Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

Улицата и днес си остава най-анархистичният и може би най-влиятелният възпитател на нашите деца. Тя е информатор, който няма система, не се съобразява с възраст и пол, с чувствителност и наранимост на душевността. Тя казва повече истина от дома и училището, но крие повече грубост, наглост и цинизъм. Улицата е обичана от децата, защото там те се чувствуват свободни от зоркото око на родители и учители, има къде да се укрият, има какво да ги погълне, има какво да ги впечатли. Тя задоволява детското любопитство с хиляди неща, невидени или неподозирани у дома.

Там е катастрофирал автомобил, сплескал се е и по стъклото има капчици кръв. По-надолу се разтоварват бутове от заклан добитък, студени, вдървени, огромни късове месо със сини печати. На десет крачки пък убиват жива риба в магазина. При това убийцата е жена с навити ръкави. Рибата си плува в мътната вода, нищо не подозира, но жената потапя кепчето, измъква я, удря я силно по главата и готово, увива я в хартия и я подава на хората, които чакат чинно да свърши един живот, за да поддържат своя. Още по-надолу деца се налагат с чанти по главите, започват на шега и се смеят, после настръхват, замахват все по-силно, накрая смехът се примесва със сълзи. Още по-надолу една майка дърпа детето си за ръка, то се опъва и реве с всички сили, майката е ядосана, спира се и го зашлевява, то ревва още по-силно, тя го бие и докато си почива, му говори: "Престани, ти казвам! Престани, ти казвам!" Там пък двама вървят под ръка и се клатушкат и залитат ту пред трамвая, ту пред някой автомобил. Това са пияниците и те са забавна работа, миришат на вино, сумтят си нещо, говорят си нещо високо и неразбрано. Всеки ден застават в пет часа пред малката кръчма и чакат на опашка, за да се напият. А тези? Тези пък какво правят? Вървят прегърнати момче и момиче, спират се, сякаш нещо са забравили, мислят, мислят, гледат се и започват да се целуват, после пак си тръгват, но понеже са се хванали много здраво, едва ходят... А един старец ги гледа много лошо и си говори под мустак: "Мръсниците му с мръсници!" Обръща се подире им, не гледа пред себе си, спъва се в тротоара, пада. Всичко го боли. Вдигат го добри хора, чистят му палтото от прахта, а той с мъка тръгва и пак си повтаря: "Мръсниците му с мръсници!"

Още по-надолу е спряла кола, покрита камионетка, въртят се около нея някакви хора, плачат. Работници носят ковчег, облепен със сребърна книга, вътре лежи слаб, слаб, жълт мъж, само носът му и обущата му стърчат нагоре.

А какви са тези свирки? По улицата един след друг минават няколко автомобила и надуват клаксоните. На първия има кукла и цветя и два пръстена, облепени с варак също като ковчега. В него е булката, цяла в бяло, отзад са колите на тези, които още не са женени, и на тези, на които вече не им се жени... А на ъгъла двама мъже си говорят:

- Аз на него, мамка му...

- Прав си!

- Не, ти ще видиш, ако аз на него, мамка му...

- Добре де, защо?

- Защото той на мене, мамка ми...

Автобусът идва претъпкан и не спира на спирката. Спира по-надолу по улицата, всички хора от спирката се втурват отчаяно презглава да го гонят, но когато стигат до него, шофьорът затваря вратите, тръгва. Хората се връщат и викат:

- Тяхната мама!

Такава е улицата, велико неповторимо приключение.

- Нека да отида да купя хляб - предлага детето и ние сме дълбоко трогнати от отзивчивостта му - не били социални децата! То отива за хляб на сто метра от къщи и се връща след един час. Един час му струва повече от месец у дома.

Улицата предлага и първите кумири. О, те са забележителни! Те са хлапаци вън от закона, те, представете си, пушат, смукват дълбоко дима и го изкарват през носа си, могат да плюят на тънка струйка, казват, че са тренирали бокс или даже карате, те карат мотопед, те свирят на китара. Все едно, те могат нещо недостъпно и невъобразимо дори. Те обичат да властвуват и колкото и да е странно, децата им се подчиняват с видимо удоволствие. Въпрос на чест е да им се купят цигари, да им се услужи с някое левче, всяка жертва може да се направи заради вожда, дори да се престъпят правилата. Та той с това е привлекателен, защото престъпва правилата. Това, че децата им се подчиняват и ги отрупват с почести, е всъщност доказателство за свободолюбие, а не обратното. Кумирът съчетава всичко, което на детето е било отказвано, забранявано, той скита колкото си иска и където си иска, прибира се, когато си иска, дори понякога не се прибира. Ужас! Говори каквото си иска и казва думи, които са строго забранени. Той има пренебрежително отношение към училището, даже се заканва, че ще смени паспорта на учителя по математика. Кумири си създават само потисканите. Детето му се подчинява, защото иска да спечели неговото благоразположение, макар и малко, макар и жалко да се приобщи към него.

Улицата и уличните кумири са обикновено първите сексуални информатори и инструктори.

- Ти не знаеш какво прави той бе! - "Той" е кумирът.

- Какво прави?

- Абе той ходи с момичета, ама истински.

- Как истински бе?

- Той направо, нали разбираш, направо ги...

- Какво ги прави бе! - отчаяно пита детето.

- Ти като че ли не знаеш.

- Абе знам аз, ама все пак какво им прави?

- Какво прави баща ти с майка ти?

Аз знам, че баща ми прави нещо с майка ми, но то е тайнствено и неясно и за да избегна подигравателния присмех, казвам: - "Аха. Сетих се."

И все пак ме съветват да се направя на заспал някоя нощ и да чакам, и това очакване има криминален характер, сякаш в глъбините на нощта баща ми и майка ми вършат скрито от мен и света някакво ужасяващо престъпление. Но най-често осведомяването става съвсем направо, конкретно, грубо, поднесено с подхилкване и грозни порнографски снимки, скришом, оглеждайки се, ослушвайки се, сякаш се участвува в таен заговор срещу природата. Осветлен от улицата, половият акт завинаги се свързва с насилието, така изглежда той на снимките, така звучат обясненията. Представата е извратена, красотата е прогонена и това става веднъж завинаги, веднъж завинаги аз ще говоря и ще мисля за тези неща с притеснение, полугузно, полуухилено. Когато един ден най-сетне баща ми се накани да ме посвети, аз ще доловя същата гузност, същите недомлъвки. За да бъде добър възпитател, той няма да се подсмихва, но когато споменава думите сперматозоид и яйцеклетка и детеродните органи, ще се почувствува, че те мъничко се задържат в устата му, докато се изхлъзнат и звучат по-необикновено от думите храна и вода. Той плахо ще се надява, че аз вече знам всичко и ще си спестим мъчителните обяснения, в най-добрия случай ще завърши, че всичко трябва да бъде красиво. А аз няма да разбера и да повярвам, къде е тази красота, защо е скрита на тъмно, ако е наистина красива, защо за нея не се говори като за Мона Лиза, защо не се описва в книгите, които искат да четем през ваканцията, защо остава след многоточието.

По време на една дискусия за секса и киното един виден критик се обяви против сцените с плътска любов, като се мотивира приблизително така: "Фактът, че половият живот е реална действителност, още не означава, че аз трябва да гледам тази действителност на екрана. Посещенията в тоалетната също са реална действителност, но никой не смята за нужно да я заснеме." Находчиво възражение наистина. Но обстоятелството, че критикът сравнява посещението в тоалетната с една неотменима страна на любовта, показва единствено, че за него тези две дейности са от един и същи порядък. Най-вероятно е, че този критик е получил сексуалното си образование на улицата. Между другото, като реакция на подобни повици за свян и нравствена цензура в изкуството се намериха кинооператори, които успяха да заврат камерата си дори в клозетните чинии. А порнографията осъществява приходите си точно защото съществуват хора, които мислят като въпросния критик.

Когато Федерико Фелини в "Амаркорд" ни показва сцената с тресящата се лека кола от колективно онаниращи пубертетчета, той е разчитал на гузната съвест на зрителите. Една кола се тресе и премигва с фаровете, нищо повече, но всички си обясняват какво става вътре. Смехът се появява от веселото подозрение и подскачането на автомобила дава простор на срамежливото въображение. Ние се смеем на собствената си порочност и същевременно отбелязваме, че сцената не е италианска екзотика, че мнозина от нас са участвували в подобни колективни начинания с нашите събратя от улицата. Груповото практикуване на "греха" намалява чувството на виновност.

Улицата има свой език, той впечатлява и се попива от децата, те го изучават по-старателно и по-непринудено, от който и да е чужд език и за изненада на родителите напредъкът е особено бърз. Някога го наричаха тарикатски, мисля, че днес той няма определено название, той е просто жаргон, който обединява хлапетата и ги кара да се чувствуват по-самостоятелни. Но защо в този жаргон се преназовават точно тези понятия, които трябва да бъдат скъпи на децата! Мама и татко са подложени на постоянно променящи се наименования - те бяха морука и моручката, станаха старите, вехтите, дъртите, училището се нарича снизходително даскал или даскалото, милиционерите - мицове, мильовци, куки, ченгета. Всичко, което символизира някаква власт над детето, получава, сполучливо или не, присмешливо наименование. А виж, глаголът, който изразява съвокуплението, търпи най-много промени: от универсалния заместител "таковам" през шибането, тъпченето, клатенето към връткането, боцкането, чукането и пак всички тези думи са свързани с насилието, още едно свидетелство за превратната и извратена представа, която се създава у младите за сексуалните отношения.

В ранна възраст децата употребяват така наречените мръсни думи, без да схващат смисъла им само защото откриват, че те правят потресаващо впечатление на възрастните.

- Татко - казва едно тригодишно момченце, - ако някой ти каже нещо, ти му кажи, я стига бе, педераст!

Бащата изнемогва от изненада, но съобразително си замълчава. Детето си заиграва и започва да се катери по масата, таткото започва да го увещава да слезе. Веднъж, втори път, трети път, докато детето се възмущава, обръща се и спокойно казва:

- Я стига бе, педераст!

За щастие, бащата не е подскочил от негодувание, не е заявил, че на баща такива работи не се говорят (а на кого всъщност трябва да се говорят!), и детето скоро престанало да употребява определението.

Бях много малък, пет или шестгодишен, когато получих подарък малка дървена каручка с два дървени коня. Обичах да си играя с нея, возих я по пода, реших, че конете са в действителност кобили и че едната ще се казва Кичка, а на другата за леснота промених само първата буква. Аз ги подканях да карат по-бързо каручката, ободрявайки ги с викове: "Дий Кичке, дий..."

Майка ми, която бе влязла неусетно в стаята и умилено наблюдаваше заниманията ми, изведнъж изтръпна.

- Не може да се казва този кон така!

- Защо да не може?

- Защото - тя се обърка и аз разбрах това, - защото не може.

- Ама те се казват така - упорствувах аз. - Ето това е Кичка, а това...

- Защото това е неприлично име! - поясни мама.

Аз не можах да разбера защо е неприлично, защо една-единствена буква прави нещо неприлично, но трябваше да приема, че майка ми знае повече от мен и че кобилата следва да бъде преименувана. Направих това плахо, защото не знаех на какво звукосъчетание ще попадна. Но важното е, че тази толкова незначителна случка е останала завинаги в паметта ми. Забраната ми е направила дълбоко впечатление. Има думи, забранени за добрите деца. Аз дори промених отношението си към каручката с двата коня, твърде неохотно и боязливо се захващах с нея, кой знае какво друго неприличие можеше да се случи.

Съвсем основателно един от възпитаниците на Нийл питал защо лайно е мръсна дума, а изпражнение - не. Неяснотата е пълна и ако например някой писател употреби в диалог израза "Лайно такова!", ще кажат, че езикът му е вулгарен, а ако рече пък "Изпражнение такова!", че е маниерен.

Нашите представи за обидно и мръсно са толкова объркани, че и литературата е безпомощна да се справи с изискванията за благоприличие. Реалистичното възпроизвеждане на речта на маса герои от всякакви народности се смята недопустимо. Наистина, тя не бива да бъде копие на действителността, но по този начин се лишава от привлекателната възможност да даде живот на мнозина достойни за описване типове, които в живота говорят само непристойности. Писателите се опитват да използуват заместители, но всичко това винаги е за сметка на героя, който губи и яркост и находчивост. Как например да опиша изказването на бай Тома на общоселското събрание по повод реставрацията на едно от най-красивите и най-запуснати български села. Може би трябва така:

"Бай Тома вдигна ръка и се изправи, след това изпсува безадресно и ритмично на майка с повторение в стъпката. Няма вар - започна той и отново изпсува въобще. У дома - същата псувня. Паяжини! - сега адресът е майката на паяжините. Висят! - пак майката на паяжините. Няма вар - майката въобще.

- А ти защо не вземеш една метла и ги пометеш? - пита партийният секретар.

- Защото няма вар - поясни бай Тома и допълни, че сега става дума за майка им."

Тук горе-долу се оправих, но невъзможно ми е да опиша защо Мустафа се обиди на Йошката в кръчмата и се опита най-напред да го удуши, а после да го заколи. Двамата си говореха най-приятелски, шегуваха се, като си пожелаваха всеки поотделно да извърши кръвосмешение, това пожелание беше толкова често, че дори Фройд би се усъмнил дали става дума за едиповия комплекс, докато най-неочаквано и неволно Йошката сбърка възвратната частица и вместо си рече ти. Тогава Мустафа скочи, изрева: "Ти ли ще ми ставаш бубайко на мене бе! Майка ми е активен борец против фашизма!" - след което започна да го души.

Да, всъщност най-универсалната ругатня почти във всички случаи се е отдалечила от смисъла си, тя приема различни наклонения, означава възхищение и ужас, трагедия и оптимизъм, изненада и възторг, така че, ако представител на извънземна цивилизация чуе подобен разговор и с помощта на пълен речник иска да разбере за какво всъщност разговарят човеците, ще бъде силно разколебан в заключенията си, защото с недоумение ще установи, че жителите на земята са склонни да се съвокупят с всички материални и идеални обекти на вселената.

И все пак, ако човек се запита за произхода на това неоспоримо ругателство, той е длъжен да си отговори, че то е поругаване на най-святото - майката - чрез най-скверното - плътската любов! Абсурдно, но съществуващо. Не знам друга област в нравите и морала, където религията, и то главно еврейската и християнската, да е постигнала по-вредно и по-голямо въздействие върху схващанията за любовта между мъжа и жената. Има ли по-парадоксално уверение от това, че цялото човечество се е появило порочно на тази земя, че всяко новородено е заченато в грях, истина ли е, че на абсурдите най-лесно се вярва? Греховете на църквата са много, но омерзеното отношение към любовта, идеята за първородния грях и непорочното зачатие са причинили истинска болест на духа, която не е излекувана и до ден днешен. Странно е, че хората много по-лесно се прощават с бога, който в безкрая има неизбродими пространства за отстъпление, отколкото с очевидните предразсъдъци, свързани с любовта.

Улицата, мястото, където детето задоволява своя "рефлекс за свобода" противопоставя на семейния и училищен пуританизъм едно не по-малко вредно, разкривено, объркано, почти перверзно отношение към пола. Надписите по училищните и обществени клозети, драсканиците по стените са почти фашистка реакция срещу ограниченията в сексуалната област. Колко често по стените на сградите се срещат две букви, надраскани с тебешир или керемида, свързани помежду си със знак плюс. Катя и Жоро, Мария и Пепи, Стефка и Ангел. Това са особен вид сведения, някакъв сексуален донос за онези, които плахо са направили първите стъпки срещу ограниченията. По-късно, когато драскачът по стените порасне, той с удоволствие ще се занимава с интимния живот на всички около него, почти сладострастно ще открива и разкрива, че някоя позната видна или незначителна личност си има любовник, че еди-кой си е перманентен рогоносец. Клюката в края на краищата е задоволяване на естествената човешка нужда от нова информация на достъпно и ниско равнище.

Напоследък надничането в интимния живот на разни знаменитости благодарение на могъщото развитие на средствата за информация се превърна в истинска напаст. Понякога то се нарича с измамна правдолюбивост - демитологизация. За двестагодишнината от рождението на Бетовен в Западна Германия се появиха множество трудове и писмена, които искаха да покажат на света каква долна личност е бил в действителност великият композитор - садист, мазохист, хомосексуалист, скъперник, пияница и естествено наследствено обременен. Защо не, човечеството достатъчно се е издигнало, за да разграничава нещата, то има право да знае истината, цялата истина за неговите забележителни представители. Но аз се страхувам, че демитологизацията се интересува по-малко от истината, отколкото от задоволяването на порочното любопитство на хората, тя се надява да утеши болното самочувствие на посредствеността, като припише на гения отблъскващи морални дефекти. Иначе кой ли не е бил сифилистик и кой ли не хомосексуалист, за Леонардо, Микеланджело и Шекспир е вече сигурно, Бах, е, той пък биел децата си и ги произвеждал в такова количество, че ги бъркал едно с друго. За древните да не говорим: това Платон, Аристотел - ясна работа; Бодлер - наркоман и перверзен тип; Мопасан - луд на полова почва; Мусоргски - делириум тременс; Едгар По - същата песен. Ван Гог си реже ушите и ги подарява на проститутки; Моцарт - женкар и половина; Вагнер - бисексуализъм, изпълнен с шум и ярост; Ницше - онанист със свръхчовешки претенции; Шуман - наследствен сифилис; Рембрандт - разврат с домашни прислужници; Лист - сексуален маниак с религиозни разстройства; Росини - чревоугодник; Гьоте - влечения към малки момиченца; Достоевски - епилептик и комарджия. Останалите са евреи.

Шегата настрана, важното не е съдържа ли се истина в тези шокиращи буржоата сведения, важното е защо в повечето случаи нашите познания се изчерпват с тях. Сигурен съм, че онези, които познават добре драмата Яворов - Лора, са много повече от хората, които познават добре творчеството на поета. За последното се изисква дълбок интерес и интелектуално усилие, за другото - лошо възпитание.

Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Данаилов. Всички права запазени!