(FR)

 

напред назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Дали възраждането на науките и изкуствата е допринесло за пречистването на нравите


Русо е казал: "Не! Напротив!" Изрекъл е всичко бляскаво и красиво и ведно с това така се е объркал, че днес човек се удивлява как е възможно един толкова забележителен ум да изговори толкова големи глупости! Но в края на краищата, само знаменитите умове са способни на велика глупост. На посредствените не им достига смелост.

Философът нехае за произхода на науката и изкуствата, за него те са плод на разкоша, безделието и суетата, но аз си представям как би се озадачил, ако имаше възможност да застане пред пещерните рисунки на обичния му, непокварен, първобитен човек. Наистина Русо е допускал, че огънят и заостреният камък са първите научни открития, но не е могъл да предполага, че в основата на живота е обмяната на информация и че при човека жизненост и любознателност са синоними.

Да се опровергават увлеченията на един мислител и да се разкрива неговата неосведоменост с два и половина века закъснение не е много достойно, още повече, че старият въпрос не е загубил силата си, той не се е обезсмислил и отговорът му продължава да бъде разпнат между Да-то и Не-то и те, като двамата разбойника, продължават да го изкушават.

Мисля, че от съвременно гледище въпросът на Дижонската академия се нуждае от малка редакция. Неточно поставените въпроси създават повече недоразумения от неверните отговори.

По-добре е да се говори за развитието на науката и изкуствата, отколкото за "възраждането" им. Въпреки пристрастията на Русо думата "пречистване" предполага, че някога, неизвестно кога, нравите са били чисти, а впоследствие, неизвестно как, са били замърсени. Иска ми се да избегна това усложнение и ще си позволя да обсъждам въпроса: "Дали развитието на науките и изкуството допринася за подобряване на нравите". Но веднага изпитвам няколко опасения.

Страхувам се, че ако проявя непредпазливост и се впусна да определям морал, етика, добро и зло, няма да ми стигнат нито листовете, с които съм се запасил, нито времето, което ми е отредено да бъда между живите, нито честно казано, познанията. Принуден съм да опростявам и доверчиво да разчитам, че между автор и читател, ако се намери такъв, няма да възникнат непреодолими семантични противоречия.

Страхувам се още, че относителността на нравите също може да доведе до неясноти. Разбира се, пълният релативизъм не води доникъде освен до абсурда на Ленин: "Нравствено е онова, което служи за победата на работническата класа". Честните интелектуални усилия да се намери нещо по-устойчиво и определимо, като че ли достигат до Алберт Швайцер и неговото "преклонение пред живота". "Същността на доброто е да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност", "Същността на злото е да унищожаваш живот."

Почитта ми към Швайцер, обичта ми към него, ме карат тъжно да се убеждавам, че и неговият етичен принцип не може да бъде приложен докрай. За да просъществува човекът, а и всяко живо същество, трябва да се унищожава или потиска друг живот. В преклонението към всичко живо не бихме оцелели от болестите, защото и те се причиняват от живи организми и само тяхното унищожение може да ни изцели, само изтреблението на техните разпространители ни позволява да оцелеем. "Един ден... чумата ще разбуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град."

Безпомощен е Швайцеровият принцип и когато човечеството трябва да разрешава такива драматични проблеми като свръхнаселеността. И въпреки всичко това, макар и не безупречна, Швайцеровата идея за връзката между морал и живот е висота, до която етическата мисъл е успяла да се добере. От нея не се вижда навред, но все пак достатъчно далеч. Напоследък именно науката започна да съзира зародишите на морала в самия живот, да разкрива неговите биологични предпоставки и всичко това създава възможност за по-точно разпознаване на етичното. Подобно разбиране може да изглежда обидно емпирично и сигурно има своите несъвършенства, но аз ще се осланям на него. Сигурно рискувам да се проваля вдън земя, но поне това ще бъде истинско падане.

* * *

Да се проклина прогресът и цивилизацията стана толкова модно, че влезе в добрия тон. Не мога да отмина безучастно тези настроения и си представям един съвременен Саванарола, безпощаден и вдъхновен обвинител на прогреса, наметнал пурпурна тога, изпълнен с гняв и горест. Той се е изправил на върха на сметището на цивилизацията, вдига заклинателно ръка и започва:

"Светът, в който живеем, е пред гибел, господа! И аз ясно виждам нейните три отблъскващи лица: войната, която заплашва да ни унищожи физически, техническия прогрес, който погуби природата, превърна ни в роби на вещите, създаде бездни от богатство и бедност, и третото, най-отвращаващото - духовния упадък, уеднаквяването, отчуждаването, погасването на онази божа искра, която отличава човека от всичко живо на този свят.

Аз обвинявам онези, които превърнаха нашата планета в бомба с действащ закъснител, обвинявам тази наука, която създаде всичко това, обвинявам техниката, която замести интелектуалното усилие и унищожи радостта от надмогването на едно препятствие. Обвинявам прогреса, който застави човека да живее в инкубатори и да се подхранва със заместители на духовността, със заместители на идеите, със заместители на Бога.

Човекът е нещастен, ваши благородия, и когато гладува в Африка и умира от изтощение, и когато охолства в Швейцария и умира от преяждане. Ако някой се съмнява в тези мои думи, нека отговори: защо самоубийствата стават все по-чести, защо боледуват все повече душите ни, защо в страните, които са забравили какво е глад, се краде и убива повече от времето на нищетата. Защо се появи комунизмът, защо - нацизмът, защо и днес безумни изстъпления разтърсват края на века? Най-кървавият от всички векове.

И един последен въпрос, ваши благородия. Ние имаме просторни домове, удобства, асфалт, коли, телефони, телефаксове, телевизори, в нашите продавници се предлагат десетки видове хляб, но станали ли сме по-добри, станали ли сме по-щастливи от хората, които са населявали тази земя преди две хиляди години?"

Жан-Жак Русо би се отнесъл благосклонно към подобно слово, особено към неговия финал. Не! От старите гърци не сме станали забележимо по-добри? Само че има разногласия. Русо е смятал войнската слава за висша добродетел и завоевателите за доблестни мъже. Неговите симпатии клонят към калените спартанци, а не към изтънчените атиняни. Струва ми се, че все още опасно много хора мислят като него. Въпреки че Атина е тази, която присъства в нашата духовност, а спартанците са останали там, на Термопилите и техните сенки още изпълняват нарежданията на лакедемонския народ.

Нашият век обаче притежава едно мрачно превъзходство. Жертвите на бедствия, пандемии, земетресения, нашествия, битки, през цялата история взети вкупом не могат да се сравнят с пролятата през това столетие кръв. Ако "НЕ УБИВАЙ!" все още е божа заповед, ние сме най-големите грешници за всички времена и апокалипсисът - закъснява.

Някога Тамерлан издигнал пирамида от осемдесет хиляди отрязани човешки глави. Той поне е имал естетическо или геометрично отношение към убийството и може би не случайно неговите потомци са създали такава прелест като Тач Махал. А днес, благодарение на прогреса при масовото изтребление, тържествуват практицизмът и експедитивността. Никакво въображение. Човеците направо се изпаряват. Могъщото и точно замахване с меча е заместено с натискането на един бутон. Това е подло и обидно тържество на изобретателността над мъжественото сърце и силните мишци. То би отвратило благородника, който изпитва носталгия към времената, когато "войната се водеше в дантели и изтърбушването ставаше елегантно". Някога убиец и жертва са се гледали очи в очи. Убийството се е преживявало. Сега смъртта на врага само се регистрира. Никакво спортсменство!

Първото човешко същество, родено от жена, е било убиец. Съществуват достатъчно шансове и последното да бъде убиец. Казано откровено, никъде не е писано, че светът трябва да пребъде, че човечеството трябва да пребъде, че вселената трябва да пребъде. "Пред човечеството стои алтернативата или да се самоубие в една ядрена война, или да се самоотрови от отпадъците на самата цивилизация" - това окуражаващо заключение принадлежи на Алберт Сент Джьорджи, един от големите учени на този век. Сякаш Русо е все повече и повече прав, той дори е подценил възможностите на науката, обявявайки я за празно любопитство. Но след тези признания сме длъжни да погледнем назад към обществата на непокварените първични хора, към наивното детство на човечеството. Трябва да решим какво да правим с подозрението, че прогресът е рак, тумор за човешкия род, който се развива, ще си остане неизлечим и рано или късно ще доведе до неговата кончина. Вече няма съмнение, че да се живее в съгласие с природата е най-малкото добродетел, ако не и съвършенство. Тогава защо голяма част от човечеството се е отказала от него доброволно още в зората на своето съществуване. Нуждата, условията, климата?... А може би сме се разболели, може би сме били облъчени. Може би човешката мисъл се е оказала канцерогенна?

Става ясно защо Русо така горещо симпатизира на индианците от Северна Америка... Достатъчно е само да си припомним един от най-забележителните документи от миналото столетие - писмото на вожда Сиятъл до Франклин Пийрс, президента на САЩ, който предложил на индианците от Северозапада да изкупи земите им, а те да се заселят в резервати:

"Как може да се купи небето или да се продаде топлотата на земята!... Всяка педя земя е свещена за моя народ, всяко борово клонче, всяко зрънце пясък край брега, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите на моя народ...

НИЕ СМЕ ЧАСТ ОТ ЗЕМЯТА И ТЯ Е ЧАСТ ОТ НАС...

Но защо да тъгуваме по гибелта на нашия народ. Народите са съставени от човеци, не друго. Хората идват и си отиват като вълните на морето.

И белите ще изтлеят, може би по-рано отколкото си мислят. ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА МЪРСИТЕ УТРОБАТА СИ - ЕДНА НОЩ ЩЕ ОСЪМНЕТЕ ЗАДУШЕНИ В СОБСТВЕНАТА СИ МРЪСОТИЯ, НО ПРИ СВОЯ ЗАЛЕЗ ВИЕ ЩЕ БЪДЕТЕ В НАЙ-ПИЩНИЯ СИ БЛЯСЪК...

МОЖЕ БИ, ВСЕ ПАК СМЕ БРАТЯ!

ЩЕ ВИДИМ!"

Ако има малко останало сърце, човек не може да не изтръпне, когато чете тези пророчески редове, писани преди повече от век и половина. Не сме ли вече в най-пищния си блясък?

Достатъчно. С умилението дотук! Същите тези премъдри индианци са се избивали най-жестоко, племе срещу племе, те са живели в смъртна вражда. Свидетелство за зрелост на техните юноши е бил скалп, смъкнат от главата на врага. А когато са се появили в Северна Америка от азиатския континент, пак тези индианци са станали причина за изчезването на цели животински видове от свещената прерия.

Ако някой индианец юта отнеме живота на друг от своето племе, повелята била безпрекословна - убиецът трябвало да сложи край на живота си. Отнетият живот се заплаща със собствения. Сам издаваш смъртната си присъда и сам я изпълняваш. Няма обжалване, няма помилване! Но тази покъртителна норма важала само за хората от собственото племе. Срещу всички други индианци ютите проявявали дива свирепост, избивали ги без пощада и не изпитвали никакви душевни терзания. Те дори започвали видимо да страдат и да линеят, когато се принуждавали да живеят по-дълго в мир.

Генът на Каин се спотайва във всеки един от нас. Но Каин не е професионален убиец. Той може да съществува и без да пролива кръв, а войнското начало да бъде напълно забравено. Културата, всред която живее, го разсейва, отвлича, той открива чудесни други занимания, които го удовлетворяват напълно. Същият този Каин обаче може да се промени пред очите ни. Поставете го в други условия, позволете му, наредете му да се освободи от задръжките си и ето го готов да разпори корема на бременна жена с щика на пушката си, да пече деца на шиш, да пъха змии в утробите на жените, да набива бавно на кол, да разчеква хора вече не между два коня, а между два автомобила. Прогрес.

Не знам дали има етнографски проучвания, които сравняват броя на сътворените от човека музикални инструменти и създадените от него средства за измъчване и убиване на ближния, но не ми се вярва музиката да заглуши зова на насилието.

Еволюцията е въоръжила човека и е умножила възможностите му да насилничи. Но еволюцията също така е създала условия, които да предотвратяват насилието.

"Тъй като ние все пак си оставаме примати, които притежават бомби, странно е, че се изтезаваме толкова малко и убиваме толкова рядко!" - тези стьписващи редове са написани четвърт век след края на Втората световна война от Тайгър и Фокс и играта на имената не омаловажава извода на двамата прочути антрополози.

От времето на Русо човекознанието бавно и боязливо се мъчи да надникне в душите ни. То надзърта над преградите от предразсъдъци и изумено възкликва при всяка нова гледка. С всяко поредно откритие ние радостно се мъчим да обясним всичко, но най-много предубежденията си, за да признаем унило накрая, ако сме достатъчно честни, разбира се, че сме допуснали непростими грешки. Така от теорията на еволюцията напусто се развихри социалдарвинизма. От изследванията на Фройд започнахме да виждаме следите на сексуалността и в неврозите, и в свиренето на устна хармоничка. Генетиката въодушеви расистите, а когато самата тя достигна до неопровержими доводи срещу всяко расово превъзходство, те си направиха оглушки и продължават да твърдят, че негрите могат само да тичат, да скачат, танцуват, пеят, свирят, да станат артисти, адвокати, съдии, сенатори, пастори, но иначе за нищо не ги бива.

"Негрите са неспособни да проявяват самодисциплина и самоконтрол. Най-голямата грешка на западната колониална политика е, че висшата раса не се е решила да ги изгони или унищожи още преди петдесет години" - тези думи са били произнесени през 1962 година пред студентска аудитория от един немски професор по международно право.

"Хората са извратени, те ще станат още по-лоши, ако се родят учени!" - бе възнегодувал Русо. Той може би е имал своите основания, но Робеспиер е приел думите му прекалено буквално и направо обявил учените за врагове на народа. "Републиката не се нуждае от химици" - отсякъл обвинителят на Лавоазие и гилотината разрешила мигновено въпроса.

Спорът за вредата и ползата от науката е станал досаден до втръсване. Ядрената смърт. Озоновата дупка. Киселинните дъждове. Генетичен тероризъм. Всяко лекарство е и отрова. Благодарение на медицината оцелява и увреденото и уродливото. Всъщност целият прогрес е съпротива срещу естествения отбор. И все пак кой баща би се отказал да лекува детето си, защото пречи на естествения отбор?

В науката наистина има скрито зло. Но без нея човекът не може да познае себе си, не може да проумее същността на злото, значи не може и да се опитва да стане по-добър.

Човекът не се ражда добър. Романтичната представа по невинното дивачество е отчайващо далеч от действителността. Човекът не се ражда и лош. И тези две твърдения не реабилитират Джон Лок. Напротив, нашите заложби, наклонности, скрити възможности са "записани" в ядрата на клетките ни. Оракулът ги прочита и прави своите предсказания, но както обикновено той изрича множество "ако", "в случай на", "при условие че". В генетичния ни код са узаконени и егоизмът, и алчността, и агресивността, но редом с тях съществуват заложбите на алтруизма, дружелюбността, сговорчивостта. Човекът е по-сложен от всяка представа за него, от всеки модел, който може да бъде създаден и от това гледище той е непредсказуем. Индивидуалността и неповторимостта на личността не изключва готовността тя да се включва и слива в общността. Индивидът е един в самотата и друг в тълпата. Човекът е създаден да разчита на себе си, но и да чувства радостно рамото на другаря си. Той може да бъде моногамен, но не се противи особено на полигинията и полиандрията.

Жаден е за знания и склонен към богоборчество, но е с вродено предразположение към религиозното преживяване. Дори и да приема, че няма бог, той знае, че може би завинаги ще има религии.

Нека съдим справедливо. Колкото и да са противоречиви изводите на съвременната антропология, колкото и да изглежда невъзможно описанието на човека с краен брой параметри, вече като че ли е ясно, че това което наричаме морален дълг няма трансцедентален характер, както ни убеждаваше със страшната сила на своя разум Имануил Кант. Зачатъците на нравствеността трябва да се търсят в организацията на живота или казано по-ефектно - моралът има своя биология. Но това не е всичко, защото само при човека биологията пък има своя култура, своя свръхструктура и тя определя различията и несъответствията в моралните правила по широкия свят на хората.

Ние не сме станали по-интелигентни от Платон, Аристотел, Епикур и Плутарх. Две хиляди години е нищожно кратко време дори за една обезумяла от бързане еволюция. Нравите обаче са претърпели развитие - самата представа за хуманност и хуманизъм се е появила едва няколко века преди Христа - неясна и колеблива. Променило се е отношението към човека въобще. Най-напред това съм бил, без никакви съмнения, Аз и отчасти моите близки, а другите, просто кой знае защо, са ми подобни. След подозрения, дори терзания, Аз съм разширил обхвата на понятието и то е включило моята група. Аз и моето племе. Всичко останало изобщо не е човек, за всичко останало не важат правилата, създадени в моята група. Срещам това "останало", това "друго" и първото нещо, което ми идва на ума, е, че трябва да го убия и евентуално изям.

Бавно, с много опасения Аз-човекът започва да разпознава Той-човека, да го сравнява със себе си и най-накрая да го признава за себеподобен. Това е велика стъпка в развитието на човешките отношения. За да я направим, са били необходими десетки хиляди години. В Стария завет такива сантименталности като "Обичай ближния си като себе си" няма.

Този напредък, тази стъпка, която все още много представители на човешкия род се въздържат да направят, се дължи на културната еволюция и следователно на Науката и Изкуствата. Разпознаването на ближния е акт на познанието, а приобщаването му - акт нравствен. Но самосъхранението е оставило да бди ксенофобията - алармената инсталация в човешкото същество. Тя е надзирател на алтруизма. Той е доверчив и може да бъде подлъган, лесно да сбърка ближния с врага. Ксенофобията е винаги нащрек, сигналите й могат да бъдат приглушени от културата, но системите й не могат да бъдат изключени. Застрашено ли е по някаква причина моето съществуване, тревожният звънец пищи в ушите ми. Тогава тежко на чужденеца! Броят на линчуваните негри в южните американски щати винаги рязко се е увеличавал, когато реколтата на памука е била слаба. Всеки стопански упадък събужда омраза към малцинствата, към пришълците, друговерците. Заплашен ли е "Аз-човекът", неговият хуманистичен обсег се стеснява, етичните съображения се потискат, разумът се приспива и се раждат чудовищата.

Националистическите "вихри враждебни", които вилнеят в страните на разпадащия се комунистически свят, имат също свое обяснение. Хората там се оказаха изоставени, бедни, отчаяни за бъдещето си. Непознатата свобода ги плаши и настървява, оглеждайки се, те откриват наоколо си само съсипни. Те знаят, че във всеобщата разруха винаги се появяват мародери и подозренията веднага падат върху чуждата кръв и чуждата вяра. Странно, че национализмът избухна с пълна сила там, където в продължение на десетилетия всички бяха възпитавани в дух на интернационализъм.

* * *

Срещу тезата на Русо може да се направи още едно сериозно възражение, а то е, че науката сама учи човека на морал. Така Николай Коперник, освен велик астроном, е бил и учител по скромност на човечеството. Той доказа, че мястото на човека във Вселената съвсем не е в озарения център, че той винаги плахо е надничал от галериите. Никой не му е определял главната роля, той е само зрител и то може би единственият зрител на една драма без автор и режисьор.

За да съществува, за да я има, самата наука изисква честност и откритост, в нея можеш да грешиш, но не можеш да лъжеш. Тя се развива благодарение на един почтен договор между учените от целия свят.

Науката ни учи на морал, но учениците й предпочитат междучасията. Освен това науката е учител, който не знае урока си докрай. И често може да вдъхва измамна самоувереност. Някога Лаплас гордо се провикна: "Дайте ми координати и аз ще предвидя бъдещето на света!" Много по-късно Сталин посочи с лулата си картата на Съветския съюз. "И сушата ще победим" изрече той и заповяда на реките да потекат обратно! Добре че се появиха Бор и Хайзенберг, за да обяснят, че нито един смъртен, нито един безсмъртен дори, не може да знае точно бъдещето на света. Че в природата има принцип на неопределеност. Добре че се появиха еколозите, които успяха да дръпнат лулата от призрака на Сталин и макар с ужасяващо закъснение да повторят думите на Сиятъл: "Каквото и да се случи на животните, то винаги се случва и на човека. Всички неща са свързани. Каквато напаст връхлети земята, ще връхлети и чадата на земята... Човекът не е създал тъканта на живота, той е само брънка от нея."

Науката потвърди думите на мъдреца. И вече друг избор не съществува. Усилията за защита на живота на нашата планета са нравствен акт. Закъснели или не, все едно, ние не можем да се откажем от него. Обвиненията, че някога науката лъжливо е повдигнала самочувствието ни, по-скоро доказват, колко сме били суетни ние самите, но дори и да бяха справедливи, днес вече само тя, науката, може да ни спаси. Никой друг.

И още нещо, което ми изглежда многозначително. Науката за човека има заслуга за отрезвяване на социалните фантазии, за ограничаване на утопиите. Стана ясно, че така както не може безнаказано, насилствено да се променя природата, заради грубата изгода на човека, така не може принудително да се изменя природата на самия човек. При всеки подобен опит той губи от същността си и собствената си самоличност. Ето поради това почти вековният експеримент на комунизма, освен всичко друго, се оказа и екологично престъпление. И то не само заради десетките милиони човешки жертви, а заради пакостните патологични изменения, които настъпиха в личността на живите и най-вероятно ще останат нелечими до края на живота ни.

За зло или добро технологическата еволюция по всичко изглежда ще засегне и най-първобитните обитатели на планетата. Дали самата тя е благоприятна или пагубна за човечеството игра на случайностите, не знам. Може би Жак Моно нещо е предполагал. Но тази еволюция е действителност, не вярвам, че може да бъде спряна, не вярвам и че трябва да бъде спирана. Защото редом с европейската и североамериканската цивилизация милиарди гладуват и техните скелети заплашват да затрупат планетата. Гладните застрашават нашия самодоволен комфорт, застрашават с неудържимо нашествие в сития ни свят. За да се спасим или трябва да ги изтребим, или да развием още повече технологиите и да ги нахраним. Втората възможност ми се струва по-нравствена." Гладен бях - нахранихте ме, жаден бях - напоихте ме!"

* * *

Изобретяването на първото сечиво, първото "Еврика!", е повело човека по пътя на научната еволюция, отначало плахо, удивително бавно и все по-бързо, все по-стремглаво! Но как и защо са се появили първите рисунки и първите песни, и първият танц? Въпросът изглежда труден, но вероятно е само глупав. Едва ли е имало първа рисунка и първи танц, защото дирите на това, което наричаме изкуство, губят своята отчетливост, но се мяркат в света на останалите живи същества. Ние се засягаме от самолюбие, когато ни се напомня, че зачатъците на възвишеното личат в "по-нисшето". Баща ми обичаше да казва: "Дарвин може да е произлязъл от маймуна, но аз не съм."

Не, не става дума за изящната точност, с която пчелите изграждат своите килийки, нито за техния език, нито за песента на птиците. Но например шимпанзетата "бонобо", които са по-дребни на ръст, но по външен вид повече наподобяват човека, смайват изследователите със своя "танц на дъжда". Понякога, забележете, не винаги, заръми ли, тези маймуни изпадат в особено вдъхновение, кършат вейки, размахват ги над главите си и се въртят въодушевено в кръг. Човекът би могъл да има известни забележки по хореографията, но все пак, как ще нарече това, което виждат очите му. Почти всички човекоподобни маймуни се въодушевяват от големите празни тенекиени кутии. Те скачат върху тях, удрят ги, думкат и възпроизвеждането на непоносим за ушите ни шум, очевидно им доставя удоволствие, което дори достига до екстаз. Но кой от нас преди само половин век би изтърпял един час рок-концерт! Опияняващото въздействие на високите децибели днес се смята за доказано.

Шимпанзетата обичат и да драскат, те съумяват да изобразят елементарни геометрични фигури, могат да различават елементарни геометрични форми, способни са да се очароват от собствения си образ в огледалото. Повече от това те наистина не успяват да направят. Повече е направил човекът. Пещерните рисунки в Алтамира и Дордоня поразяват не само със съществуването си. Умението на първобитния художник съперничи, дори превъзхожда много по-късни произведения на живописта.

И тъй, ДОПРИНАСЯ ЛИ ИЗКУСТВОТО ЗА ПОДОБРЯВАНЕ НА НРАВИТЕ? Да речем, Толстой му се сърди и вярва, че музиката на Бетовен може да хвърли хората в прегръдките на ужасяващия порок. Самият той е имал достатъчно терзания в тази насока чак до дълбока старост. И може би неговият морализаторски призив би звучал така: "Не правете тези неща, те са ужасни, проверявал съм ги цял живот!"

Но човекът, който успя да превърне живота си в аргумент на своите идеи - Алберт Швайцер, е на друго мнение: "Музиката е оръжието на една благородна душа!"

Слуша ли човек "Матеос пасион" или Глен Гулд да свири "Голдберговите вариации", той е готов от все сърце да повярва на тези думи. Готов е да им вярва, защото има на този свят Моцарт и не може хората, които обичат музиката, да бъдат зли. Уви, могат! Напълно е възможно един стегнат, безупречно чист офицер да свири на пианото емпромтю от Шуберт и след няколко часа да командва разстрел. Ще ми се да кажа, че сигурно този човек е свирил лошо, само с пръстите си, а не със сърцето си, че музиката за него е просто семейна гимнастика, но усещам, че доводите ми са немощни. Възможно е войници да пеят умилено "Щиле нахт", а после в зимната нощ на Русия да изгорят цяло село с обитателите му. Възможно е Бетовен, който е твърдял, че "не признава друг признак на превъзходство, освен добротата" да захвърля блюдото си с макарони върху нещастната си прислужница. Възможно е Херберт фон Караян да е бил един от предните членове на нацистката партия и да изостави съпругата си заради неарийския й произход. Възможно е Ленин да се захласва по Апасионатата и заедно с това да напътства: "Колкото повече представители на реакционното духовенство и реакционната буржоазия ни се удаде да разстреляме по този повод (религиозните вълнения в град Шуй, март 1992 година - б.а.) толкова по-добре." (Известия на ЦК на КПСС, бр.4, 1990 г.) Слава Богу, че Бетовен има по-хубави сонати. Възможно е, защото Човекът се е научил да свири на пиано милиони години, след като се е появил на земята научен да убива.

Има право и Сократ, когато казва за поетите: "Те се представят за мъдри, тях ги смятат за такива, а всъщност са всичко друго, но не и мъдреци." Важното е, че поетите са "много друго" и без тях светът би бил непоносимо скучен. Но поет, писател не са синоними на мъдрец. Ако не се съгласим с това, няма да си обясним защо Достоевски така яростно ненавижда евреи и поляци, защо авторът на нежната повест за "Виктория" - Хамсун неочаквано се очарова от грубия нацизъм, защо Езра Паунд може да повярва в доблестите на фашизма, защо Брехт люби комунизма и не иска да се отрече от Сталин?

И ето ни накрая отново пред разпятието между Да-то и Не-то. На човека не му остава нищо друго освен да сведе глава и да проумее, че това Да и това Не съществуват едновременно и в самия него. Че той може да бъде и зъл, и добър, и войнствен и дружелюбен, и себелюбив и човеколюбив и че колкото и да се опитваме да го разделяме на части, за да отделим доброто от злото, това няма да ни се отдаде, така както не можем да отделим полюсите на магнита.

Съдебното заседание върви към своя край и идва редът на Защитника на Човека. Той се изправя, кой знае защо облечен в черна тога, и започва:

"Песимизмът, господа, винаги е изглеждал по-мъдър и по-дълбок от оптимизма, но обстоятелството, че той е навъсен и мрачен вече хилядолетия наред, все пак ми дава някакви надежди..."

След това встъпление Защитникът също ще заложи на чувствата и ще каже, че посвещава своята защита на личности като Шарл Кро, които са отдали целия си живот на науката и поезията и никога не са очаквали каквато и да е награда за своята преданост. Те са разпродавали всичко, което имат: сълзите си, спомените си, изсушените цветя, цялото съкровище, което може да побере едно ковчеже от сандалово дърво и с монетите, получени от тази разпродажба, отиват да си купят свежи рози.

Защитата вярва в редниците на майор Рид, които в началото на нашия жесток век сами пожелаха да бъдат заразени с жълта треска, за да помогнат да се открие нейният причинител. Тези обикновени войници, които поставяха едно-единствено условие, за да участват в смъртоносния експеримент - никакво възнаграждение! Защитата се позовава на хора като лекаря Иполит Демински, който се зарази от чума и изпрати от степите на Средна Азия следната телеграма:

"Заразих се от белодробна чума. Аутопсирайте трупа ми като доказателство, че чумата тук се разпространява от степния лалугер."

И накрая защитата ще припомни за един самолет, който кръжи в небето на Париж и моли за помощ. Един самолет с шест души югославяни, облъчени до смърт от ядрения им реактор. Единствената надежда били дарителите на костен мозък. Единственото упование било в другите, непознатите, чуждите хора. И само за един час пред института, носещ името на Пиер Кюри, се събират хиляди, решили се на страдание, за да помогнат на човеци, които никога не са виждали през живота си.

Ето, ваши благородия, това разпознаване на ближния в далечния и чужд човек, ние дължим на културната еволюция, на науката и изкуствата!

* * *

Живеем във време, когато в моята самота, аз се оказвам свързан с толкова много хора по всички краища на света, аз съм зависим от тях и не си давам сметка за това. Аз не мога без тях, не мога без тия, които произвеждат електричество за дома ми, завися от тези, които се грижат за асансьора ми, телефона ми, телевизора ми, от раздавача, от вестникопродавеца, от шофьора на автобуса, поверявам живота си на непознати, с които отлитам в небесата и се озовавам на другия край на света. Вече нищо не мога да предприема без другите, неусетно съм станал техен роб, истински роб в сравнение с някогашния селянин, който е зависел от упоритостта на своя труд и милостта на природата. Аз мога да науча всяка новина за света и не знам изобщо как това става, как работи телевизора ми, как пътуват по жиците посланията ми. Аз съм едновременно могъщ и напълно безпомощен. И точно това робство ми дава нови неподозирани възможности, в един по-необикновен смисъл ме прави по-свободен и налага една нова нравственост.

Нека за миг се ослушаме - корейци, китайци, японци, които до преди век нямаха абсолютно никакво отношение към западноевропейската музика, днес я свирят вдъхновено и покъртително виртуозно, ситарът на Рави Шанкар звучи заедно с цигулката на Менухим. А по европейските оперни сцени чернокожи певици предизвикват нашите искрени възторзи.

И все пак казвам всичко това във време, когато човечеството претърпява жестоки сътресения. Преди половин век Антоан Дьо Сент Егзюпери ги предсказа и тъжен, и наскърбен отлетя към планетата на Малкия принц. Цивилизацията изживява криза и не съществува никаква историческа предопределеност, която да ни окуражава, че на всяка цена ще я преодолеем. Гърчовете, обзели света, може би са предсмъртни. Тогава всичките тези размишления досега са ненужни и безсмислени. Но спазмите могат и да се окажат родилни. Съществува някаква плаха надежда, че все още всичко не е загубено. Новият Месия, тъй очакван и желан, разбира се, няма да се появи, защото неговото име е Годо. Не знам, може и да ми се привижда, но в далечината сякаш се мержелеят очертанията на една нова цивилизация. Те не са отчетливи, страх ме е да не се разсеят като сутрешна омара, но може би наистина приближаваме към тях. Ние само гадаем за нейните елементи, но те във всички случаи са свързани с науката и техниката - нови източници на енергия, нови възможности за човешко общуване, изцелена природа, нова очовечена политическа организация. И пак повтарям, нищо не доказва, че ще достигнем до тази цивилизация, че ще оцелеем на всяка цена, нищо не доказва, че сме го заслужили. Но на какво друго може да се осланяме?

Културната еволюция едва ли някога ще успее да замести напълно генетичната. Още дълго, в своята същност, колкото и да е неясно това понятие, човекът ще си остава такъв, какъвто е бил и в древна Гърция. От това гледище науките и изкуствата не могат да го направят нито по-добър, нито по-лош. Същественото обаче е друго, същественото е, че човешката природа винаги се проявява в някаква среда, тя откликва на всеки нов дразнител и ново въздействие. Новата цивилизация ще бъде и нова среда и за нейното появяване ще са съдействали и Фидий и Пиндар, и Микеланджело и Коперник, и Нютон и Моцарт, и Бор и Пикасо. Те допринасят за очовечаването на средата и следователно за възможността човекът да бъде нравствен. Каин няма да изчезне, той само ще намира по-рядко поводи да убива и ще бъде принуден да пренасочва убийствената си воля в по-малко кръвопролитни деяния.

"Денят, когато доброто ще възтържествува веднъж завинаги" е още една утопия, с която трябва да се разделим. Науката не е всемогъща, безграничната вяра в прогреса е мит. Истината е, че Каин и Авел са поднесли на Бога това, което са притежавали. Поднесли са го от все сърце. Бог повече е харесал даровете на Авел. С предпочитанията си той е признал различията между хората, неравенството в техните възможности, И тъй като това неравенство не може да бъде заличено, хората винаги ще бъдат различно удовлетворени, различно щастливи и никога - еднакво добри. Този извод не е песимистичен, той не вещае скука за бъдещето на човечеството. То ще дочака гибелта си в надпревара със себе си. В мига на най-големия си блясък.

 

Послеслов

 

Съдбата на това есе беше забавна и щастлива за мен. В края на 1993 година то бе отличено на националния кръг от конкурса "Русо", преведено от блестящия и незабравим Иван Оббов, и изпратено да се състезава в Париж. Темата "Дали възраждането на науките и изкуствата съдейства за пречистване на нравите" е била определена от Дижонската академия преди двеста и петдесет години, а наградата спечелил Жан-Жак Русо. В наше време Министерството на външните работи и Министерството на културата на Франция решили да зададат същия въпрос вече при един нов, модерен свят. Дълги години аз бях размишлявал и писал на подобни теми. Написах каквото мислех, като използвах и стари мои текстове.

Според първоначалните условия международното жури трябваше да се произнесе до месец юни 1994 година. Мина юни, мина юли, минаха още много месеци и аз забравих и за есето, и за конкурса. Провалил съм се и толкоз. Но все пак някаква вест можеха да ми изпратят от учтивост. Мина година, втора и на третата през декември телефонът иззвъня и едно мелодично гласче каза, че се обажда от Париж и съобщи, че господин Георги Данаилов получава втора награда на международния конкурс "Русо". Аз така се обърках и развълнувах, че не разбрах никакви подробности. След известно време нещата се изясниха. В конкурса участвали общо 566 кандидата от 30 страни. От уважение към Жан-Жак Русо журито решило все пак да не присъжда първа награда, а на мен се полагала втората.

- Благодаря, много благодаря - рекох аз. - Но все пак защо бе необходимо да изминат цели три години, докато се стигне до това радостно за мен решение.

- Господине, честно казано, причината е, че се смени правителството!

Последва мълчание от моя страна и пояснение от тяхна:

- Работата е там, че конкурсът бе обявен, когато на власт бяха социалистите. А когато дойдоха голистите, те не желаеха да се занимават с начинанията на техните предшественици. После прецениха, че е глупаво и неудобно да се анулира цял международен конкурс и така...

Всичко вече бе ясно. Франция е люлката на демокрацията.

 

 


напред горе назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух