Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

Винаги когато се спори за ролята на възпитанието и наследствеността, тези, които обичат да дават предпочитание на генетичното, имат един съкрушителен аргумент - децата чудо! Възпитание, възпитание, но достатъчно е да се спомене за четиригодишния Моцарт или седемгодишния Менухим и всичко отначало!

Без съмнение въпросът е крайно интересен. Талантът е факт, децата чудо - също, но има още един важен факт, че "възрастните чудо" са по-малък брой от децата чудо. Другояче казано, тези, които са проявявали забележителни дарби в детството си, са повече от онези, които са успели да съхранят и развият таланта си.

По време на моето детство по екраните шествуваше един малък диригент и актьор, който смайваше всичко живо. Неговото име е Роберто Бенци. Много години по-късно го чухме да дирижира нашата филхармония. Спомням си трепета, с който отидох на концерта, и неясното неудовлетворение, с което си излизах. Всичко беше много добре, само че на подиума вече не стоеше чудо, а един вещ диригент, който с нищо не превъзхождаше повечето от известните си колеги. Той не успя да стане нито Фуртвенглер, нито Тосканини, нито Караян.

С малки изключения трогателно милите седемгодишни цигулари и пианисти, които ни вълнуваха с белите си ризки, жаба и къси панталонки, не станаха дори посредствени цигулари, не издържаха и не можаха да потвърдят Руджиеро Ричи и Васко Абаджиев.

Шърли Темпъл, Джеки Куган и Мики Руни не запазиха славата си от детските години.

И все пак Блез Паскал е бил дванайсетгодишен, когато преоткрил много от началата на Евклидовата геометрия! Шилер е почти юноша, когато пише драми и поезия, Шуберт е деветнадесетгодишен, когато създава "Горският цар", а Ото Вайнингер на същата възраст успява да напише философски трактат за женомразството и впоследствие да се самоубие.

Един от създателите на кибернетиката, Уилям Рос Ешби, посвети цяла статия на таланта от гледището на новата наука и понеже според нейните представи мисловната дейност е процес на обработване на придобита информация, Ешби стига до извода, че талантът не може да бъде нещо друго освен богата информация. Спомням си, че когато прочетох неговата статия, бях малко изненадан или не я разбрах добре, или има нещо объркано, защото, мислех си, че все пак богатата информация трябва да се преработи от мозъка, за да се стигне до новата идея и че от тази способност на мозъка зависи и талантът на човека. Но Рос Ешби е голям учен и може би не иска да изпада в тавтология, като обяснява таланта, едно неясно нещо, чрез способност, друго неопределено нещо. Добре, но също толкова неудобно е да се обясни талантът без информация. За да смяташ, трябва да знаеш цифрите - как ще събереш седем и пет, ако можеш да броиш само до десет. Онези туземци от Южна Америка, които броят едно, две и оттам нататък всичко е "много", сигурно не притежават никакъв талант за умножение.

Това, което се нарича наблюдателност и е характерно качество за таланта на учения, писателя, художника и криминалния инспектор, сигурно има много общо с количеството информация, приета за единица време от окръжаващия ни свят. Разказват, че по време на някакво пътешествие с приятели Оноре дьо Балзак непрекъснато дремал, а по-късно, когато решили всеки един да опише гледката от каретата, Балзак естествено сторил това най-добре от всички, и то с удивителни подробности. Значи той е получил повече битове информация от приятелите си. Възможно е, но все пак, защо е получил повече, като е гледал по-малко? Учените, които се занимават с тайнствата на човешката памет, смятат, че всичко веднъж видяно е запаметено, а непосредствено след това следва забравянето, което не означава загубване, а по-скоро потъване на информацията нейде в дебрите на мозъка. Така в будната памет на човека остава само малка част от получената информация. Ако това е вярно, може да предположим, че тази "малка част" у великия писател е значително по-голяма, отколкото при останалите хора. Има и друго възможно обяснение. Поначало в главата на Балзак има достатъчно много информация за всички гледки, тя е просто енциклопедия на гледките и един или два погледа са достатъчни, за да се "класира" и новото възприятие. Така опитен ботаник би определил класа и вида на едно цвете, което вижда за първи път в живота си.

Връзката между таланта и количеството информация не може да се отрече, но тогава какво са децата чудо? Как Моцарт е получил за две-три години от раждането си такава музикална информация, че да изумява света? Дали не я е получил по наследство? Всички в неговия род са се занимавали с музика и ето, накрая на бял свят се появява изключителната комбинация от наследствени качества и условия - ражда се Волфганг Амадеус, готов музикант. Той носи музиката в себе си и живее всред нея. И тук има нещо забележително, което не мога да си обясня. Аз не знам случай потомците на музикален гений да са надминали баща си или дядо си. Нито синът на Моцарт, нито синовете и внуците на Йохан Себастиан Бах, нито децата на Вагнер. Дали природата се грижи светът да не се насели с гении, или пък генетичната комбинация, която води до появата на изключителна личност, е толкова рядка, че вероятността да се прояви отново в поколенията е нищожна? Не знам. Но, достатъчно теория.

Истинските деца чудо са винаги по-малко от обявените деца чудо. Произвежда ги в подобен ранг умиленото ни въображение, недовиждащата родителска обич и амбиции, а заедно с тях невнимателните и лишени от психологичен усет учители. Вредата от подобни грешки в "прогнозирането" е повече от жестока, тъй като, щом едно дете е изключение, то изисква изключителни грижи, а те най-често означават лишаване от детство. Знае се как Станиславски определя "формулата" на успеха в изкуството. Два процента талант и деветдесет и осем труд. И започва недоразумението. Двата процента са малка величина, но никой не знае как точно да я измери, а без тях трудът се превръща в каторга. Понякога пък мисля, че истинският талант съдържа в себе си трудолюбието, той няма нужда да бъде принуждаван да се труди, той просто не може да прави нищо друго.

За един филм трябваше да се намери четири-петгодишно момченце, което да изпълнява главната роля. Дадохме обявление във вестника и на него се отзоваха не по-малко от двеста майки, които обсадиха с дечицата си киноцентъра. Един бегъл поглед беше достатъчен, за да се убедим, че от всички двеста деца, нямаше повече от десетина, които отговаряха на изискванията. Но не можеше да обидим родителите и решихме да се проведе нещо като конкурс. Помолихме децата да разкажат някоя приказка или стихче, или просто да побеседват с нас и се започна сърцераздирателна история. Пет-шестгодишните се заеха да рецитират стихове едва ли не с философско съдържание, стихове за революционните борби, стихове за социалистическото строителство. Кръв се лееше в тези стихове, загиваха герои, издигаха се язовирни стени. В залата цареше трагична атмосфера, изпълнена с фалшив патос. Повечето декламатори не разбираха дума от това, което се редеше от устата им, но те рецитираха ли, рецитираха с опънати вратлета, стиснати юмручета, изнемогващи от напрежение личица. Забелязали ли сте как в детските хорове някой "детски психолог" е внушил на изпълнителите да клатят глави ту наляво, ту надясно и по този начин да създават впечатление за миловидност? Тук беше точно обратното - драматичност, брате. А навън майките хапеха устни и стискаха палци. Като си помисля колко катастрофален бе резултатът за сто деветдесет и девет семейства, никога не бих желал да се повтаря подобен избор на дете актьор. Тягостна картина, наистина. Но никой ли от нас не е чувал първокласник да рецитира в края на учебната година "Опълченците на Шипка"? И не сме ли му ръкопляскали? На какво ръкопляскаме? На паметта на едно дете или на глупостта на родители и учители, които карат това дете да заучава, без да проумява, да папагалствува, да се преструва, че изпитва вълнение, че преживява епоса, за да получи едно браво.

"Кажи на гостите едно стихотворение и си иди оттатък!" И детето изпълнява. Гостите казват браво! Но понеже то не иска да си отиде оттатък, започва веднага второ стихотворение. Гостите казват по-омърлушено браво. Детето обаче не иска да спре, то е суетно като всички нас, обича да прави впечатление и започва да ни отегчава със стихоизлиянията си. Най-накрая детето получудо е изгонено в другата стая. То е мрачно от тази първа среща с публиката, не е оценено по достойнства и започва да замерва вратата с кубчета и книжки със стихове. Сега вече рискува да получи един шамар като отплата за цялото му изкуство.

Разбира се, тези случаи не са чак толкова страшни. Трагедията се получава, когато детето наистина проявява качества, които лесно могат да минат за дарби в очите на тези, които го обичат. Нито ранното писане на стихове, нито пристрастяването към някой музикален инструмент, нито серията рисунки, които то майстори с часове, без да захвърли блокчето, са сигурен залог за бъдещото развитие. Често те са само плод на усърдно подражание, а в тази област детето е ненадминат майстор. В подобни случаи недоверието е по-мъдро от преклонението.

Ами ако се пропуснат златни възможности? Ако от много съмнения се убие една дарба? И започват поучителните примери: бащата на Лист го е биел, но го е направил Лист. Бах също налагал децата си, за да свирят: "Вижте, колко пръсти имам на ръцете си? - питал той. - Десет! А вие? И вие десет. Как тогава аз мога да го изсвиря, а вие - не!" Бой!.. Бончо Бочев беше диктатор, но създаде "Бодра смяна"!

Всичко това е вярно, но има и други примери. Не съм чул човек да изсвири по-майсторски първия концерт на Паганини от Васко Абаджиев. Двойните му флажолети звучаха поразяващо чисто, сякаш не цигулка, а две вълшебни флейти си пригласяха. Но детето чудо Васко Абаджиев, когато стана възрастен, си играеше на детски игри, създаваше хиляди неприятности на диригентите, предлагаше да се надбягва с тях, за да се качи на подиума, капризничеше по детски, с една дума, беше инфантилен с доста болестни нарушения на личността. Неизживяното детство си отмъщаваше, то и погуби забележителния виртуоз. Той се пресити от цигулката и я изостави, без да има с какво да я замести. Ако човек внимателно надникне в живота на много от бившите деца чудо, ще открие там и незадоволство, и неврози, и нещастие. Тогава без да искаш си припомнящ анекдота за концерт-майстора, който свирел чудесно, но непрекъснато гримасничел и въртял главата си на една страна. Веднъж някакъв гост-диригент, обезпокоен, го попитал: какво става, да не би да му е лошо? Отначало цигуларят упорито отричал, докато накрая под секрет му признал, че въобще не може да понася музиката.

Изключителният талант се манифестира тъй ярко, покъртително, че при едни естествени, спокойни условия за неговата изява трудно може да бъде потиснат. Когато наблюдавам как носачите мъкнат пиано на четвъртия етаж, как край тях разтревожено и възбудено се върти амбициозната майка и как после по четвърт час на ден от техния апартамент долитат унили тонове, месец, два и заглъхнат, си спомням, че Франц Шуберт никога не е притежавал собствено пиано, че дванадесетгодишният Бетовен е свирел с дълбоко наранена ръка на органа и по клавиатурите е текло кръв и гной. Нито мизерията, нито непрекъснатите неуспехи, нито убийствените критики са успели да изтръгнат четката от ръката на Ван Гог.

Ранното проявяване на дарбата съвсем не е задължително. Повечето гении са били обикновени деца, понякога буйни, понякога странни, но често пъти с нищо не са подсказвали изключителните си заложби. Такъв е бил Айнщайн - в училище нищо особено. Такъв е бил Оствалд - напускането му на университета поради слаб успех висяло на косъм. В семейството на Нилс и Харалд Бор, семейство, в което бащата е известен учен физиолог, всички са смятали, че Харалд показва повече обещаващи качества от Нилс. Наистина той става забележителен математик, но геният е все пак братът. Дори мога да кажа, че биографите на забележителните личности предубедено търсят в тяхното детство изключителни прояви, изхождайки винаги от онова, което възрастният е постигнал.

Гениалните деца са толкова малко, че едва ли си струва да се занимава човек по-обстойно с тяхното развитие. Но децата чудо могат да ни поучат. Тъжната съдба на много от тях е неоспоримо доказателство, че неизживяното детство е пагубно за личността. Някъде в щатите все още съществува "детето чудо" Роберт Фишер. Докато беше дете, той играеше само шах, сега вече не знае какво да играе.

Жаждата децата ни да се реализират по-пълно от нас самите е естествена. Честно казано, едва ли има родители, които макар и плахо, макар и тайно от самите себе си, не мечтаят за чудото, не го дебнат във всяка по-самобитна проява на рожбата си. Ако следите по-внимателно радиопредаванията, ще видите колко много родители обсипват редакцията с писма, изпълнени с находчиви, оригинални и духовити изказвания на техните дечица.

- Какво значи същество - попита Филип.

- Всяко нещо, което съществува, се нарича същество - отговори баща му, който имаше склонност към абстрактните отговори.

- Какво значи същество? - попита Филип.

Бащата разбра, че първоначалният му отговор не е бил достатъчно точен, и се обърка. Но Филип му обясни:

- Съществата - съществуват, а веществата - веществуват!

Добре, че баща му има чувство за хумор и няма много време да се занимава с децата си, защото не е изключено той да насочи сина си към гносеологията.

Всеки творчески акт на детето заслужава насърчение, но преувеличаването на неговата стойност води до плачевни резултати. Да се създава излишно самочувствие е точно толкова вредно, колкото да се отнема всякакво самочувствие. Всички интервюта с деца актьори, деца музиканти, деца поети, колкото и да са привлекателни и приятни за зрители и слушатели, ми изглеждат противопоказни. Вслушайте се в тях и ще се убедите, че те изобилствуват със заучени фрази, нелепо подражание на забележителни възрастни събеседници. Малкият интервюиран сериозно очаква да му се зададе въпроса "Какви са вашите бъдещи творчески планове?" и е готов да отговори, че има намерение да продължи да се снима в киното, ако, разбира се, му попадне подходящ сценарий.

По своята същност детството е наситено с творчество. То е свързано с откриване и опознаване на света, с опити да се преодолее нещо от него или да се пригодиш към него. Всяка детска игра е творчество и откривателство, да се внасят в нея елементи, които ние, възрастните, намираме за по-ценни, е опасна и тънка работа. Детето чудо не може да бъде цел на възпитанието, защото самото дете винаги е чудо.

Обратно към: [Убийството на Моцарт][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

© 1982 Георги Данаилов. Всички права запазени!