Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

Някога в медицината бе безусловно прието лекарят да не споделя с болния сериозността на заболяването. Той имаше основания да постъпва така, вярваше се, че истината няма да помогне за лечението, тя само ще потресе и накърни и без това отслабналата духовна съпротива на страдащия. Днес в някои страни мислят другояче. По-добре болният да знае всичко. Въпросът е сложен и спорен, но в обществото, където всички сме болни и всички лекари, лъжата едва ли има терапевтично значение. Наистина някои социолози намират, че не е оправдано да се дава гласност на всяка статистика, и съображенията им наподобяват тези на лекаря, който премълчава истинското страдание. Но лекарят поне сам се заема с лечението ако постигне успех, няма особено значение какво е преболедувал пациентът. Лошото е, че статистиката никого не лекува, а да премълчаваш нейните изводи понякога е страшно.

Преди десетина години един представител на правно учреждение официално сподели пред група журналисти, че според проучванията между децата, извършили престъпления, броят на тези, които произхождат от семейства на разведени родители, е по-малък от тия, които живеят всред "добри" семейства. Юристът се съгласи да публикуваме това заключение, но по-късно, когато му дадохме да прочете материала, той задраска всички конкретни данни и настоя да отпечатаме само общите му фрази.

Не ми се вярва, че подобен страх има нещо общо с усилията ни и надеждите животът на нашите деца да става по-добър, мисля. че и той е резултат на лошо възпитание. Защото да се опасяваш, че народът ни е на някакво инфантилно равнище, което налага да му се спестяват истини, означава не само да се приобщаваш към онези, които с наслада говорят горчиви думи за националното ни самочувствие, но и да съдействуваш за неговото подтискане.

- Престъпността у нашите непълнолетни нараства.

- Самоубийствата всред младите хора се увеличават.

- Наркоманията, която доскоро беше екзотична рядкост, започва да се среща заплашително често. Който не вярва, би трябвало да отговори защо давиловите капки и седалгинът се продават вече само по лекарско предписание. Сам аз познавах трима души, които завършиха живота си заради наркотиците.

- Младите до осемнадесетгодишна възраст започват да пият все повече алкохол. Едва ли има рожден ден или празник на ученици от средния курс, където виното и концентратите са необичайни.

- Сексуалните престъпления все по-често занимават нашите съдилища.

- Броят на разводите всред най-младите семейства се увеличава.

- Престъпленията срещу обществената собственост се множат, а това значи, че социалното чувство се развива слабо.

Възражението, че тези явления са спътници на цивилизацията и урбанизацията, че има държави, където статистиките са далече по-ужасяващи, не може да ни утешава. Социализмът се появи като отрицание на обществения строй, който по своята същност предопределяше тези обществени язви. И ако едни и същи тенденции се проявяват в два различни свята, трябва да се търси кое общо не е отстранено, кои болести на личността се срещат повсеместно и защо се разпространяват там, където общественият климат е друг. Вирусът може би е един и същ, но съпротивителните сили са различни. Трябва да имунизираме нашите деца срещу него.

А направихме ли достатъчно те да станат по-добри от нас? Да или не? Сигурен съм, че честно сме им мислили доброто, но не бяха ли повече добрите ни намерения? И защо, когато слушам разговори между хора от нашето поколение, отново прозвучава старият напев: "Ние бяхме други." Разбира се, под "други" тактично се крие "по-добри". Наистина, като си помислиш, че от един курс студенти, който не броеше повече от стотина души, най-малко десет станаха професори, още толкова старши научни сътрудници, а почти всички останали достигнаха възможно високи места в попрището, може и да се усъмниш в способностите на поколението, което създадохме. Само че по наше време българската наука започна да се развива бурно и ние получихме места, които бяха свободни. Днес все още заемаме тези места, така че няма защо да се чудим, че възможностите на децата ни са по-ограничени.

Да, но ние бяхме по-големи ентусиасти!

Вярно е. Бяхме. Най-напред защото имахме по-ясни перспективи. Тогава науката все още не беше професия в текущия смисъл на думата и примерът на нейните титани от началото на века изглеждаше достъпно привлекателен, дори достижим, макар и в по-скромни мащаби. А какво стана след едно десетилетие? За тринадесет години асистентска работа аз не си спомням при мен да се е появил студент и да е поискал консултация по въпрос, който не е включен в изпитния конспект. Дух на практицизъм обзема новите студенти. Някога да получиш тройка по един от основните предмети, беше равносилно на катастрофа, днес в повечето случаи е цел.

- Три достатъчно ли е? - често съм задавал този въпрос и винаги е бил посрещан с благодарна усмивка.

Образованието постепенно престава да бъде източник на духовно наслаждение и се превръща в етап, който трябва да се премине. И дори собственият ми опит да е едностранчив и ограничен, съмненията, че младите хора днес виждат във всяко обучение преди всичко задължение, което трябва да бъде отбито, не ме оставя.

Щом дипломата е осигурена, следва драмата на разпределението, която е описана и в литературата. Знае се, че всеки, които избере по свое желание провинцията пред столицата, вече по условие е положителен герой.

Как стана така, че цял ред дейности, които някога са се смятали не само за достойни, но са предизвиквали преклонение и дори са възпявани от поетите, днес загубиха своята привлекателност? Зидарство, дърводелство, ковачество? Да проведем колкото искаме анкети в колкото искаме училища никой не ги желае. Съкровената мисъл на Сали Яшар да направи себап със своите каруци, така че всички да знаят кога и кой гурбетчия се завръща в родния кът, днес е претърпяла странно превъплъщение. Всеобщо е заблуждението, че трудът на чиновника е по-високопоставен от труда на ковача. То е очевидно и въпреки това счетоводителят продължава да се смята по-издигната личност от зидаря. Даже неоспоримата истина, че творческото преживяване присъствува по-силно в множество занаяти, отколкото в гордата социална категория служащ, е безсилна да убеди загрижения родител да насочи сина си към нещо подобно.

Спрете пред някоя малка ковачница - в провинциалните градове все още има такива, - погледнете през прозореца как нажеженото желязо се подчинява на волята на човека и си спомнете работата на икономиста със сметачната машина. Парадоксът е поразителен. Но какво от това?

Един мой сърдечен приятел имаше златни ръце и непреодолимо предразположение към тънкостите на техниката. Записа инженерство, но теорията не се оказа по силите му. Трябваше да напусне института, постъпи в завод и много скоро стана фрезист от най-висок разряд. Обичаха го, търсеха го, радваха му се, но родителите му не можаха да се примирят. Всички в семейството бяха висшисти, а синът - не. Те използуваха всевъзможни внушения, за да накарат момчето нещо да завърши. Най-накрая той отстъпи, беше приет във френска филология и след като четири години всички търпяха лишения, мечтата бе реализирана. Сега някогашният великолепен фрезист преподава френски език в техникум за готвачи и сервитьори, получава три пъти по-малка заплата и не съм забелязал в самочувствието му някаква особена промяна, която да оправдае цялото това образователно приключение. Напротив, понякога го викат от завода и той тръгва към фрезата със светнали очи. Но жребият е хвърлен.

Никога родителската активност не е достигала такъв връх, както в наши дни. Аз не си спомням баща ми да е посетил повече от една родителска среща, да е стоял над главата ми, когато съм учил уроците, не помня някоя слаба бележка да е предизвикала семейна драма от античен характер. Никога - толкова много амбиции, толкова много частни уроци, толкова школи и школички, курсове и курсчета. Никога семейството не е харчило толкова допълнителни средства за образованието на децата. Всичко в името на тяхното бъдеще, в името на тяхното добро. И тези усилия щяха да бъдат оправдани и благородни, ако не се свеждаха до масово невротизиране и на деца, и на възрастни, ако не преследваха неясни, объркани цели, ако добрите намерения не се израждаха в користен практицизъм. Образователният процес стана невротичен, амбициозен заради самата амбиция, родители и деца участвуват в него почти истерично, със сълзи, с безсънни нощи, с дни без игра и радост, с погазване на нравствени принципи.

Преди няколко години един преподавател в софийско висше учебно заведение беше разобличен в получаване на многобройни подкупи срешу услугата да помогне на кандидат-студентите да попаднат в алма матер. Той искал големи суми от родителите и обещавал да направи каквото трябва. В случай че не успее - връщал парите. Изискано и лоялно! Преподавателят проверявал дали кандидатът има достатъчно висока диплома, след това прибирал парите и ги подреждал грижливо в пликове с имената на домогващите се. Минавал изпитът. Естествено някои от неговите "протежета" се класирали, други не. С това се изчерпвали и всичките му усилия. На класираните задържал подкупа, на пропадналите връщал. Винаги един задоволителен процент успявал да влезе в института и това осигурявало добър приход на находчивия педагог. Така - години! Най-накрая, разбира се, случило се недоразумение, но то не е важно. Щом желанието да направиш детето си щастливо изисква да извършиш престъпление, винаги ще се намери и такъв, който престъпно да се възползува от него. Преподавателят от института поне е проявил находчивост, родителите - обикновена и трагична безнравственост, но двойно измамени са техните деца. Те са получили място във висшето учебно заведение благодарение на собствените си усилия, но са останали завинаги убедени, че го заемат нечестно.

Не мога да забравя колко изумен беше мой колега, когато при него се появи свещеник, не някой друг, а свещеник, извади хиляда лева, постави ги на масата му и каза:

- Дъщеря ми трябва да влезе в университета. Знам, че ти няма да вземеш стотинка, но сигурно ще трябва да ги дадеш другиму.

За разлика от него аз не се изумявам. И не казвам: Как е възможно такова нещо! Не искам читателят да си представя, че авторът на тези редове е морализаторски настроено човече, което се гневи, загдето не се спазват божиите заповеди, и заканително заплашва с пръст. Утре моят син ще кандидатствува и аз не мога да се закълна, че ако ректорът на онова висше учебно заведение, което той избере, се окаже познат, няма да се явя пред него с наведени очи и да река: "Виж какво може да се направи!" Нали помня как мой колега от института дойде у дома и посърнал каза: "Ти имаш един студент"... име, презиме... "Имам" - отговорих му аз. "Не си му дал подпис." "Не съм"... "Много ти се моля, направи нещо." Въпросният студент изобщо не беше идвал на упражнение и аз му казах това. "Зная - отговори колегата, - но ти пък не знаеш кой е баща му."

Държах на колегата си, той беше чудесен човек и отличен преподавател, а сега стоеше пред мен с наведена глава, угрижен, натъжен, просто смазан. "Кой е баща му? Някой шеф?"

Моят човек не издържа и възкликна чистосърдечно: "Никакъв шеф. Баща му е нашият месарин."

След това покъртително признание аз разписах книжката с твърда ръка.

С връзки човек може да се изкачи на много върхове, само не на Чомолунгма. Сигурно някога ще се направи истинско социологично изследване, което ще има единствена тема - психология и механизъм на връзките. То ще докаже, че чрез познанства, чрез привидни приятелства, чрез натурална размяна на услуги се постига много, повече дори, отколкото можем да си представим. Мнозина около нас заемат постове, длъжности и звания, които не биха им се полагали никога, ако не умееха да боравят с тези тънки, невидими нишки, които така са ни оплели, сякаш всички сме попаднали в паяжина, която сами тъчем. Наистина несъвършенствата на обществото са предпоставка, която не може да се пренебрегва, а връзките са начин на борба срещу тях. Защото, ако винаги имаше хубаво месо, синът на месаря нямаше да получи подпис по химия. Това обаче чисто икономическо съображение не ме задоволява. Социалната справедливост не може да разчита само на благоденствието. Ако има всичко за всички и хората ще станат по-добри. Страхувам се, че докато това време настъпи, тези, които ще го дочакат, ще бъдат духовно осакатени и няма да го оценят, и винаги ще откриват, че нещо им липсва, че нещо не достига, и ще продължават да се домогват, използувайки старите средства.

Иска ми се да мисля, че хората, които са постигнали нещо, използувайки механизма на връзките, не са щастливи, защото не са изпитали удовлетворението от преодоляването на духовни и интелектуални препятствия, но се страхувам, че това е прекалено наивно. Защото търсенето на връзки се превръща в начин на мислене и само по себе си вече е интелектуална дейност.

Един електротехник трябваше да измине двадесет километра, за да включи тока към възстановена стара къща в изоставено село. Той се съгласи да тръгне със следната уговорка: "Не отивам заради парите, които ще ми дадат. Аз пари си имам. Виж, къщата ми е с девет стаи. Но онзи откачен, дето си е купил тази съборетина, бил журналист, а жена му лекарка. Може да ми се наложи да ида в София, тогава ще ги потърся, а ако някога имам нужда от лечение, жена му сигурно познава някой професор!"

Необорима логика, която не може да търпи укор. Единственото, което бе в разрив с естествените отношения, е, че този техник беше длъжен да дойде в селото по силата на служебните си задължения. Те обаче изобщо не влизаха в съображенията му. Длъжен - длъжен, но пътят е лош, а джипката е развалена, после той е сам на целия район и иди го чакай, ако вярваш в чудеса. Всичко зависи от неговата добра воля, а тя можеше да се прояви само срещу определен вид изгода.

Никой няма да нарече такъв вид отношения социалистически, но твърде много трябва да си изкривим душата, за да ги наречем и изключения. Те са временни и ще бъдат изживени. Това е отговорът. Обаче те няма да бъдат изживени, докато децата на електротехника и децата на месарина не започнат да мислят другояче. А това, освен всичко друго, значи да бъдат другояче възпитани.

Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Данаилов. Всички права запазени!