Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

Страхът от болката или целта на плесницата, на пръчката, на издърпаните уши, извитите ръце и всички останали средства на семейната инквизиция имат едно главно последствие: светът се разделя на бити и биещи. Когато биещият е татко, той понякога казва: "Да знаеш, че мене ме боли повече от тебе!" Иска ти се да му повярваш, защото той общо взето е добър човек и започваш да разбираш, че да биеш е твърде драматична и естествена необходимост. Същественото е по някакъв начин и ти да попаднеш в категория на биещите, значи трябва да се намери някой подходящ за целта. Братчето, това гадно същество, него все още не удрят, него все още глезят и като си разсипе яденето, и като счупи паницата. Пляс на братчето един шамар, пляс още един. То се разплаква него също като мен го боли, ето сега отива при мама и започва да се вайка.

- Ти ли го удари?

- Аз?

- Защо?

Чистосърдечният отговор е: защото вие удряте мене. Но майка ми не пита себе си и понеже аз мълча и гледам, тя ми зашлевява една плесница с мократа си от чиниите ръка. Мама не ме обича, никой не ме обича. Но следващия път аз ще набия братчето, когато никой няма вкъщи, то е още малко и ще забрави да се оплаче.

Да, но точно това братчето не забравя, аз не съм бил достатъчно добър психолог, то само чака нашите да се върнат и започва да вика от вратата: "Митко ме наби!" Вика, защото очаква с нетърпение аз да получа в негово присъствие полагаемите ми се шамари.

След година, след две, ето ме и на улицата. Ех, какъв благодатен материал за бой има тука. Разбира се, и аз ям юмруци, дори ме ритат, дори веднъж ми разкървавиха носа, но животът е борба.

Познавам едно нервно момченце, което живееше в нервно семейство и доста често отнасяше следи от пръсти по бузите си. Когато го заведоха на училище, майка му предвидливо го помоли:

- Слушай, моето момче, ако някой те ядоса, не бързай, най-напред преброй до десет!

Няколко дни по-късно нашето момче се връща от училище и поглежда майка си под вежди:

- Днес в междучасието едно момче така ме ритна в корема, че аз паднах на чина.

- И какво?

- Аз преброих до десет и... като му заших един шамар.

Правилно, разбира се! Детето попада в среда, където всички са били бити, насъбрали са енергия и започват яростно да се налагат един друг. Тогава родителите се виждат в безизходица и решават, че трябва да възпитават мъжество в сина. "Щом някой те удари, и ти ще го удариш!"

- Ами ако някое момиче ме удари?

Покашляне. Бащата се сеща за кавалерството.

- Виж сега, момичетата са по-слаби, затова не бива да ги удряш.

- Глупости! Тази, дето ме бие, е два пъти по-голяма от мене!

Първите улични побои! Първите победи и поражения! Те затаяват омраза и завист в разплаканите детски очи. Ненавист към по-силния, тържество над по-беззащитния. Неравенството във физическите сили, различието в психологичните черти - добрият побойник притежава наглост, самообладание и не се бои от това, че причинява болка - започва да поражда амбиции. Най-уважаваните са тези, които могат всички да набият, най-жалките - могат да бъдат бити от всички. Разслоението е налице, има унижени, има и оскърбени, има и патриции.

И ето че някакъв достопочтен побелял човек се спира на тротоара и казва назидателно:

- Как не ви е срам да се биете така. Ученици!

Децата няма да се обърнат и да му кажат:

- А вас как не ви е било срам да ни биете така. Учители!

Естествено, наивно е да се вярва, че ако побоищата в къщи престанат, изведнъж на улицата и в училището ще настъпи мир. Не може да се пренебрегва природата, праисторията, цялата летопис на войните, на човешките стълкновения. Това означава да забравим киното, телевизията, книгите, в които баталните сцени жадно се следят и поглъщат от децата. Истина е, че те ще им подражават, че ще се разделят на враждуващи групи, че пак ще се разменят юмручета, но елементът на играта ще присъствува значително повече, ще отслабне злобата и задоволството от доставяне на страдание.

Насилието съпътствува цялата човешка история. За гърците Василий Българоубиец е национален герой, за нас отвратителен садист. Децата учат история и се вдъхновяват от примера на героите. Това, че Крум е пил вино от черепа на Никифор, е стимул за гордост, но не пречи да си остава проява на варварство и безвкусица.

Ахил бързоноги, този тъй любим и на богове, и на деца герой, след като убива Хектор, един достоен мъж, след като го убива по не особено доблестен начин, Атина Палада насочила копието му, обикаля Троя тържествено изправен на колесницата си, зад която се влачи трупът на мъртвия троянец. Изисканост на нравите! После за възмездие и за ново разочарование Ахил, синът Пелеев, е убит от най-страхливия, женкаря Парис. Изглежда, Омир е разбирал, че тук има някаква нелепост, и затова бърза да подскаже, че не Парис, а в действителност Аполон е този, който улучва Ахил по петата.

Всичко онова, което се нарича епос, е разказ за насилието. Той е пълен с по-грубо или по-деликатно отрязани глави, прободени гърди, изтърбушени вътрешности. Не може да не направи впечатление с какви анатомични подробности описва Омир смъртта на героите си. Къде го проболо копието, как му потекла кръвта и се смесила с прахта. Точно тези страдания от Илиадата се четат от юношите с интерес, напразни са усилията на учителите да насочат вниманието към прощаването на Хектор с Андромаха, твърде дълго се прощават двамата съпрузи и обикновено тези страници се прелистват. Любопитството на децата към всички сцени на насилие, маскирани с ловкост, мъжество, храброст, хитрост, е подчертано голямо. Този интерес има свои теоретици, които обичат да напомнят, че във всяко момче се криел воинът, че тази склонност е наследствена, че идела от тъмните дебри на праисторията. Човекът по своята природа е агресивно същество и трябва да намери начини да изчерпва пряко или косвено своята нападателност. Спрете пред кината и ще се уверите, че най-много се посещават уестърните в техните западни и източни варианти, след това гангстерските истории, криминалните филми, после военните и така нататък. А ако към всичко това се прибави и малко реалистична любов, интересът нараства. Според една холивудска рецепта гаранцията за успех на всеки филм са поне един пистолет и поне един женски бюст. Наивно е да се отрича всичко това в името на миролюбието. Въпросът за вродената агресивност предизвика много спорове. Създателят на етологията Конрад Лоренц тъжно установи, че тя съществува, но неговият най-известен ученик Айбесфелд побърза да го поправи, като добави, че заедно с нападателността у човека съществува и вродено чувство за приятелство и симпатия, вродено чувство за миролюбие. Заслужава внимание наблюдението на Айбесфелд, че ръкуването за всички хора по всички откъснати краища на света означава едно и също нещо: уверение за благоразположеност.

Вродена или не, агресивността не може да бъде фатална човешка същност. Никой не е доказал, че тя е непреодолима, че прогресът, одухотворяването на човечеството няма да я подтиснат или насочат в ново хуманно русло. В края на краищата в нашата праистория е имало и канибализъм, но в цивилизованите народи той е изчезнал, поне в буквалното си значение. Човекоядството не е преодоляно само защото хората са намерили достатъчно други видове храна. Бенгт Даниелсон, който е разговарял обширно с бивши канибали, споделя, че те все още изпитват нескрита "носталгия" към вкуса на човешкото месо.

Така че, дори във всяко момче да се крие воинът, възпитанието трябва да съдействува той да не напомня често за себе си. Бойните полета в областта на духа не са по-малко славни. Това може да стане, ако елементът на насилие се изкоренява както в отношението ни към децата, тъй и в културата, която ги заобикаля. Това, че момчетата с удоволствие играят на войници и на индианци, не е страшно. Те създават правилата на играта, а те допускат убития да възкръсне незабавно след като е застрелян и не разрешават болката и изтезанието. До голяма степен и класическият уестърн е изграден по правилата на честната детска игра. Пистолетът на добрия каубой стреля, без да се зарежда, досущ като детския, а лошите пък умират автоматично. Предсмъртните мъки отсъствуват, дори зрителят не протестира, ако някой току-що застрелян с десет куршума отново се появи на екрана, яхнал клепоухата си кобила. Купчината трупове не се превръща в символ на заплаха, а в насмешливо, пренебрежително отношение към смъртта. Мисля, че такъв род филми и четива са много по-безобидни в сравнение с някои истории и приказки, които имат възпитателни претенции, събуждат страх и поуката им е във вид на заплаха. Такива ние охотно купуваме, четем и препрочитаме на децата.

Всички знаят "Макс и Мориц"... "Макс й Мориц изведнъж, като буря, гръм и дъжд"... Ето една наистина вредна и глупава история. Много опасна, защото е написана добре.

Двама симпатични малчугани, пакостници, които вършат малки жестокости, крадат пържени кокошки от тигана с въдица, окъпват в реката бай Падежко "шивач стар, на иглата роб и цар", издевателствуват със стария учител, "на разума носител", пускат буболечки в леглото на съседа Рад. Изобщо, с малки изключения, където Вилхелм Буш се е опитал да ги направи отблъскващи, но не е успял, Макс и Мориц вършат неща, които всички деца са в състояние да извършат. Затова те са и привлекателни, но точно когато са успели да спечелят симпатиите ни, неочаквано се обажда назидателният бюргерски дух. Има неща, които са "щренг ферботен". Нужна е дисциплина за тази нация! Всички немски деца трябва да научат какво се е случило на тези момчета с вирнати нослета. Макс и Мориц се навират в два брашнени чувала и се появява възмездието за всичките им престъпления. Идва мелничарят, който методично ги смила на трици! Буш се е постарал и да онагледи идеята си. Нарисувал е Макс и Мориц във вид на трици и до тях една гъска, която се кани да ги похапне. Такъв е поучителният край. Всяко непослушание се наказва.

Да си призная, не мога да открия особена разлика между някои читатели на Вилхелм Буш, които свариха доста хора на сапун, и начинът, по който авторът на "Макс и Мориц" решава съдбата им. Да оставим настрана, че смъртта на Макс и Мориц е несъответно за постъпките им наказание. Заплахата трябва да бъде голяма и недвусмислена. Само който е добър и послушен, той няма да бъде смлян на трици!

Всичко това е толкова абсурдно, че сигурно ще ми се възрази, че не схващам алогизма на приказките. Децата знаят, че това е приказка, и отцеждат от нея всичко несъответно, жестоко и така нататък. Да, но пак не съм съгласен. Защото в Макс и Мориц няма конвенцията на уестърна, където лошият каубой е толкова лош, че не е действителен. Той е грозен, той е зъл, отблъскващ с всяка своя постъпка, при първа възможност той ще убие добрия, така че трябва да бъде застрелян на всяка цена. А Макс и Мориц са твърде реални, твърде земни, те привличат симпатията ни, ако не с друго, то с остроумната си находчивост. Детето лесно може да се отъждестви с тях и тогава участта им става възможна негова участ. Децата обичат да четат приказката заради лудориите на Макс и Мориц, ако зависи от тях, те втори път не биха прочели нейния край. Не завиждам на тези родители, които настояват за това.

Фолклорът, приказките, преданията изобилствуват със символи на доброто и злото: добри и зли феи, добри и лоши магьосници, орисници, змейове, вили, самовили. Народната фантазия е неизчерпаема, а децата обичат фантастичното, обичат го, защото то отговаря на техния свят, където въображението играе първостепенна роля, където причинно-следствените връзки още не са изсушили действителността, където всеки предмет може да се преобразява, всяка клечица се превръща в кораб, после в автомобил, после в шейна, после в човек, но никога не в треска за горене. Конкретните играчки, които им подаряваме - локомотивчета, корабчета и така нататък, - не са особено нужни, те привличат детското въображение само с миниатюрността си, само този елемент на невероятното ги забавлява. Практицизмът идва с възрастта. Точно по тези причини децата обичат приказките, в тях винаги трябва да става нещо невероятно, нещо невъзможно, децата не изживяват драмата на Калигула на Камю, който искал невъзможното. Те го имат. Това, че в приказките справедливостта и доброто винаги побеждават, също означава да разполагаш с невъзможното. Ние просто не обръщаме внимание по какви пътища се постига понякога това добро. Затова и много от приказките, които четем на децата, се оказват преди всичко насилнически истории, в които победата на доброто е мижава, едва ли не служебно присъдена. Повечето от най-популярните приказки на братя Грим са именно такива. Аз ще посоча само най-известната, тази за Хензел и Гретел. Тя е получила такава разгласа, че е преразказана почти на всички европейски езици, по нея са написани пиеси, Хумпердинк написа опера, тя дори се танцува в трогателни балетчета, а всъщност е една жестока история, която впечатлява с яркостта си, заслепява ни и пречи да се видят доста съмнителните стойности, заложени в нея.

Един баща вдовец имал две деца; момченцето се казвало Хензел, момиченцето Гретел. Решил човекът да се ожени за втори път, паднала му се зла жена. Дотук всичко върви в реалистичен план. После жената започнала да проявява претенции и понеже хлябът не достигал, тя посъветвала мъжа си да заведе децата в гората и да ги остави там, или по-точно - на дивите зверове. Добрият баща със сълзи на очи се съгласил. Читателят дете обикновено не обръща внимание на тази важна подробност в характера на таткото, детето е всеопрощаващо. Хензел обаче имал навика да подслушва и разбрал намеренията на родителите. Той проявил изобретателност, като събрал камъчета и с тях маркирал пътя, по който ги водели двамата детеубийци. По този начин децата се завърнали у дома за радост на каещия се татко и възмущение на мащехата. Тя, разбира се, не мирясала и отново склонила бащата да ги отведе в гората. Той пак със сълзи на очи се съгласил. По някакъв начин мащехата разбрала номера с камъчетата и го предотвратила, като предварително затворила Хензел. Момчето успяло да събере само трошици, но горските птички изкълвали трошичките и планът на родителите бил изпълнен. За щастие на двете деца и за продължение на приказката диви зверове не се появили в гората, но затова пък се подготвяли по-големи ужаси. Най-напред се вестила красива бяла птица, която вместо символ на доброто се оказала провокатор. Тя повела децата подире си и така те стигнали до една чудно хубава захарна къщичка. На това място в приказката се появява невъобразимото и невъзможното; захарна къщичка, която не се разтваря от никакви дъждове. Хензел и Гретел били толкова гладни, че започнали веднага да опустошават сградата. Тъкмо Хензел се разправял с покрива, когато се оказало, че къщичката е собственост на баба канибалка. Още едно чудесно приказно несъответствие - вкусната къща се обитава от зла вещица. Колко й е на вещицата да хване горките деца. Сега оставало да бъдат изядени. Но не! Въпросната баба се оказала с изискан вкус. Твърде мършав й се сторил Хензел и тя решила да го угои, а Гретел да използува като домашна прислужница. Изобщо към момиченцето бабата се държала по-мило - по някакви неясни човекоядски съображения. Тя затворила Хензел в кочината и започнала да го храни най-обилно. Всяка сутрин проверявала дали е готов за консумация, но момчето я залъгвало, като й подавало вместо пръстчето си някаква пръчица. Вещицата била силно късогледа, но изглежда от суета не носела очила, така че не разбрала измамата. Тя все чакала и чакала, чака и разтревоженото дете, което слуша приказката и не си задава въпроса какво е яла през всичкото това време бабата. Може да приемем, че заедно с Гретел те са вечеряли кнедли или нещо друго от постната кухня. Най-накрая лакомията надвила, готов неготов, Хензел ще бъде изяден. Бабата наточила ножа, накарала Гретел да напали пещта и понеже нетърпението й се превърнало в истерия, сама се навряла, за да види дали е достатъчно подходяща температурата. Тогава момичето самоотвержено я набутало в пещта, затворило хладнокръвно капака и така се опекла самата баба за назидание на всички лакоми човекоядки, които се доверяват на клиентите си. Разбира се, не става много ясно дали Хензел и Гретел са изяли опечената баба, което би подхождало на стила на приказката, но братя Грим премълчават тази възможност. Не е изключено в някой централно африкански вариант на тази история те да са постъпили именно така.

Детето си отдъхва, справедливостта е възстановена, но ни очакват още добри изненади. Не щеш ли, децата открили, че вещицата притежава цял куп диаманти. Те не се поколебали и отнесли със себе си всичките й спестявания. После вървели, вървели и не щеш ли, намерили бащината си къща, където ги чакал добрият татко. Междувременно и с него се случило нещо, което става само в приказките - лошата му жена била предвидливо починала. Като видял загубените си деца да се връщат, бащата се разплакал, прегърнал ги, а като видял диамантите, още по-силно се разплакал и оттогава тримата заживели щастливо и прещастливо.

Това е приказката. Поуките са много. Ако не искаш да бъдеш опечен - печи ти! Искаш ли да забогатееш, прати децата си да ги изядат вълците. Не вярвай на захарни къщички, там винаги живеят вещици!

Нека ми бъде простена цялата крайност и пристрастност, но колкото и да се мъча да намеря някаква нравствена дълбочина в тази история за родители, които водят децата си на заколение и плачат, за социални трагедии, които се разрешават с чужди диаманти, и за този символ на злото в захарната къщичка, който е победен едва ли не със собствените му средства, не успявам.

Приказката на братя Грим може да послужи като сценарий за един великолепен филм на ужасите. Достатъчно е режисурата да подбере две невинни детски лица и да подсили с всякакви натуралистични подробности сцената с подготовката на канибализма. Разбира се, бабата ще претърпи известна метаморфоза, тя може да бъде и млада, с подчертана женственост и стръвна неудовлетвореност поради самотата й в гората. От време на време тя ще се опитва да прелъсти Хензел, дори самата Гретел и чак когато не успее, обзета от див садизъм, ще започне да пече. Успехът на филма ще разчита още на почти документалното заснимане на самото изгаряне в пеща, крясъци, пламъци, цвъртяща плът. Покойният Хичкок би се справил блестящо с подобна задача.

Разбира се, че приказката ще надживее моето отрицание и ще продължи да се чете. Тя преди всичко е великолепно разказана. Пъстроцветна и вълнуваща, тя те хваща за гърлото и не те оставя. И все пак за мен тя е само забележително доказателство, колко дълбоки корени е пуснало насилието в мисленето на хората, колко естествено се приема то, та дори не го забелязваме, когато е добре подправено, и бързаме да го поднесем на нашите деца.

Ханс Кристиян Андерсен е нещо съвсем друго. Той беше първият, който успя да направи човечността основна тема на своята приказка. Той показа, че тъжният край не винаги е лош край, защото сълзите на съчувствието и състраданието струват далеч повече от измисления щастлив завършек. Тъгата, с която детето ще приеме участта на малката кибритопродавачка, има по-голяма стойност, отколкото радостта, която би грейнала, ако великият разказвач беше превърнал нейното коледно видение в реалност. Малкото блестящо сърце на храбрия оловен войник в пепелта на огнището съдържа повече любов и героизъм от меча, който храбро е отрязал главите на няколкостотин змея.

Както никой друг Оскар Уайлд успя да свърже представата за доброто и красивото в едно приказно единство. И децата най-добре разбират защо е щастлив безокият щастлив принц. Защо себелюбивият великан е отишъл в рая и смъртта му не е трагична. "И като дотичаха същия следобед, децата намериха великана да лежи мъртъв под дървото, целият покрит с бели цветове."

Между другото тази приказка беше любима на две момченца и въпреки че я знаеха наизуст, караха баща си непрекъснато да им я разказва. Веднъж по време на разказа си бащата реши да си направи експеримент. Точно когато доброто надделява у великана и той решава да пусне децата да играят в градината и да събори завинаги оградата, разказвачът неочаквано млъква.

- И после...

- Докъде бях стигнал?

- Докъдето децата влизат в градината му...

- А, да, и като ги видял, великанът им казал: "Хванах ли ви, мръсни маймуни такива!"

- Не! - изкрещяват едновременно и двете момченца. Толкова силно, че бащата се стреснал. И този вик не е протест срещу нарушаването на достоверността на разказа. Той е нещо повече, той отговаря на истинското дълбоко желание на всяко дете да не се прекъсва превръщането на злото в добро. Децата вярват, че този процес е необратим, на нас, възрастните, са присъщи съмненията.

Някои сигурно мислят, че ако в приказките не се отразява насилието, няма битки, няма герои, ранени и убити, интересът на детето ще спадне. Те имат основания да мислят така, но книги като "Мечо Пух", много от приказките на Андерсен не говорят в полза на подобни съображения. Да не прибавям и най-хубавата приказка, разказана в нашия век, тази за Малкия принц. Това, че тази пречиста книга с цялата си носталгия към доброто и богатството на човешкото общуване докосна сърцето на хората по всички краища на планетата, е все пак добра надежда.

Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Данаилов. Всички права запазени!