напред назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Безсилието на паметта


Преди тридесет години пътувахме с приятели към Рудозем. За пръв път посещавахме тези места. Минахме Смолян, поехме на югоизток и неочаквано от дясната страна на пътя, на един от хълмовете се появи внушителен паметник. Той напомняше шипченския, но никой от нас не знаеше по какъв повод беше издигнат. Спряхме. Влязохме в парка и открихме малка къщичка, край нея се въртеше възрастсн човек, облечен в избелели сини работни дрехи.

- Вие ли сте пазачът.

- Аз.

- На кого е този паметник? Той ни изгледа кротко:

- На полковник Серафимов и неговите войници. За пръв път чувахме това име. Старият мъж отключи вратата на костницата и разказа за лютата бран, която се водела по тези места през Балканската война. За доблестта и военното прозрение на полковник Серафимов, който не се подчинил на заповедта на цар Фердинанд войската да отстъпи позицията и да се изтегли към Тракия. За неподчинението си полковникът бил телеграфически уволнен. Щом получил вестта, той строил полка и държал знаменита реч, която започвала с думите: Войници, аз повече не съм ваш командир. И вие не сте длъжни да ми се подчинявате. Още сега може да си тръгнете обратно... Полковникът описал военната обстановка, обяснил съдбоносната важност на заеманата позиция и заявил, че според него отстъплението би означавало загуба на цялата война. Лично той се е решил да стои тук докрай. Така казал полковникът, обърнал се към младите хора пред себе си и високо изрекъл: "Който желае да остане заедно с мен, три крачки напред!" И ето че целият полк, целият полк, пристъпил три крачки.

Скоро започнала жестока битка, турците яростно нападнали, но българите удържали всички атаки. Това е. По-късно, въпреки победата, полковникът бил изпратен в пенсия.

- Знам тези неща - каза старият човек - защото бях войник от неговия полк.

- И сега сте пазач на паметника.

- Не са ме назначавали, пазя го така, аз съм пенсионер и тука ми е най-добре. Помня всичко, помня кой войник къде беше убит. И им правя плочи с името, точно на мястото. Вземам цимент от Рудозем, по малко, да не им се зловиди и ...

Този старец беше един от малцината доброволци в борбата срещу застрашената памет (по Цветан Тодоров). Бях толкова впечатлен от срещата с човека, който половин век по-късно сам-самичък правеше паметни плочи за убитите си другари, че написах развълнуван текст за един седмичник - не го поместиха!...

Разбира се, научих повече подробности за историята и въпреки това моето отношение към събитието нямаше нищо общо с покъртителната преданост към спомена, която изпитваше самотният стар човек там, на родопския хълм. Паметта не е само възстановяване на факта от миналото. Тя е и емоционалното ни отношение към него и чувството, което възпоминанието предизвиква, определя яркостта на появилия се в съзнанието образ... Никога няма да забравя сълзите и разтреперания глас на един побелял унгарец, който ми разказваше как през 1956 година пред парламента в Будапеща танковете открили огън срещу мирното множество и как един баща, който водел децата си, мигом се оказал с два детски трупа, увиснали във всяка от ръцете му. Картечният откос пощадил него, за да остане в паметта още един разтърсващ образ на насилието. Но това, което аз помня, са сълзите в очите на възрастния човек, а бащата с мъртвите две деца само си представям. Това не е едно и също.

Изминалото време безпощадно погубва емоцията. Може дълго да се спори дали думата достоверност е най-уместната, когато се описват подбудите или се тълкуват последиците от историческите събития. Турският и българският историк ще търсят различни причини за развоя на битката в Родопите и това, на което може да се вярва с уговорки, е за жалост статистика. Еднакви показания дават само лъжесвидетелите. За щастие (ако тази дума може да се използва така безсрамно) злото през нашия век бе тъй всеобхватно и могъщо, че нито преувеличаването му, нито опитите да се подцени то, ще променят неговото присъствие в историята.

Не ще и дума, винаги ще се намират хора, които да отричат и хитлеровите, и сталиновите злодеяния или по-справедливо казано, нацистките и комунистическите престъпления. Не защото са ги забравили, не, просто някъде в техния разум става късо съединение и нежеланото от светогледа потъва в мрак. Забравата може да бъде избирателна, неохотата да си спомним нещо от миналото понякога е толкова силна, че принуждава спомена да потъне дълбоко в неосъзнаваното. Подобни хора заслужават отделно внимание. Те са клиничен случай, ала присъствието им всред нас не бива да се умаловажава. След като човеците вярват в много неща, които не са действителност, защо трябва да вярват и във всичко, което е съществувало реално. Не съм сигурен, дали свети Тома е бил напълно убеден, че пред него стои Христос и след като е сложил пръст в раните му.

Забравата не е само облекчение за претоварения от информация мозък. Той може да побере и да запомни много повече, отколкото възприема за цял един живот. Той може и да възстанови неща, които дори не знаем, че сме запомнили - психологията го е доказала. Забравата е още и егоистичното желание на живота да се самоподдържа, като потулва миналите страдания и скърби. Рано или късно тя надделява и народната памет. Клетвата към жертвите от миналото "Никой не е забравен и нищо не е забравено!" е гузна. Всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено. Вълнува ли се някой днес за храбрите спартанци от Термопилите, за изтерзаните от инквизицията, за гилотинираните от революцията, за опълченците от Шипка? Аз съм горд, че прадядо ми е участвал в Освободителната война, че вуйчото на дядо ми е бил Ботев четник, че Марко Балабанов... но с тази суетна гордост се изчерпва почти всичко.

Възпоминателните обреди едва смогват да припламнат някое въгленче в пепелта на отминалото. Искам да бъда предизвикателен и за това ще бъда краен. Забравата може би е защитна реакция на човешката природа срещу опитите на културата да я промени. Човекът е агресивен и това е заложено в неговия ген. Културата, доколкото е хуманна, се стреми да обуздае и ограничи агресивността, но тя остава спотаена, готова да се взриви, стига да намери подходящ катализатор и условия. По-малко от двадесет години бяха необходими да се забравят ужасите на Първата световна война. И колкото и да се казваше "Сбогом на оръжията", и колкото и трогателни да бяха редовете от "На западния фронт нищо ново", и колкото стъписваща да бе "Смъртта на героя", и колкото красиво да звучи тихата органна музика от Монумента на падналите американски войници в Канзас сити, достатъчно бе една глупава песен като "Хорст весел", за да проглуши света. Напразно човекомилството си затваря очите пред човешката агресивност. Мъжете от най-миролюбивите племена, непознаващи в своята история войната, дори въоръжената вражда, когато бидат наети от "цивилизовани армии" стават усърдни убийци и заместват липсата на опит със смайващ ентусиазъм...

Разбира се, че престъпленията срещу човечеството трябва да бъдат съдени и наказвани, но един въпрос остава без отговор, кой ще осъди престъпленията на човечеството. Защото да се мисли, че есесовците от Дахау, надзирателите в Магадан, англичаните, избиващи индусите, турците, изтребващи арменците, французите - арабите, японците - китайците, американците, разстрелващи деца в селата на Виетнам... (в това многоточие биха намерили място едва ли не всички цивилизовани нации), да си представяме, че тези хора са несравнимо по-различни от нас самите, е заблуда. Да се вярва, че националсоциалистическите сборища в Нюрнберг, манифестациите пред мавзолея на Ленин, милионите в Пекин, истериката на фанатиците в Иран или Либия, горящите кръстове на Клана нямат нищо общо помежду си, е наивно безразсъдство.

Всеки от нас е готов да се зарече: никога не бих могъл да убия дете! Но не са ли изричали това и човеците, които един божи ден е трябвало да хвърлят бомби над градове и села, да палят къщи с обитателите им, да повеждат деца към газовите камери.

Една единствена дума сякаш оправдава всичко. Войната! Войната, която изведнъж отменя нравствени повели, превръща убийството от грях в геройство, пуска на воля агресията, садизма, истериката. И за да бъдем с чиста съвест пред Бога, който всичко вижда, но за разлика от Зевс не взема страна в битките, ние все пак пишем на сабите "С нами бог" и имаме наглостта да говорим за хуманни оръжия и етика при водене на сраженията.

За какво разказва и какво чества историята? Победи, погроми, славни битки, завоевания, въстания! Колко страници от нейните томове са посветени на войните и колко на духовни събития. Отношението е поразяващо. Историята е разказ за насилието, за "позволените" и непозволени масови убийства. Тя е описателна наука за човешката агресивност и подир това за всичко останало. Историята се занимава с изключенията от морала много повече, отколкото със спазването му. Ако табуто "не убивай" отпада автоматично при войните, то на бърза ръка се отменя и при всеки бунт, метеж, въстание. Убийството пак става свещено. Кръвта, пролята в името на революцията, в нашия век не е по-малко от тази през войните. Хората охотно и без затруднения намират поводи да стават убийци било в името на вярата, било в името на нацията, в името на братството, в името на свободата, в името на пролетариата... Всичко това може да звучи кощунствено, обидно, унизително, но не бива да се отрече. Истината, колкото и неудобна да изглежда за човешкия род, трябва да се погледне в очите. Иначе никога няма да успеем да се избавим от периодичните пристъпи на агресията и последващата ги забрава или поне да опитаме да направим това.

Срещу агресивността на човека и необузданото му желание чрез насилие да разрешава проблемите си историческата памет твърде малко може да помогне. Против уроците на историята се надига национализмът, ксенофобията, омразата. Те обземат дори мъдреците - и ето Анатол Франс, Алфонс Доде, Достоевски, развяващи бойни знамена.

Възпоменателните тържества, тържествените зари, "Покойници вий в други полк минахте", "Българийо за тебе те умряха" по-скоро драматично въздействат на националното ни чувство, отколкото да приканват към размисъл за безсмислието на минали братоубийства.

През нашия разбунен век комунизмът беше един от главните подбудители и извършители на братоубийствата. Казват, че си бил отишъл. С голямо безпокойство бих отвърнал:

"Чул ви господ!" Но най-напред той съвсем не си тръгна така опозорен, проклет и отречен, както неговата разновидност - нацизма. Той като че ли се престори, че умира от анемия, излезе грохнал от сцената, за да се появи от другия вход, нескопосно гримиран, бодър и нагъл. Не друг, а шефът на КГБ Крючков заяви пред милионна телевизионна аудитория, че наистина в Русия е имало лагери, че наистина са били разстреляни много хора (трябва да се забележи тънката отлика разстреляни, а не загинали въобще), само оспори броя им, който не бил милиони, а според точните данни на КГБ едва няколкостотин хиляди. Колко нравствено е това уточнение! И същият този Крючков, вместо оправдание, направи едно покъртително сравнение, "а отрицателният прираст днес в Русия не е ли геноцид над народа". Според неговата смазваща логика да нямаш много деца и да убиваш много деца е едно и също! И този човек говореше за всичко това със самообладание, което вероятно произтича от професията му.

Твърденията, че комунизмът бил добро нещо, но лошо осъществено, изричаните през сълзи мисли за красивата идея, всъщност близка до християнството, която не е погинала, а просто отложена за по-добри времена и "по-качествени" хора, свидетелстват не само за склеротична памет и милозливост на обвинители и съдници. Тези носталгични настроения ни подсказват отчайваща липса на познания за самия човек и предупреждават, че намеренията да се прави нещо с човека, въпреки човека, не са отречени веднъж завинаги. Ето кое заслужава да бъде изследвано добросъвестно и хладнокръвно, ето кое трябва да бъде проповядвано и обяснявано неуморно и то е по-важно от въпроса, как да поддържаме жива паметта.

Навремето нацизмът загуби катастрофално войната срещу света и основна заслуга за неговото сгромолясване имаха съветските войници, съветските пространства, невероятната издръжливост на руския народ. Този народ никога не е бил свободен, бил е терзан и векове наред свикнал да понася непредставими несгоди. Преди войната неговите владетели надминаха по гнет и жестокост всички руски императори, взети заедно. Те хладнокръвно убиваха всеки, който им се струваше подозрителен, а по-късно, подобно на драматичния герой на Камю, решиха да избиват безразборно, за да бъде страхът всеобщ и нито един съветски гражданин да не познава чувството за сигурност. Но народите предпочитат да умират от свои, отколкото от чужди, и това беше решително за войната. Руските мъже защищаваха домовете, децата си, майките си, жените си, в тази саможертва те не можеха да преценяват, че умират и за победата на едно зло над друго. Съюзниците Рузвелт и Чърчил, бяха готови на всякакви унижения, стига да сразят Хитлер. Те не се поколебаха да преговарят с един масов убиец, чиито престъпления им бяха добре известни. Те ухажваха Сталин и любезно се фотографираха с него, за да останат още документи, доказващи че нравственост и политика са различни неща. Вижте знаменателната снимка от Потсдам: Труман, Чърчил и Сталин сплели дружески ръце. Труман и Чърчил не смеят да погледнат към Джугашвили, а той, доволно ухилен, е втренчил насмешлив поглед в трите държавнически длани. От страх за собственото си съществуване Западът отстъпи, това е най-безобидната дума, източните предели на Европа със сто милиона души на комунизма. В продължение на четиридесет и пет години той не се намеси в нито един от отчаяните опити на народите да получат повече свобода. Вярно е, че поощряваше и подбуждаше тези опити, а след погромите оплакваше жертвите и проклинаше потисниците. За подобно поведение той имаше сериозно основание - Третата световна война. Въпреки че тя не настъпи нито заради Корея, нито заради Куба, нито заради Виетнам. Но тя бе заплаха реална, надвиснала над целия свят. Западът наистина се страхуваше от Съветския съюз, стигна се дотам, че Кенеди старши, бившият американски посланик в Лондон, призова Щатите да изтеглят войските си от Европа, защото Русия ще я помете за няколко дни, и да организират отбраната си на Атлантическото крайбрежие! Във Вашингтон не го послушаха и слава богу. Постепенно и разумно, макар и убийствено бавно за нас, Западът реши да сломи комунизма с парите си, да го принуди да харчи повече от възможностите си, докато банкрутира.

След икономическото рухване на социалистическия лагер обаче изглеждаше непредпазливо да се осъди категорично комунизма като престъпление срещу човечеството. Той не биваше да бъде прекалено дразнен, защото все още притежаваше оръжие достатъчно да унищожи света и смахнати военни, готови да го извършат. В револвера на руския комунизъм имаше два патрона, единият за врага, другият - за собственото му слепоочие. За предпочитане беше да бъде кротичко придуман да хвърли оръжието. Съществуваше и друго неудобство, комунизмът трябваше да бъде обвиняван и разобличаван от ония, които със своето бездействие, все едно оправдано или не, допуснаха неговите престъпления.

В това отношение разликата с националсоциализма е очевидна. Преди половин век хитлеристите бяха победени и те безусловно капитулираха, знамената им бяха хвърлени в нозете на комунистическите вождове, а Западът ръкопляскаше на церемонията. Днес комунизмът само отстъпи, обяви се в несъстоятелност, слезе, без дори да наведе глава от трибуната, отказа се от властта, но не и от намерението да си я възвърне хрисим, но упорит. Нямаше го всъщност победителят, който винаги съди!

Плахостта на западните политици се подхранваше и от твърде много интелектуалци, които или открито бяха изразявали симпатиите си към социализма, или поради левичарските си настроения не желаеха да се солидаризират с политическите си противници. Те изразяваха отношението си към престъпленията на Сталин вяло и сдържано. В края на краищата Йосиф Висарионович беше на два пъти обявяван от списанието "Тайм" за мъж на годината. А известният английски издател Голанц отказа да публикува "Животинската ферма" на Оруел, за да не обиди съветските другари. Да не говорим за комунистическите партии, които във Франция и Италия представляват обществена сила. Десетилетия наред те бранеха московските си колеги и получаваха поддръжка от тях, която не беше само идеологическа. Наистина, тези партии решиха, че трябва да се разграничат от насилническите похвати на руския болшевизъм, милионите трупове загрозяваха и техния облик, затова те благоразсъдиха, че е възможно създаването на цивилизован комунизъм, европейски, не комунизъм в ботуши, а комунизъм в смокинг, едно от най-измамните и вредни хрумвания на западната политическа мисъл. То продължи живота на противопоказаната идея, то се мъчи и сега да и намери патерици.

Не трябва да се връщаме много назад в историята, за да си спомним очарования от Съветска Русия Ромен Ролан. Умилението на Сент-Егзюпери от руските работници, които в своя завод след работа слушат Моцарт. Радостта на Ерио от това, че руските крадци му върнали часовника, който невежи в политическо отношение джебчии по погрешка отмъкнали. Спомнете си всички, които са пътували в потемкинската карета край картонените руски села. И нека не ги обвиняваме в детинско лековерие. Тези чувствителни хора са били готови да повярват в илюзията, те са искали да видят само това, което им се показва и нищо друго, толкова силно са жадували за справедливост, толкова трепетно са мечтали, че тя някъде може да бъде осъществена. Никой по-добре от комунистите не се е обучавал да заблуждава, никой друг не е превърнал съзнателната заблуда във всекидневно естествено занимание.

Та нали самият Жан Пол Сартър, твърдеше, че марксизмът си остава най-сериозното философско учение на нашия век. Нали той беше писал: "Съветските граждани критикуват правителството си много повече и по-ефективно от нас самите. В СССР има абсолютна свобода на словото!" Спомнете си, че дори когато роптаеше срещу погрома на унгарското въстание от руските танкове, той писа: "Вашите снаряди, господа, отдалечиха социализма от Европа с четиридесет години!" Как беше пресметнал годините, не знам, по-важното е, че той само даваше отсрочка на новия строй, вместо да го отрече веднъж завинаги. Но това значеше да порицае и дълбочината на своето прозрение. А за политическите лукавщини на Бертолд Брехт просто не искам да си спомням. Четиридесетте години, предречени от Сартър, минаха. Вместо да дойде новият строй, съветският се разпадна, но хора, които очакват второто пришествие на социализма, продължава да има и ще има, защото той си остава квазирелигиозно явление, срещу което не се воюва с логични доводи. Психична нагласа, за която очевидността не означава нищо.

Западът не можеше да осъди комунизма още и затова, че истински не го познаваше. И Пастернак, и книгите на Солженицин, разказите на дисидентите, доблестта на Сахаров, отчаяните свидетелства на бежанците биха могли да бъдат достатъчни доказателства за един безпристрастен съд, който да постанови, че правата на човека в Съветския съюз и придадените му държави са били безогледно потъпквани. Но нито един съдник не би могъл да проумее и да почувства най-отблъскващото: как е била унизена, изродена, покварена самата човешка същност. Как милиони и милиони хора, да не кажем всички хора в комунистическите страни, са били превърнати в потърпевши и съучастници в едно престъпление. От децата до старците всички бяхме заставяни да участваме в лъжата. Дори тези, които открито й се съпротивляваха и сякаш се разграничаваха от нея. Тази наша поквара безпристрастният съдия, да речем от Страсбург, няма да проумее, няма да вникне в нея, ще стои отстранен, строг и неразбиращ. Защото вече не става дума за обикновеното предателство, примерно на онези французи, усърдно доносничили на немците, за стряскащо големия брой издайници в една страна, която винаги е любила честта. Не става дума и за съпружеските двойки, които са информирали един за друг ЩАЗИ. Става дума за масовизацията на лъжата и колективизация на греха. (Като малък бях дълбоко потресен, че ми отнеха правото да пея солото в кантата за Сталин, защото съм имал хубав глас, но все пак не съм бил достатъчно прогресивно дете.) Ние всички боледувахме от социална шизофрения, животът и съзнанието ни бяха раздвоени: поведение, мисли и слово за показ, поведение мисли и слово за поверително ползване. Лошото бе, че лъжовният свят покваряваше бавно и неусетно съкровения.

Казано е "Вината винаги е лична", това може да е вярно за криминалното престъпление, но комунистическото престъпление, което продължаваше десетилетия, последователно се стремеше да направи всички хора виновни. Това е може би най-голямото коварство на комунистическия режим, защото щом всички носят вина, значи всички могат да бъдат оневинени. Амнистията ще бъде всеобща и пълна. Когато грехът се признае за всенароден, съдници не може да има или поне правото им да съдят ще бъде оспорвано. Тези твърдения изглеждат крайни, но мисля, че не бива да им обръщаме гръб, ако бъдещето на тия, които идат след нас, все още не ни е съвсем безразлично, ако апатията ни все още не се е превърнала в безволие.

Западът не можеше да съди строго комунизма и защото трябваше да разчита, че не някой друг, а самите комунисти ще трябва да реформират строя си, други кандидати за такова херкулесовско начинание поне в Русия - нямаше. Достатъчно истински демократи в тази страна могат да се появят след поколения.

В България имаше близо един милион членове на комунистическата партия, в Румъния повече от три милиона, в Чехия, Полша, Унгария порядъкът спрямо населението бе същият. Като си представим, че всеки партиен член има поне двама близки и зависещи от него хора, става ясно, че огромна част от населението в страните от Източна Европа е било обвързано с комунистическите партии. Тази очевидност трябваше да бъде съобразена от всички, които се опитваха след осемдесет и девета година да ни поведат към демокрация. Голямата част от обвързаните с миналото хора не бяха по-грешни от мнозина, които останаха, често по милостта на случая, вън от комунистическата организация. И вместо непрестанно да им се напомняше за вини и злодеяния, за лагери и разстрели, вместо да бъдат наплашвани с призиви за възмездие, които ги скупчиха, накараха ги да настръхнат и да се приготвят за самоотбрана, тези хора можеха да бъдат спечелени за демокрацията. Един подобен акт би допринесъл много повече за забравата и интелектуалната забрана на комунизма, отколкото проклятията и заканите. Уви, у нас не стана така! Разграничаването и противопоставянето бяха груби и неразумни. И няма защо да се учудваме, че все още един милион хора гласуват за комунистите. Те са били принудени от обстоятелствата и от глупостта на противниците си да направят своя избор, а веднъж направен той не се защищава само с логични аргументи.

Младите, двайсетгодишните, осемнайсетгодишните имат различна преценка и различно отношение към миналото. Те са били деца, когато настъпиха събитията, а през тяхното детство комунизмът беше вече изтощен, все така опасен, но почти бездеен. Тези млади хора днес не се страхуват от него, те дори не могат да си го представят, те нехаят, изобщо не се питат дали някой някого трябва да съди, някой някого да разобличава, те имат други мисли, други настроения, други страхове. Отблъснати от политиката, те са привлечени от всички, нахлули с промяната пъстроцветни и лъскави, втора употреба чудесии на масовата западна култура. Вместо сериозна материална подкрепа, нов план Маршал, с който Западът би могъл да се опита да изкупи някогашното изоставяне на източноевропейските народи, той ни изпрати износените си одежди. Неговите залъгалки се появиха в изобилие пред невиделите очи на младите хора, превзеха дните и нощите им, замаяха главите им. Осемнайсетгодишните са достатъчно млади, за да се приспособят към новостите, да издържат на наплива им и достатъчно наивни, за да се увлекат от тях. Засега подражанието на западния начин на живот, колкото и да е жалко, заради нищетата на неговата вторичност е обзело младите, а и не само тях. Парвенющината тържествува. Политиката е чужда на голяма част от младежта, далечна, смешна. Ние с нашите страсти й изглеждаме безнадеждно глупави. Разбира се, опиянението й стеснява светогледа и в края на краищата много хора от това младо поколение ще бъдат изиграни, защото когато те се наситят на "бизнес", бинго, порно, свободен секс, стари луксозни коли, игра на гангстери, която често завършва фатално, когато всичко това им втръсне, те няма да имат с какво да го заместят, а светът ще е избягал далеч напред.*

Има ли изход? Може ли да поумнеем? Съдът срещу комунизма закъсня. Комунистическите вождове от по-висш ранг имаха време за мимикрия и, което е забележително, превъплъщението им в банкери, търговци, прекупвачи им се понрави, превръщането на някогашните стражи на режима в гангстери се удаде завидно лесно. Наръчниците за реклама се харесват повече от наръчниците на агитатора. Автоматичните пистолети повече от сърпа и чука. Тези хора предпочетоха новите си маски, отколкото предишните си образи, насекомото, което се е преобразило в клонче, хареса да си остане клонче. Лошото е, че по света просто няма място за толкова бизнесмени, застрахователи, търговски деятели, рекетьорите са повече от рекетираните. "Мерцедес Бенц" дори не е в състояние да произведе толкова автомобили, колкото са някогашните пролетарии, желаещи да се возят в тях. И вече настъпва сблъсъкът между тези, които успяха да се пременят и ония, които не се вредиха. Конфликтът между тези в скъпите лимузини и ония, които искат да ги накарат пак да ходят пеша, защото така разбират идеята за равенството по Данинос! Опасността от това противоборство е възраждането на комунизма. Пак има парии и презрени, Ленин пак е светец, Сталин грешник, но велик, пак има "вековната злоба на роба". Злоба, защото комунизмът преди всичко е ненавист и този път обединен с обезумелия национализъм може да се прояви в още по-уродлива форма. Никакви възпоменания за лагери, панихиди, паметници, гробници, филми, книги няма да повлияят срещу това възраждане.То, пак повтарям, не е рационален процес. Срещу него трябва да се действа бързо, докато комунистическата агресивност не се е превърнала в самоубийствена воля, която ще унищожи света. Заради своето скъперничество, богатият Запад ще трябва да заплати много повече милиарди, отколкото бяха необходими в началото на 90-те години за подкрепа на реформите. За да сломи комунизма, той похарчи несметни пари, сега ако не иска неговото възкресение, ще трябва да похарчи още. Иначе Русия, остатъците от Съветския съюз и някои от бившите комунистически страни стремглаво ще се сринат в третия свят, а неговото съществуване само по себе си е тежка грижа на евроамериканската цивилизация.

Възроденият комунизъм не може да бъде миролюбив, той няма да създаде комуни подобни на раннохристиянските и да търси упование в молитвите, той може да разчита само на една черта от човешката природа - агресивността и затова, съюзявайки се с национализма, ще заплаши мира на цялата земя.

Аз се съмнявам, че човечеството е зряло за нова система на възпитание, за нова цивилизация, която да потисне насилието и да го отхвърли като предизвикано от агресивността и оправдавано от мисълта поведение. Съмнявам се, че сме в състояние в скоро време да създадем условия, при които настьрвението ще си кротува. Вероятността да се изтребим е по-голяма от тази да оцелеем. Вероятността за просветление е малка, но всичките усилия на мислещите хора трябва да бъдат насочени към нея. Съществуват две възможности: да дойде Денят, когато паметниците на воинската слава ще се превърнат в тъжни свидетелства за човешката недоразвитост и ще ни впечатляват само със своята архитектурна стойност. Или Денят, когато Земята няма да я има.

 

 


* Януарските събития в България не опровергават горните редове, те пробудиха мнозина млади, студенти и ученици. Но техният протест едва ли имаше идеологически характер. Това беше възроптаване на една погубена младост срещу отчайващата нищета и безпрогледното бъдеще. Погрешно е да се вярва обаче, че се надигна цялата наша младеж. Бунтът е заразителен още повече, когато не е посрещнат решително с палки и куршуми и тогава за част от младите той се превръща в развлечение. Опозицията победи в изборите, но много хора не посегнаха към бюлетините. Апатията продължава да владее душите им.

 


напред горе назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух