|
Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО] Глава VПреди много години едно петгодишно момченце се събуди с плач в леглото си. То се задавяше от необясним ужас. Нито прегръдките на родителите, нито успокоителните думи можеха да помогнат. Случайно таткото зърна до леглото едно детско списание със здравна насоченост, неговият син не можеше да чете и бащата щеше да захвърли списанието, ако не забеляза един комикс със следното съдържание: първо изображение - едно дете, което хранят с лъжица. Второ изображение - същото дете с издута от залъка буза. Трето изображение - същото дете пред непобутнатата пълна чиния. Четвърто изображение - едно малко гробче със същата пълна чиния, поставена върху пръстта. Художникът на този комикс и редакторите на списанието, които са преследвали добрите намерения да накарат децата да ядат, като ги заплашат със смърт, не са били дадени под съд. В наказателния закон няма текст, според който подлежат на съд всички, които насаждат страх в детската душа, а би трябвало да има. Петгодишното момченце по зло съвпадение също било злоядо и разглеждайки това чудо на педагогиката, преди да заспи, е проумяло какво го очаква. Бащата скъсал списанието и го изхвърлил, детето постепенно дошло на себе си, но през цялата нощ спало неспокойно и завинаги у него си останала заплахата. Разбира се, то не започнало да се храни по-добре. При децата това не е въпрос на воля и единственият ефект от случката е, че то ненужно и без време се сблъсква с мисълта за собствената си смърт и още по-лошо - с мисълта за възможната преждевременна смърт. Тогава въпросите към родителите стават остри и твърде неудобни и те изпадат в истинско, най-дълбоко затруднение. Когато бях много малък, до нас почина от бронхопневмония едно дете, с което понякога играехме заедно. Нямаше начин да не разбера, не можеха да скрият от мен кислородните бутилки, които се внасяха в съседния вход, нито плача на родителите, нито некролозите по вратата. Моето приятелче вече го нямаше. Скръбта, такава каквато я познават възрастните, не съществува у много малките деца. Те не тъгуват по мъртвите, защото още не са успели да обикнат живите. Но срещата със смъртта се запечатва за цял живот. - Нали всички хора умират? - Да. - А ти ще умреш ли? - Да. - А аз? - Стига си питал глупости! Опитваме се да се измъкнем, но не можем. Детето настоява за отговор, а след него ще попита: "Кога?", "Когато остарееш!" "Като дядо ли?" "Като дядо". Това все пак е успокоение, защото ; то изобщо не може да си представи, че някога ще стане като дядо си, тази възможност си остава абстракция. Но понякога въпросът е конкретен: - А Дарчо защо умря, като е дете?
Какъв отговор може да се предложи за подобен въпрос. Не знам. Детето не е в състояние да разсъждава философски. Какво от това, ако му кажеш, че смъртта на децата е вечната несправедливост на този свят. И какво друго да му кажеш? Може би единственият спасителен, но не винаги сигурен начин е да обясниш, че по-късно ще разбере и това. Иначе децата приемат смъртта на другите естествено, философски и в стила на Джером Джером, който определяше философията като наука как по-лесно да понасяме чуждите страдания.
След погребението на своя дядо едно момченце, ученик в първи клас, попитало баба си: - Бабо, нали и ти скоро ще умреш? Бабата запазила хладнокръвие: - Защо питаш, моето момче? - Защото тогава аз ще да взема твоята стая. - Ех - въздъхнала бабата, - не мога да ти кажа кога точно ще умра. - Нищо - успокоило се момчето, - сигурно като стана втори клас, тогава ще умреш. За собствените му представи то давало твърде дълъг срок на баба си. Тя с удоволствие разказваше този техен диалог. Страхът от смъртта е в основата на всичко човешко! Известно твърдение. А разликата между животните и човека била между другото в това, че животното не знае, че ще умре, а човекът знае, но не го вярва. Въпреки че е съмнително в каква степен е неведението на животните, все пак привлекателността на мисълта се запазва. Винаги се боя от изрази като "основата на всичко". В математиката има една теорема и тя доказва, че не е възможно да се създаде такава система от аксиоми, от която да следват всички нови положения. Доказа я Гьодел някъде през първата половина на този век. С други думи, нищо не може да бъде основа на всичко. Този извод носи дълбоко удовлетворение, защото оставя простори за свободата на мисълта. Човекът никога няма да бъде сведен до една система от уравнения, светът също! Страхът от смъртта не може да бъде основа на всичко човешко, но той си остава основа на всички страхове. Смъртта е програмирана във всеки жив организъм и винаги идва часът, когато детето осъзнава нейната неотменимост. Както си лежи в леглото, четиригодишният Ники неочаквано се хвърля на пода и започва да блъска земята с малките си юмручета. Блъска с всички сили, на които е способен, в пристъп на някаква неясна детска истерия той непрекъснато повтаря: - Не искам да умирам! Не искам да умирам! Поведението му е спонтанно, никакъв видим повод, никакъв предишен разговор, никакъв символ, който да предизвика подобна реакция. Просто малкото момче в един миг е направило откритие, неосъзнатото, което е присъствувало в душата му, се е превърнало в съждение, непоносимо за крехката му психика. Родителят е безпомощен, само ласката, прегръдката, чувството за топлина и контакт с друг живот, слънцето и синьото небе са в състояние да потиснат безпокойството. Един мой приятел, който в съвсем ранна възраст беше получил религиозно възпитание и всяка вечер преди лягане си казвал молитвата, си спомняше как той сам я бил перифразирал и завършвал с думите: "И нека никога да не умирам, и мама никога да не умира, и татко никога да не умира...", опитвал се да изброи останалите си близки, но в опасенията си да не пропусне някого стигнал до обобщението: "И нека всички никога да не умират!" Децата имат чувство за справедливост. Наплашването е днес твърде разпространен метод на възпитание. Няма значение с какво ще се предизвиква уплахата, може да се използува цялото разнообразие на "животинското и растителното царство", на фантастични и полуфантастични същества, на конкретни административни личности. Лошият вълк и чичо милиционер символизират едно и също нещо - страха. В това отношение моята баба беше извънредно изобретателна, за всеки новопоявил се внук в рода тя измисляше нов условен знак на страха. Аз бях предупреждаван с някакъв си "Клинчо" и от време на време с "чичо Пенчо", по-малките й внуци се запознаха с друга особа, наречена "Тръндьо". Колкото и комично да ми звучи сега триото чичо Пенчо, Клинчо и Тръндьо, това показва само, че баба ми е имала чувство за хумор, но ние го нямахме. Аз си представях чичо Пенчо като някакъв особен, необикновен чичо, който решително се различава от всички чичовци, и представата за него винаги се съпровождаше от опасни звуци като ,.бу-у-у" или само "у-у-у". Изобщо бях убеден в неговата неповторимост и затова, когато за пръв път видях коминочистач на съседния покрив, вече нищо не можеше да ме разубеди, че това не е чичо Пенчо или в краен случай Клинчо. Сигурно ние възрастните не си даваме точна сметка колко вредно е използуването на плашила не само за децата, но и за самите нас. Моята баба беше добър човек и затова не се опитваше да придаде на нейните герои страшни черти. Но ефектът беше същият, защото детското въображение е това, което създава образа. Най-малкото последствие от всичко това е, че едно наплашено дете никога не смее да остане само вкъщи и така създава затруднения и неудобства на самите си родители. Чавдар е вече шестгодишен, но не смее да остане нито миг сам. Родителите му ни уверяваха, че никога с нищо не са го плашили, но детето достатъчно общува с баба си, така че случаят не е чист. Една вечер след като Чавдар заспа, родителите му се решиха на подвиг и отидоха на гости чак в другия край на селото. Чавдар остана съвсем сам в голямата къща. След два часа той се озова при съседите разтревожен, разбуден и отчаяно търсещ баща си и майка си. Той се бе осмелил да излезе в непрогледната нощ на почти безлюдното село, да прекоси улицата, по която хората се движат винаги с фенерчета, и да събуди съседите. Да бъде сам в леглото си за него е по-ужасно от каквато и да е нощна авантюра. Уверен, че символите на страха могат да бъдат най-невинни, аз направих един малък и глупав опит със сина си. Той беше тригодишен, когато го заплаших не с нещо друго, а с Косе Босе. Край! Косе Босе се превърна в най-страшното създание, тригодишното дете разтваряше широко очи, клатеше главата си и шепнеше: Косе Босе, Косе Босе! За щастие навреме разбрах идиотщината си. Веднъж повиках момченцето в градината: - Ела да ти покажа Косе Босе. То не се решаваше да приближи. - Ела бе, глупчо! - родителите често употребяват епитети, които са по-подходящи за самите тях. Хванах го за ръката и му посочих една малка птичка: - Ето това е Косе Босе! Той не повярва изведнъж, беше извънредно озадачен. Тръгна боязливо към птичето. Разбира се, то веднага отлетя. Косе Босе се бе изплашило от детето. Това подействува добре. Нашето момченце бе четиригодишно, когато започнахме да го оставяме съвсем само, и поне в това отношение не ни е създавал никакви проблеми. Няма да кажа нещо ново - страхът трябва да бъде прогонван от детския свят. Това е първа възпитателна грижа. Надявам се, че никой не иска детето му утре да бъде увредена личност, склонно към рабско подчинение, лишено от вяра в себе си. Чиновник, който търпи тъпия си началник, човек, който не смее да говори истината в очите. Гражданин, чийто патриотизъм се изчерпва в разговори на маса при чаша вино. Никой не иска това, но за да бъдат нашите деца наистина свободни хора, проумели великата мисъл за свободата като осъзната необходимост, те трябва да бъдат освободени най-напред от страховете, които носят в себе си.
Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]
© 1982 Георги Данаилов. Всички права запазени! |