата, на възприемчивост за доброто, детството, пълно с трогателна невинност, се превръща в скучна, еднообразна, изсушена и пресметлива зрелост. Убийството на Моцарт във всеки един от нас, за което говореше Сент Егзюпери, продължава да се извършва. Да не си затваряме очите, да не се опитваме да го отричаме. Каква полза да демагогствуваме пред самите себе си?

Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Данаилов. Всички права запазени!