Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

Твоите деца не са твои деца.

Те са рожба на зова на живота към самия себе си.

Те идват на света чрез тебе, но не от тебе.

И въпреки че са при теб, те не ти принадлежат.

Ти можеш да им предложиш любовта си,

но не и мислите си, защото те имат свои собствени.

Ти можеш да дадеш подслон на телата им,

но не и на душата им.

Защото тя обитава къщата на утрешния ден,

която не можеш да посетиш дори в мечтите си.

Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,

но не се опитвай да ги направиш като себе си.

Защото живота не се връща назад

и не е спрял при вчерашния ден.

Ливанецът Халил Гибран е успял в няколко стиха да изрази съдържанието на цял педагогически труд, но уви, нашата цивилизация не е поетична, мъдрите слова си остават мъдри, но нямат доказателствен характер. Поезията е скъпо украшение за духа, което се изважда само в празник. В делниците ние сме неверници и настояваме за експериментални проверки. Възможно ли е в действителност училище, което не разчита на принудата, отказва се от оценките, от домашните упражнения и така нататък. Възможно е, разбира се. Опит за такова училище вече е направен у нас. Друг е въпросът, доколко то е ползотворно. За това може да се съди единствено по резултатите, а ние сме още в началото. Но за онези, които се интересуват живо от бъдещето на образователната ни система, сигурно ще бъде интересно да спомена за едно подобно "особено" училище, което вече има шестдесетгодишен опит. Това е Съмърхилското училище, основано от шотландеца Нийл. Като запазвам правото си да споделя и собственото си мнение, иска ми се читателят да получи една обща представа за идеите на А. С. Нийл, един от най-нашумелите и най-оспорваните педагози на нашето време.

"Съмърхил -пише самият Нийл - е основано през 1921 година. Учениците, които постъпват тук, са обикновено около петгодишни и остават в училището до шестнайсет години. През повечето време са се обучавали средно около 25 момчета и 28 момичета.

Училището започна малко или много като експеримент, но вече се намира в стадий на демонстрация, тъй като доказа, че обучението на свобода преуспява.

В продължение на много години аз преподавах в традиционните училища, познавах тяхната философия и се убедих, че тя не е добра. Тя не беше добра, защото се основаваше върху схващанията на възрастните какво трябва да учат децата и датираше от времето, когато психологията е била непозната наука.

"Жена ми и аз решихме да основем училище, което ще позволи на децата свободата да се изявят и поради това ние трябваше да се откажем от досегашните разбирания за дисциплина, ръководство, внушение и религиозно възпитание от всякакъв вид... Ние притежавахме това, от което се нуждаехме: абсолютната увереност, че децата не са лоши, а добри. За четиридесет години тази увереност не се промени, а се превърна в кредо."

Трябва, разбира се, да допълня, че много от схващанията на Нийл не са новост в педагогиката. Те имат свои предтечи. Жан Жак Русо и Лев Николаевич Толстой са две достатъчно забележителни личности, които са били привърженици на свободното възпитание. Тяхната идея се отхвърля от много педагози като утопична и идеализираща възможността за саморазвитие на детето. Но както и да е, Съмърхил е едно от местата, където идеята е била прилагана достатъчно дълго. За училището съществуват обективни наблюдения и данни и за нас те представляват ако не нещо друго, то поне източник на информация и повод за размишления.

"Какво представлява Съмърхил - пише Нийл. - Преди всичко всяко обучение там е факултативно. Учениците могат да изучават един предмет съобразно тяхната добра воля, и то толкова дълго, колкото пожелаят. Учебното разписание е задължително само за преподавателите.

Курсовете са съобразени с възрастта на децата и техните интереси. Ние не използуваме нови методики... Според нас, когато едно дете иска да се научи да дели, то ще научи това действие независимо от начина, който му се предлага."

"Въпреки всичко - настоява Нийл - в Съмърхил се учи много. Възможно е нашите дванадесетгодишни да отстъпват на своите връстници от традиционните училища в правописа и смятането с дроби, но в един изпит, който изисква оригиналност, те ще бъдат далеч по-напред."

По-нататък авторът прави една необичайна констатация: "Винаги, когато се наложи някой преподавател да отсъствува, това предизвиква истинско неудоволствие всред децата. Веднъж деветгодишният Дейвид трябваше да бъде изолиран заради коклюш. Той горчиво се разплака, защото щял да изпусне часовете на Роджър по география." Днес същият този Дейвид е доцент в Лондонския университет.

Нийл наистина е дълбоко убеден, че обучението без принуда преуспява. Той познава опасенията на загрижените родители: "Хиляди пъти съм чувал един и същи безпокоен въпрос: ако синът ми по цял ден играе, кога ще се научи да върши нещо друго, как ще издържи изпитите? Малцина приемат отговора ми: ако вашето дете играе толкова, колкото иска, то ще издържи своите изпити само с две години подготовка, вместо за пет, шест или седем години, прекарани в едно училище, където играта се подценява като жизнен фактор."

И все пак какво значи възпитание на свобода? Нийл прави строга разлика между анархия и свобода. В семействата със строга дисциплина - казва той -децата нямат никакви права. В безредните семейства те имат всякакви права. И едното, и другото не задоволява шотландския педагог. "В Съмърхил всички имат равни права. Никой няма право да се катери върху моето пиано, но и аз нямам право да карам велосипеда на някой ученик без негово позволение. Когато петгодишният Били ме помоли да изляза от стаята му, понеже не съм бил поканен на неговия рожден ден, аз незабавно излязох, както той трябва да излезе, когато не желая неговото присъствие в моя кабинет."

"Хората често не разбират, че свободата не позволява на едно дете да върши глупости. Ние не разрешаваме на нашите най-малки питомци сами да определят часа на лягане, ние ги предпазваме от всякакви опасности, които се крият в машината, автомобилите, счупените стъкла, дълбоките води и така нататък. Никога на едно дете не трябва да се възлага отговорност, за която то не е добре подготвено.

Абсолютна свобода не съществува. Всеки, който позволява на едно дете да прави всичко, е на опасен път. Никой не може да има пълна свобода, защото правата на другия трябва да се съблюдават. Но всеки трябва да има лична свобода..."

Естествено, читателят очаква да научи какви са резултатите от цялата система на А. С. Нийл. По една проста сметка: за четиридесет години през Съмърхил са преминали около хиляда деца. Да се правят категорични изводи от тази цифра, би било най-малко прибързано. Нийл признава, че Съмърхил не е произвел нито един гений, но това нищо не значи, защото, ако на хиляда души се падаше един гений, в света би трябвало да има не по-малко от четири милиона гениални персони. От Съмърхил обаче са излезли писатели, учени, музиканти, артисти, лекари, инженери, модисти и танцьори. Всеобщо е мнението, че неговите възпитаници са трудолюбиви хора, нещо на пръв поглед странно, защото самият Нийл е противник на задължителното трудово възпитание.

"Десетгодишните ни деца - заяви пред мен един възпитаник от Израел - плачат, когато за наказание им забраняваме да копаят в градината."

Ако аз имах едно дете на десет години, което плаче, защото не му давам да копае картофите ни, сигурно щях да се попитам дали то е нормално...

Може би най-важното от съмърхилския експеримент е заключението, че децата обичат училището си. В един рапорт на инспектори от Министерството на просветата е отбелязано следното:

"Децата тук са пълни с живот и стремежи. Никакви белези на скука или апатия. В училището цари атмосфера на задоволство и толерантност. А обичта, с която то се ползва сред бившите си ученици, е доказателство за успеха му."

Заключението е искрено, защото самото Министерство на просветата в Англия не признава официално съмърхилското училище. И въпреки всичко основателят на Съмърхил е сдържан:

"Широката общественост почти не ме познава. ВВС дори не е помислило да ме покани за едно предаване върху възпитанието. Когато чета лекции в Оксфорд и Кембридж, професорите демонстративно не присъствуват. Аз по-скоро се гордея с това, защото да бъдеш официално приет, означава, че си вече демодиран. Някога се гневях на Таймс, че не публикува статиите ми, но днес посрещам неговите откази като комплимент.

Познат ли е Съмърхил в чужбина? Знаят го може би няколко преподаватели. Училището е най-известно в Скандинавия, а книгите ми са преведени на много езици, включително и на японски, еврейски, индустански и гужарати...

Изброявам тези факти без илюзии. Спрете хиляда души на Оксфорд стрийт и ги попитайте казва ли им нещо думата Съмърхил. Едва ли един от тях ще знае. Човек трябва да има чувство за хумор, когато преценява собственото си значение.

Аз не мисля, че светът ще използува възпитателната система на Съмърхил. Само суетните горделивци могат да вярват, че трудът им в една област е окончателен. Но светът трябва да намери нов метод!

Бъдещето на Съмърхил има малко значение, но бъдещето на неговата идея е важно за хората. Новите поколения трябва да растат на свобода. Защото, когато даряваш свобода, даряваш обич, а само обичта може да спаси света."

* * *

Преди пет години, когато случайно попаднах на една от книгите на Нийл, популярността на Съмърхилското училище беше станала значително по-голяма, отколкото е предполагал старият шотландец. Вече в много страни са основани подобни училища. Педагогическите му принципи се изучават основно в Харвардския университет. Вече от осем години А. С. Нийл не е между живите, но Съмърхил продължава да съществува. Идеята му не е останала безплодна. Всяко дете, възпитано на свобода, стига да иска, може да постигне такава подготовка, която ще му осигури успех в избраната от него област.

И все пак това, което смущава, са думите "стига да иска". Аз лично не съм сигурен какво точно означават. Самият Нийл признава, че детството е еклектично в своите интереси. Дълбокият и траен интерес към определено знание може да се появи и по-късно, но тогава липсващата основа в подготовката ще се окаже фатална. Ако осемнадесетгодишният неочаквано открие физиката, а математическите му познания са слаби, съмнявам се, че празнотата може да бъде запълнена въпреки всичката му добра воля. "Нищо не може да попречи на един млад Айнщайн да стане Айнщайн" - настоява упорито Нийл и в негова подкрепа е известното тъжно заключение на Гибонс: "Обучението е полезно само за онези, които предварително са предразположени към него, но на тях пък то почти не им е нужно." Но нали често пъти интересът възниква от случайни, външни обстоятелства. Пристига в Съмърхил един пилот, среща се с децата, разказва, удивлява ги, те зарязват "корабостроенето" и започват да правят самолети. Ами ако пилотът не беше се появил?

Струва ми се, че системата на Нийл наистина надценява възможностите на детето да организира своя интерес и се саморазвива. Вероятността едно дете да пропусне своя шанс съществува и в училища като Съмърхил. Но за да бъда справедлив, мисля, че традиционното училище убива много повече айнщайновци, отколкото онова, в което интересите на детето са в основата на системата.

Детството и юношеството са кратки, трябва винаги да се съобразяваме с този печален факт, защото пропуснатото е загубено почти безвъзвратно.

Нийл е забелязал, че децата предпочитат естрадната музика пред Бетховен и Бах. Верен на своите възгледи, той смята, че е по-добре тогава в училище те да не слушат класика, а джаз. И ето тука според мене се проявява неговата крайност. Възприемането на музиката изисква подготовка, възпитание на вкуса. Нито едно селско дете, израсло само с народните песни и за жалост с Лили и Мими Иванови, няма да се очарова, ако го заставиш да слуша Матеос Пасион. Когато неговият транзистор попадне на сериозна музика, копчето се превърта. "Потърси музика", каза един родопчанин на своя приятел - радиото им свиреше Моцарт. Значи имаме основания да се попитаме: ако у децата, които "растат на свобода", отсъствува интерес към определен вид по-сложни естетически възприятия, не бива ли да ги срещаме с тях?

Великолепни певци на народни песни, родени музиканти, отрасли с фолклора, които с неподражаема лекота възпроизвеждат най-трудни мелодии от рода на Руфинкината, остават безчувствени към песните на един Шуберт. Те нищо не им казват, защото никой не е настроил музикалния им талант и на други ладове. Баба Ангелина, която пееше великолепно песните от нейния край, казваше "махни тази кучка", щом чуеше Мария Калас.

Добре! Но какво от това? Обичта към музиката има по-голямо значение от самата музика. Така е, но все пак аз не мога да се съглася, че дълбочината на преживяването е едно и също, когато слушаш "Зелената трева на моя дом" и "Реквием" от Моцарт. Нещо повече, мнозинството от хората, които обичат симфоничната музика, обичат и естрадната, но обратното не може да се каже.

Детето трябва да има свободата да избира, но за това е нужно да съществува избор. Ако в един дом звучи разнообразна добра музика, много вероятно е, че един ден детските предпочитания ще бъдат също така разнообразни.

Интересът на децата е бурен, очарователен, но лесно се насища, пресища и спада. Това е неизбежно и насилието е излишно. Само че нещата не са толкова прости, защото безброй човешки дейности, които предизвикват детското удивление и възторг, се отличават с мъчно, скучно и безинтересно начало. Всички деца обичат да дрънкат на пиано, стига да им попадне под ръцете, но да започнеш да свириш, е друга работа.

Сядаш, нагласяш пръстите, китките и започваш мъчително да чукаш по клавишите. След пет минути ръката ти отмалява, боли, пианото издава сухи звуци. При цигулката нещата са още по-отчайващи - тя отблъскващо скрибуца. Къде отиде музиката? Загуби се. Няма я. Аз затварям нотите и се запътвам да играя. Това е най-доброто разрешение - моят интерес към музиката е бил преувеличен, привлякла ме е позата, а не същността. Край! Нийл е прав, по всичко личи, че от мене няма да излезе никакъв музикант. Но той греши, когато подценява методиката, като настоява, че начинът на обучение няма значение. Има и точно той може да се съобрази с интереса на детето и да го поддържа буден. Малките, които се борят с пианото, копнеят да изсвирят поне една песничка. Учителите обаче са на друго мнение и налагат гамите и сухите етюди. За напредъка в техниката това навярно е от значение, но за поддържане на интереса и обичта към инструмента то е пагубно.

Не мога да приема без възражения и твърдението, че детето винаги само трябва да определя своя интерес, защото мисля, че често пъти този интерес не се осъзнава ясно, а още по-малко може да бъде назован.

Няколко години след като се бях разделил с нашия обичан учител Методи Христов, ние се срещнахме на улицата.

- Какво те интересува сега? - попита той.

Отговорих му - историята и географията.

- А литературата? Ти имаше склонност към нея.

Смутих се, защото самият аз не знаех такова нещо. Смънках "да, разбира се", но това беше само да не го разочаровам. Наистина, на деветгодишна възраст аз се заех да пиша роман, но той приключи на втората страница, защото бях съумял да избия всичките действуващи лица. Никаква друга проява в тази насока не можех да си припомня. А когато много по-късно започнах да правя първите си наивни литературни опити, разговорът с моя учител придоби неочакван смисъл. Какво беше усетил той и защо аз не подозирах нищо. Литературата стана моя съдба, за щастие или проклятие, все едно, но аз осъзнах своя интерес едва след двадесет и пет годишната си възраст, след като вече имах друго образование и други мечти.

Много човешки дейности не страдат, че са захванати по-късно, но има и такива, които са съдбоносно свързани с възрастта. Повечето забележителни открития във физико-математическите науки са направени от млади хора, тогава когато мисълта им е била дръзка и необременена от прекален жизнен опит. Средната възраст на нобеловите лауреати по физика е под тридесет години. А това ни казва, че ранното откриване на таланта и бързото му развитие са задължителни. Не вярвам, че един учител ще извърши насилие върху своя ученик. ако му каже: "Ти, моето момче, можеш да станеш учен, но ако искаш това, трябва да бързаш."

Сигурно най-бурни спорове ще предизвикат схващанията на А. С. Нийл за трудовото възпитание. Ние сме свикнали да мислим, че децата от малки трябва да се приучават към труд. Леността е майка на всички пороци! А Нийл твърди - няма мързеливи деца. Тия, които не искат да копаят градината, с часове могат да си поправят велосипеда, могат да построят гараж за колелата си съвършено сами. Трябва ли да наречем едно дете мързеливо, защото не си учи уроците, но същевременно играе по пет часа на ден футбол!

Макаренко писа: "Цялата история на отделния човек... може да бъде представена в развитието на играта и нейния постепенен преход в труда. Този преход се извършва извънредно бавно!"

Нийл всъщност само добавя, че този преход не бива да се ускорява насилствено. Съмърхил съвсем не е противник на труда, а против принудителната трудова повинност...

Като петнадесетгодишно момче аз помагах на баща си в неговия труд, помагах му, както се казва, от добро сърце, но винаги, когато той се отказваше от услугите ми, му бях благодарен и доволен. Чувството, че с труда си и аз подкрепям нашето семейство, съществуваше, но то беше все пак по-слабо от радостта да бъда свободен.

Днес понякога и моят син се хваща за брадвата и започва усилено да цепи дърва, цял следобед той буха упорито. Дори молбите ми да престане, защото ми пречи, не помагат. Но ако някой мисли, че той се е загрижил за отоплението ни, жестоко се лъже. Той е прочел, че шампионите по бокс изсичат декари гора преди мачовете си, него го въодушевява не трудът на дърваря, а жилестите му ръце. Утре, когато той не мисли да става Касиус Клей, а Норберт Винер, няма да се докосне до брадвата. Това е положението.

В книгата си "Писма от Ламбарене" Алберт Швайцер обстойно обсъжда въпроса - мързеливи ли са негрите? И понеже той е човекът, който най-малко от всички на света може да бъде упрекнат в расизъм, трябва да му вярваме. Швайцер се отказва от бляскавата си кариера, за да посвети петдесет години от живота си на негрите. Лекува ги, страда заедно с тях, беше обичан повече от всеки бял човек и днес почива в тяхната земя. "Не - пише той, - негрите не са мързеливи, аз съм ги виждал как работят денонощно, когато трябва да изсекат площ от джунглата за ново бананово насаждение, как гребат тридесет и шест часа почти без прекъсване, за да ме отведат при някой болен. Те обаче работят само когато имат някакъв ясен, конкретен интерес, те са свободни деца на природата и всяка принуда им е чужда. Те трябва да припечелят, за да си купят жена, но в деня, когато сумата е покрита, нищо не е в състояние да ги задържи повече, нито допълнителни възнаграждения, нито увещания." Швайцер описва десетки случаи, когато черните му работници го довеждали до отчаяние. В негово присъствие те се трудели усърдно, но щом ги оставял да посети болните си, заварвал нещата такива, каквито са били. Веднъж един от неговите стари работници сърдито го предупредил да стои при тях, защото, когато той е тук, те работели, а когато го няма, не можели. Отбележете, не не искат, а не могат.

Очевидно нашите представи за трудолюбие просто не се покриват с това на черните свободни деца на природата, те не се покриват и с детските. И ако все пак се опитаме да ги наложим на всяка цена, рискуваме само едно, децата да остареят преждевременно.

Когато привършвах работата си над тази книга, щастливият случай ме срещна с Майкъл Холман, чудесният преводач на българската литература в Англия. Оказа се, че той познава отлично Съмърхилското училище, защото неговият зет работел там! Това беше великолепно съвпадение, аз му обясних защо се интересувам от Съмърхил и той ми обеща, че ще помоли зет си да ми напише няколко реда за състоянието на училището след смъртта на Нийл. Холман изпълни обещанието си и ми предостави подробна статия, подписана за съжаление само с инициалите на зет му - "Съмърхил през 1981 година". Нищо в системата не се е изменило. Днес училището се ръководи от втората жена на Нийл - Ена. И пак е пълно с ентусиазирани преподаватели и "свободни" деца. Техният брой се е увеличил почти двойно, но доколкото разбрах, недоверието към училището в стара Англия е останало почти същото. Това е естествено, разбира се, ако има нещо странно, то е, че Съмърхил се е появил точно в страната на железните традиции. И все пак, разбрах още нещо - отсъствието на Нийл се е чувствувало доста осезателно. Свободните деца имат нужда от своя водач, значи тяхното "саморазвитие" все пак се нуждае от мъдро ръководство. По общо мнение Нийл е бил изключителна личност и сякаш точно това се превръща в слабост на неговата система. Едно всеобщо образование не може да разчита на изключения.

Въпреки всичките тези бележки според мен Съмърхил е постигнал нещо много важно. Той е доказал, че е възможно обучение, което се съобразява и приспособява към детството, той е училище, което се обича от децата, и това е неоспоримо негово достойнство. Тук те са щастливи и доволни, а когато го напуснат, постигат успехи.

Разказах за него не като модел за подражание, а като предизвикателство, като подтик за смел и дълбок размисъл. Ние се нуждаем от ново, всеобщо, а не самотно българско училище, което ще изучава детската природа и ще се съобразява с нея, ще бъде в съзвучие с интересите на децата, ще разчита повече на богатството на техните заложби, ще ограничава принудата, ще вярва в детството и ще се съмнява в поучаващата и морализаторска зрелост.

"Децата ще спасят света!" - казваше Селинджър.

Да, но само ако не ги превърнем в същите възрастни, каквито сме ние.

Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Данаилов. Всички права запазени!