напред назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Хората от онова време


ШЕГОБИЙЦИТЕ

 

Едно време имаше хора, които обичаха да се смеят. Представете си! Обичаха да измислят разни хитри шеги и да се забавляват с тях. Те не бяха сигурни дали животът има смисъл, но бяха убедени, че трябва да бъде весел.

И ето ви малко градче в пазвите на Родопите. Лятна скука, потна дремка. И изведнъж се разчува, че:

Бай Едикойси по време на изтощителна игра на табла, нарекъл бай Намкойси Цуцуглавец. Нарекъл го тъй и го изгледал надменно. Цуцуглавец такъв! Дума загадъчна и достатъчна, за да пробуди тежко подозрение. Това сега обида ли е, не е ли?

Как да не е обида, това е страшно обидна дума, най-обидната, която може да си помисли човек.

- Аз да съм, такъв срам няма да понеса! Чуваш ли какво ти казвам, цуцуглавец да те нарече той тебе!

- Давам го под съд, като едното нищо ще го дам. Той започна много да си позволява напоследък. Цуцуглавец да те нарича той тебе.

- Добре де, какво значи?

- Каквото значи, значи, но че е обидно, по този въпрос две мнения няма.

Най-накрая обиденият сам написал жалба, сам я занесъл в съда, няма да плаща на адвокати за такава проста работа.

Дело. Залата за почуда пълна с народ и задух. Обвиняемият мрачен, ищецът непроницаем. Влиза съдията - строг и умислен. Понеже и той не знаел значението на опасната дума, предварително се бил погрижил да назначи вещи лица, по-просветени граждани, по-дълго живели на този свят и те да пояснят на съда смисъла на това слово. После той сам ще отсъди, засяга ли то достойнството на човешката личност.

Първият призован заявил, че цуцуглавецът е пън в гората, който е прогнил в средата и в отвърстието му се събира дъждовна вода. Като размислиш, такова нещо може да мине за обида.

Вторият призован обаче отхвърлил това определение. Нищо подобно, цуцуглавецът е птиче с две малки стърчащи перца на главата.

Птиче! Ако е птиче, не може да се каже, че обидата е много обидна.

Третият обаче вещ по случая дал съвсем друго обяснение:

Цуцуглавец е човек, на когото главата му расте ей така, расте и става като пъпеш.

Съдията се замислил дълбоко и дълго. И тъкмо да вземе решение, от първия ред се надигнал благороден старец:

- Господин съдия - рекъл той - нямах намерение да вземам страна в това дело, тъй като съм приятел и на двамата, но разбирам, че може да се допусне съдебна грешка и съм длъжен да я предотвратя. Разрешете да свидетелствам.

Съдията погледнал много намръщено:

- Свидетелят се допуска!

Беловласият се изправил, отишъл на мястото за свидетелите и казал:

- Аз присъствах на случката и истината е друга.

- Каква?

- Обвиняемият не нарече ищеца цуцуглавец.

- Как така? А как го нарече?

- Нарече го цуцолятка!

- Моля?

- Цуцолятка.

Съдията грабнал папката, вдигнал я високо над главата си, изгледал свирепо множеството и я стоварил върху масата. Облак прах покрил цялата зала. Делото било прекратено. И в града пак настъпила лятната скука.

 

 

ПЪТЯТ СОФИЯ - САМОКОВ

 

Било по времето, когато в България имало само няколко автомобила. Както може да се очаква и княз Фердинанд се сдобил с чудото и решил да го изпробва по пътя за Самоков. Качил се той, хванал тържествено кормилото и минал през Орловия мост. Дотук добре, обаче след това князът се принудил да криволичи из пътя, защото и каруци, и пешеходци си се движели кой както си иска, едни отдясно, други отляво, едни напреко, други наопаки, едни преднишком, други заднишком. Князът се видял в чудо. И когато се върнал в двореца, веднага повикал министър-председателя.

- Господин министре - намръщено рекъл той - в тая държава трябва да има ред.

- Лесно е да се каже - отвърнал наум министърът, а гласно заявил: - Прав сте Ваше Височество!

- Искам движението по шосето София - Самоков да става вдясно, както в цяла Европа, изключая Великобритания. Моля, разпоредете се!

Министър-председателят се поклонил и извикал министъра на вътрешните работи.

- Движението по шосето София - Самоков трябва да става вдясно!

Министърът на вътрешните работи повикал началника на полицията и му наредил:

- Начиная от утре движението по шосето София - Самоков вдясно!

Началникът на полицията козирувал:

- Слушам господин министре! Вдясно!

След време княз Фердинанд пак се наканил да пътува за Рила. Потеглил, минал по Орловия мост и какво да види - по-нататък по шосето няма жив човек, нито добиче, нито куче дори. И така чак до Самоков. В Самоков княз Фердинанд повикал кмета и го попитал какво се е случило... Къде ги хората?

Кметът се покашлял, позачервил и накрая признал:

- Ами Ваше Височество, по шосето София - Самоков бият!

- Тоест как?

- Ами така с извинение, Ваше Височество. Бият! Който тръгне по пътя и го бият.

Фердинанд се изумил и тутакси повикал за обяснение министър-председателя, министър-председателят незабавно призовал министъра на вътрешните работи, той немедлено наредил да се яви началникът на полицията, а началникът на полицията чинно доложил:

- Тъй верно, господин министре. Наредих всеки, който излезе на шосето София - Самоков, бой! Без обяснения и възражения. Сетне издавам заповед, сега внимание, който не иска да яде бой - ще върви вдясно!

Прав ли е бил този полицай, не е ли бил - този въпрос и днес измъчва народопсихолозите!

 

 

ЦАРЯТ И ШОПЪТ

 

Тази история знам от Станислав Балан, който твърдеше, че я е чул от самия Борис III. Балан - секретарят му, беше един от най-изящните хора, които съм срещал в живота си. Той изпитваше дълбока почит към някогашния цар и не вярвам да си е позволил да добави или измени нещо от нея.

Било наскоро след края на Първата световна война. Борис току-що се бил възкачил на престола и нямал опит в царуването.

Знае се, че обичал да кара автомобил и често се отправял сам към обичната Чам Кория. Веднъж, както си карал и вече бил наближил Самоков, една от гумите му изгърмяла. Царят се повъртял, повъртял, не му се занимавало със смяна на гуми, все пак цар си е това, поозърнал се и видял, че по пътя се задава каруца. Примолил се на селянина да го вземе със себе си. Селянинът го огледал, огледал и автомобила му и рекъл:

- Може!

И царят се настанил до него. Клатушкали се, друсали се, по едно време Борис от учтивост, пък и от царско любопитство повел разговор.

- Кажи, нане, как живеете, как върви работата.

- Абе какво да ти кажем - суи години. Сиреч сухи години!

- Ами нещо може ли да ви се помогне.

- Не - рекъл шопът. - Суи години. У суи години кой да ми помогне?

- Ами аз мога да ти помогна.

- Кой? Ти да ми помогнеш? - рекъл шопът. - У суи години никой не може да ти помогне.

- Да де, ама ти не ме знаеш кой съм.

- Епа кой си?

- Ами аз съм царят.

Шопът погледнал спътника си изпод вежди, вдигнал рамене и казал:

- Ами виж какво ще ти кажем, то у войната що копелатии станаха поручици, може и ти да си станал цар!

 

 

ДРУГА ШОПСКА ИСТОРИЯ

 

Един познат много искал да се сприятели с някакъв шоп. Спирал го на пътя, търсил обща тема за разговор, умилквал се, нищо. Шопът не поемал. Най-накрая нашият човек се решил на крайна стъпка и взел да го кани на гости. Онзи отначало не скланял, но най-подир приел и ето го един божи ден пристига.

- Здравей! - казал моят познат.

- Здрасти! - казал шопът.

- Заповядай! Влез!

- Епа нема да стоим на вратата - рекъл шопът и влезъл.

- Седни! - казал домакинът - Така! Кажи сега какво ще пиеш. Имам ракия, имам мастика, имам мента, имам бело вино, имам червено вино и това е. Казвай!

- Я че пием бира! - казал шопът.

 

 

ЗАГАДКИ В КИНОЦЕНТЪРА

 

Естествено, най-загадъчните събития в киноцентъра бяха, че в него се правеха филми, някои от които бяха дори добри, но думата ми не е за тях сега, а за други тайнствени истории, които ни стъписваха, а техният подбудител и извършител си оставаше неразкрит, неуязвим и недосегаем.

Веднъж през зимата един режисьор, конте, винаги издокаран, си закупи балтон флаконе, от скъп по-скъп, от мек по-мек, направо изящна работа. Появи се в кафенето на киноцентъра и всички се задавиха от завист. Сетне Контето се отправи към отделението за звукозапис, свали си балтона в съблекалнята, извади от чантата си сгъваема закачалка, дълго го наглася, внимателно го окачи и влезе в залата. Записва каквото записва час-два и когато си излезе и облече балтона, видя, че през един от илиците му е прекаран огромен, здрав катинар. Виси си на скъпата дреха, закатанчен и тежък. Всички опити да го отключат се оказаха безуспешни, единственият изход беше да се среже илика, но режисьорът не искаше и да си помисли дори за такава грозна възможност. Накрая си тръгна със старинния, грамаден катинар, мандахерещ се под ревера на балтона. Тъй се качил на автобуса и отпътувал към София, заключен и проклинащ злосторника. Казват, че сетне викал майстор ключар, бивш известен касоразбивач, който с игли, телчета и пластинки успял да отключи балтона.

Може би пак по това време в киноцентъра се появи изключително рядка, от описаните в медицината болест. Главите на няколко души започнаха бавно, но непрестанно да се разширяват. При едни случаи това беше съпътствано с главоболия, при други се развиваше почти неусетно. Ужас. Разчу се дори, че жестокото заболяване било пренесено от Монголия. Хората, които забелязаха първите пристъпи на болестта, започнаха да ходят насам-натам слисани и онемели. Когато се озоваваха сами пред някое огледало, гледаха се с почуда и страх, опипваха челата си, слепоочията си. Паника. Причината на заболяването се разкри по една случайност. Всъщност освен главоболие и притеснение всички заболели съдеха за участта си по многозначителен признак - шапките им ставаха от ден на ден все по-тесни. Докато нервите на един от нещастниците не издържаха. Когато веднъж след работа нахлупи страхливо шапката си и усети, че тя го стяга още повече от вчера, изпадна в бяс, смъкна я от главата си, смачка я, хвърли я на пода, стъпка я и започна да скача отгоре й. Изумените хора гледаха човека с боязън и мъка, той продължаваше да тъпче шапката си, докато изведнъж от нея се изхлузиха и разпиляха тънки ивички от вестник. Те бяха ключът към загадката.

Някой мръсник, някой зъл гений, някоя маскара, систематично, неотклонно, дълготърпеливо, ден след ден беше подпъхвал между кожената обшивка от вътрешната страна на шапката и копринената й подплата изрезки от вестник. Ден след ден, може би месец, докато шапката започваше да стяга все повече и повече главата на жертвата. Точно тогава се разпространи и слухът за коварната болест, и настъпи великата тревога.

За тези злодеяния и множество други беше заподозрян един звукооператор, когото наричаха хитрото Попе, но доказателства нямаше никакви. Строго погледнато, дори видът на този човек издаваше, че е способен на такива работи, беше пълничък, кръгличък, усмихнат, с тънки хитри мустачки и весели очи. Уви, вече и него го няма, изчезна от света като изгоряла целулоидна лента.

 

 

НАЙ-ХУБАВИТЕ НЕЩА НА ТОЗИ СВЯТ

 

Имам доста приятели в Америка и почти всички са успели да се нагодят към живота в тази далечна страна. Ако ги сравниш с българите в България, те са богаташи, ако ги сравниш с американците, не са за завиждане, но си живеят, дишат, имат непознати за нас грижи, позволяват си немислими за нас удоволствия, но не бих могъл да кажа, дали са по-доволни и по-щастливи. Колкото повече неща стават достъпни за човека, толкова повече той си дава сметка за недостъпните.

Георги беше от по-особените преселници. Живееше отначало в Колорадо, после се премести в Чикаго, прекарваше лятото на Атлантическия океан, където изследваше как се делят клетките на някакви миди, сетне отново се върна в Колорадо, засели се край Скалистите планини, купи си къща, камион на изплащане и ескимоско куче в кеш! И вече прекарва летата в Канада и Аляска! Та той имаше един приятел, пак българин, по-заможен, отдавна преселил се в Щатите, сменил занаяти, различен бизнес, достатъчно американизиран и вече дори пенсиониран.

- Ела да живееш в Колорадо. Тук е най-хубавото място за пенсионерите - повтаряше му Георги по телефона и години подред убеждаваше приятеля си да напусне голямата равнина и да се засели някъде наблизо.

- Добре, обаче - казваше приятелят - жена ми още работи и ако се преместим, ще си загуби клиентелата.

Георги настояваше. Приятелят му умуваше:

- Добре, добре, обаче аз имам акции в тукашни предприятия и следя на место развитието им...

Георги продължаваше да настоява. Приятелят му се двоумеше:

- Добре, но трябва да намерим човек, който да даде хубава цена за нашата къща тука.

Георги си знаел своето. Докато най-накрая приятелят и жена му склонили да дойдат до Колорадо, за да разгледат всичко и сами да се убедят в преимуществата на червения щат. Едно утро Георги ги качил на колата и потеглили из Скалистите планини. Пътували няколко часа и спрели да отдъхнат. Небето синеело, върховете се белеели, боровете ухаели, езерото блестяло. Георги извадил по един сандвич с чудесна шунка. Хапнали, дишали, гледали. Усладил им се залъкът, опиянил ги въздухът, очаровала ги гледката.

- Слушайте какво ви казвам. Най-хубавите неща на този свят не струват много пари! - възторжено възкликнал Георги. Двамата поклатили развълнувано глава:

- Прав си! Прав си!

Сетне си заминали. Няколко дни по-късно приятелят се обадил по телефона, благодарил за гостоприемството и добавил:

- Между другото, аз купих акции от онази шунка! Беше наистина много вкусна!

 

 

ТАЙНАТА НА ПОЕТА

 

Един голям славянски поет бил пияница. Дотук нищо необичайно, големите поети често пият, големите славянски поети - още по-често. Но този пиел безкомпромисно. И това взело да застрашава здравето му, творчеството му, живота му. Близките му решили да го опазят от алкохола, а от всички най-настойчива била жена му. Тя се превърнала в негова сянка, милосърдна сестра, надзирател, безмилостен страж, но усилията изглежда не били успешни.

- Кажете ми какво да направя, цял ден го пазя да не пие, следя го на всяка крачка - не близва капчица. Вечер го слагам в леглото и чакам да заспи, а на сутринта е пиян като пън.

 

 

ПРОФЕСОРИТЕ ОТ ОНОВА ВРЕМЕ

 

Старият професор Баларев ходеше винаги бавно, провлачено, с наметнато на раменете си палто и шапка, леко нахлупена над очите. Замислен, задълбочен, силно късоглед, понякога той се спираше и гласно питаше:

- Как може да си толкоз глупав, бе?

Не беше ясно към кого бе отправен упрекът му, но ние студентите, допускахме, че и когато ходи по улиците, той спори с научните си опоненти.

Една пролетна утрин професорът стоеше изправен зад демонстрационната маса в химическата аудитория и се взираше през очилата си в стъкленицата с антимон. Пред него имаше цилиндър, изпълнен с хлор и ученият се готвеше да ни покаже ефектен опит. Щеше да изсипе в цилиндъра лъжичка от антимоновия прах, частичките на антимона трябваше бурно да взаимодействат с хлора и да се образуват искрици, които красиво падат към дъното на съда. В учебниците явлението се наричаше огнен дъжд и беше наистина впечатляващо. Баларев тържествено изсипа една лъжичка в цилиндъра. Нищо не последва. Изсипа втора - пак нищо. Никакви искри, никакъв огнен дъжд. Разгневен, той опита за трети път - нищо. Тогава грабна стъкленицата, поднесе я до очилата си, за да се увери, че няма грешка, сетне я блъсна презрително по плота и възропта:

- Туй не е никакъв антимон, моля ви се, едно време, преди девети септември, какъв антимон имаше, щом го сипеш и веднага светваше!

Баларев беше изцяло отдаден на науката си и политиката го занимаваше доколкото можеше да замърсява неговите кристали. Това обаче нихилистично отношение дразнеше партийното ръководство на факултета и на професора-доктор на загребския университет, учен с европейска известност, му бе направена строга препоръка да включва в лекциите си по неорганична химия елементи от марксическото мировъзрение. Старият учен се принуди да се съобрази със съветите, каза си няколко пъти на глас: "Как може да сте толкова глупави, бе!", но за всеки случай, от време на време, започна да прекъсва изложението си с думите: "Туй първият принцип на диалектиката!" Ние внимателно записвахме. Друг път казваше "Туй вторият принцип на диалектиката!" и ние пак старателно записвахме.

Как принципите на диалектиката обясняваха точките на топене и кристализация си оставаше наша грижа. Веднъж обаче професорът се увлече, вдигна ръка към небето и изрече "Туй петият принцип на диалектиката!" Е, чак толкова принципи диалектиката нямаше. Всъщност нейните принципи обясняваха всичко на този свят, което означаваше, че не обясняват нищо и номерацията им няма особено значение.

Баларев не преподаваше, а свещенодействаше:

- Разберете, няма по-голяма радост от радостта в науката! - обичаше да повтаря той.

Ние бяхме много млади и понякога обръщахме внимание и на други радости. Тогава той ни заклеймяваше:

- Когато преподавам тази наука, виждам пред очите си светлина, а като погледна тука долу, в аудиторията: кал, кал!

Първият ми изпит при него мина щастливо. Знаех въпросите, знаех възлюблените му идеи и той ме прекъсна:

- Стига, моля ви се, абсолютно отличен, не шест, а дванайсет!

Бързам да кажа, че това не беше отзив за забележителните ми познания, а просто израз, който професорът обичаше да използва. Той взе студентската книжка и прочете името ми.

- Имаше едно време един професор Георги Данаилов - каза Баларев и погледна към асистентката - Помните ли го, Кушева?

- Не, другарю професор, чувала съм за него, но....

- Той е мой дядо - плахо поясних аз.

- Професор Данаилов!

- Да.

Изведнъж старият човек се преобрази

- Моля ви се, моля ви се, тази сутрин няма повече да изпитвам! Да дойдат следобед, следобед! - нареди той на лаборантката, сетне се обърна към мене. - Седнете, моля ви се, седнете! Кажете какво правят вашите, как са, къде са.

Аз се обърках, професорът сигурно е познавал дядо ми, който е бил негов колега и беше починал още преди войната, но едва ли знаеше нещо за родителите ми. Дядовата къща бе срутена от бомбардировките, целият род насила пръснат из България. Чудех се откъде да захвана и какво да споделя и тогава професор Димитър Баларев, доктор на загребския университет, реши да ме успокои напълно:

- Ама не се притеснявайте, моля ви се, не се притеснявайте! Тя Кушева не е комунистка, не е комунистка.

Горката жена се изчерви и сведе очи. Такива бяха времената. Да заявиш за някого, че не е комунист означаваше много да го злепоставиш.

Баларев беше написал една монография за строежа на кристалите, която все не отпечатваха, все бавеха, а той я очакваше трепетно с болезнено нетърпение. Години наред. И когато книгата му най-сетне предстоеше да излезе, болестта го прикова към леглото. Посетих го. Беше се смалил, отслабнал, съвсем побелял. Чудех се какво да му кажа и бодро изрекох:

- Е, господин професоре, радвам се, че най-сетне ще можем да четем вашата книга.

Той събра сетните си силици и каза:

- Тя не трябва да се чете, Данаилов, тя трябва да се изучава.

Няколко дни по-късно Димитър Баларев почина. Не можа да види книгата си, но поставихме първия екземпляр до главата му в ковчега. Да си я носи със себе си в рая и да я показва на Бертло и Менделеев.

 

* * *

 

Изпитът по органична химия си беше мъка велика. Достолепният професор Иванов добре разбираше това и въпреки че винаги изглеждаше зачервен, по време на изпит ставаше още по-червен от удоволствие. Той знаеше целия си учебник наизуст и според мен това се дължеше не само на феноменалната му памет, но и на невероятното му любопитство. Това любопитство не се съсредоточаваше само в науката. То бе универсално. Професор Иванов беше далеч по-земен човек от съседа си по кабинет Баларев. Той живо се интересуваше кой на колко е години, кой за кого се оженил, кой с кого се развел, кой професор коя асистентка ухажва и обратното, теми далеч от карбокси, дезокси и перокси съединенията. Имаше си много осведомители, но главният беше един стар побелял разсилен. Той изтриваше старателно черната дъска преди лекцията, после заставаше пред входа на аудиторията в избелялата си престилка, посрещаше професора и му отваряше вратата. Твърде често на самия праг двамата се впускаха в изпълнени със загадъчен шепот разговори, очите на професора блестяха от любопитство, въртяха се към прозорците, които гледаха към двора, а ние стояхме прави и дълго и почтително чакахме да изчерпят темите си...

Веднъж по време на изпит професорът забеляза, че един от студентите беше брадясал. Той пускаше в кабинета си по десетина души, раздаваше им въпросите и ги оставаше да гинат над белите листове.

- Ти що не си се обръснал? - попита със сопранови нотки в гласа си Димитър Иванов. Винаги, когато любопитството му го обземаше, минаваше в по-висока октава.

Момчето се изчерви, но не отговори веднага. Вместо него тихо се обади друг студент.

- Той е в траур, другарю професор!

- В траур ли? - приятно се озадачи професорът и добави - Кой, кой е починал?

- Майка ми! - кротко каза студентът.

- Така ли, и от какво почина, от какво?

Момчето явно се притесняваше, но това възбуди още повече професора.

- Тя... се самоуби - беше отговорът.

- Самоуби ли се! - възкликна задушен от любопитство екзаминаторът и не спря. - Ама как, как се самоуби.. .

Ако изпитът по органична химия не беше най-тежкото събитие в нашето следване, ако нямаше студенти, които се бяха явявали повече от десет пъти при Димитър Иванов, може би нещастният студент щеше да прекъсне този мъчителен разпит, но той смирено си призна:

- Обеси се.

- Обеси ли се? - изрече професорът, размисли и стигна до следната догадка: - Ей! Тя да не е била в критичната възраст? А?

Изтерзаното момче поклати утвърдително глава, тогава професор Иванов махна с ръка, въздъхна сякаш от облекчение и го успокои веднъж завинаги:

- Е, те се бесят, те се бесят!

 

* * *

 

А милият професор Райнов, този кротък, дребен, прелюбезен човечец от сърце се радваше, когато студентите го поздравяваха по улиците или в двора на стария факултет. Спираше, сваляше шапка, покланяше се, отвръщаше с няколко думи на поздрава и чак тогава продължаваше пътя си.

По онова време учебните програми бяха така съставени, че ние в една и съща сутрин слушахме лекции в две сгради, отдалечени помежду си на половин километър - в Ректората и в стария факултет на улица "Московска". Понасяхме се на орди от едното място към другото и се разминавахме с физиците и математиците, които напредваха в обратна посока. Преселението засягаше и преподавателите. Професор Райнов завършваше лекцията си в едната сграда и се запътваше бавничко към другата. Там след петнадесет минути трябваше да започне следващият му час. Но срещу него се задаваха студентите... "Добър ден, професор Райнов". Той спираше, сваляше шапка, покланяше се и продължаваше. "Добър ден, другарю професор!" Професорът пак спираше, пак сваляше шапка... И така се започваше издевателството. Студентите нарочно изоставаха един от друг и поздравяваха ли, поздравяваха професора, а той спираше ли, спираше, покланяше се, покланяше се... И естествено, закъсняваше за следващия си час... Най-накрая ректорът, самият ректор, се научил, проумял каква е работата и повикал при себе си възрастния учен.

- Уважаеми колега, умолявам ви, повече да не поздравявате студентите по улицата.

- Но как така? - изумил се професорът.

- Така. Ако не го приемете като молба, приемете го като нареждане.

- Но, това ще бъде крайно невъзпитано от моя страна.

- Забранявам ви да поздравявате който и да било студент - отсякъл ректорът.

Той не се славеше с особена деликатност.

Оттогава насетне старият професор вървеше с наведена глава между Ректората и факултета, сякаш на плещите му тежи непростим грях.

 

* * *

 

Двама от нашите математици, Тагамлицки и Матеев, след полагаемото се многогодишно чакане получиха жилища в новопостроен блок. Нетърпеливи, те отишли да разгледат бъдещите си апартаменти. Гледали горе, гледали долу и по едно време геометърът Алипи Матеев казал възмутено:

- Тагамлицки бе, Тагамлицки бе, ми тука няма един прав ъгъл.

Аналитикът Тагамлицки, който имаше нежен, почти женствен глас, кротко отвърнал:

- Утешителното, драги колега, е, че сборът от ъглите е равен на 360 градуса.

 

* * *

 

Няма никакво съмнение, че изпитът по диференциално и интегрално смятане е препятствие, което мнозина не успяват да преодолеят. А професор Тагамлицки страдаше заедно със студентите, на които трябваше да пише слаба оценка.

Веднъж, когато професорът тъжно казал: "Дайте си книжката!", съответното девойче избухнало в преждевременни ридания. Тагамлицки бил потресен:

- Ама колежке, моля ви се, защо плачете сега, моля ви се успокойте се. Бива ли такива работи. Недейте, най-горещо ви моля, недейте... Уверявам ви, че няма защо да плачете!

Момичето замлъкнало и обнадеждено вдигнало разплаканите си очи към професора.

- Ами, така де, ако всички студентки, на които пиша двойки, плачат като вас, аз... аз ще трябва да се разхождам в този кабинет с галоши!

 

* * *

 

Свободата създава личности, а несвободата - личинки. Никола Обрешков беше не само знаменит математик, известен в цял свят, той беше ярка личност. Отгоре на всичко, бе едър на ръст, така че винаги се открояваше всред другите, беше забележителен според всяко едно значение на тази дума.

Него ден професорът седял в кабинета си, пушел цигара след цигара, тръскал пепелта и гасел фасовете в метален пепелник, голям колкото тенджера. Явно мислил за неща, които и да обяснявам, никой няма да разбере, най-малкото защото аз изобщо не ги разбирам. На вратата се почукало. Влязъл боязливо студент и замлъкнал до стената..

- Кажете! - изръмжал професорът.

- Аз съм дошъл на изпит.

- Колега, сесията отдавна мина.

- Да, но аз имам перманентна сесия... Ето - и момчето извадило съответния документ.

Обрешков хвърлил едно око на удостоверението и рекъл:

- Ти може да имаш перманентна сесия, но аз нямам билети. Това е положението. Вече искат билети.

Дотогава професорът изпитвал студентите си, като им задавал въпроси и задачи от целия материал, толкова, колкото смятал за необходимо. В ректората обаче решили, че този метод е несъвършен и наредили всички изпити да се провеждат с конспекти и билети...

- Откъде да ти намеря билети сега! - сърдито казал професорът. - Кажи де!

Студентът примирено се готвел да си тръгне, но Обрешков го спрял.

- Чакай! Хайде от мен да мине. Ще направя билети! Той посегнал към вестника на писалището си, откъснал внимателно бялата ивица над заглавието, сетне взел писалката си, прикрил с грамадната си лапа хартийката и написал два въпроса. Сгънал листчето, захлупил го, завъртял дланта си няколко пъти, вдигнал ръка и казал:

- Тегли!

Студентът взел хартийката, разгънал я и се зачел във въпросите. Обрешков изчакал няколко мига и след това невъзмутимо попитал:

- Какво ти се падна?

 

* * *

 

Често професор Обрешков изпитвал студентите заедно със своя асистент Дуйчев, двамата били връстници, но Дуйчев изостанал в йерархията въпреки способностите си. Било юнска жега, изпитът вървял мудно. По едно време Дуйчев забелязал в мъглявината пред себе си как някакъв студент рови билетите. Измъкне един, прочете го и го върне в купа, извади втори, прочете го и пак го върне...

- Обрешков бе, Обрешков, абе виж го този бе, ами той претърси всичките билети.

Обрешков се сепнал, погледнал строго студента, протегнал ръка и заповедно казал:

- Дай си книжката!

Заловеният примирено подал червената студентска книжка.

Три!... - заявил професорът - Той щом нещо търси, значи нещо знае!

 

* * *

 

Големите мъже никога не се боят от големи опасности, те се боят от дребни неща. Било време, когато Никола Обрешков обичал всеки обед да се събира с приятели в една от столичните пивници (какво хубаво име). Но щом навлязъл във възрастта, наречена преклонна, домашните захванали зорко да следят и ограничават неговите малки радости. Така постъпват скъпите близки. В желанието си да задържат обичния човек по-дълго време тук, на земята, те превръщат последните му дни в най-тягостните от живота му. И ето че големият мъж всеки обед започвал да се разхожда напред-назад нервно и нещастно край прозорците на дома си, като дете, което не пускат да си играе на улицата. Той имал обаче една надежда. Обикновено по това време край дома му минавал известния рентгенолог Гоце Тенчев и разхождал кучето си. Обрешков трепетно очаквал приятелят му да се появи, отварял прозореца и се провиквал високо, за да бъде чут в цялата къща:

- Гоце, Гоце, щом е важно, идвам! Идвам!

И деловито и забързано излизал.

 

* * *

 

Виж, професор Велеслав Гаврийски беше друг тип човек. Изглеждаше невъзмутим, говореше бавно, носово, имаше едно око, другото се взираше стъклено и неподвижно в една точка, имаше феноменална памет, можеше да цитира цели страници от научни трудове, при това на немски, пиеше каберне, беше прям, студентите го боготвореха, а той заявяваше:

- Ако ме уволнят от тази Академия, да знаете, че е защото съм фашист, а ако уволнят професор Спасов, това ще бъде поради некадърност.

Професорът никога не е бил никакъв фашист, а що се отнася до качествата на колегата му, изглежда не са съществували две мнения.

Той си наля чаша вино, отпи от нея и кротко каза:

- Бях току-що назначен за асистент по статистика в Свищовската академия. Влизам аз в първия си час - упражнения със студентите. Гледам, в средата на групата седнало едно говедо, грабнало в ръката си молив и готово да пише. Започнах. Бях си приготвил примери, всичко, а говедото записва ли, записва всяка моя дума. Бре, викам си, колко е старателен! Свърши часа, влизам аз във втората група. Гледам в средата - същото говедо, грабнало молива и чака. Ами сега, аз за всички групи бях приготвил едни и същи примери, викам си, ще се изложа пред говедото. Неприятна работа. Напрягам ума си, превръщам камионите във вагони, чувалите в каси, променям цифри, както и да е... Оправих се. Свърши. Влизам в третия си час с третата група и ... говедото! Ох, господи! И можете ли да си представите, през цялата учебна година това говедо идваше на упражнения с всички групи и изписа един топ...

Както и да е, дойде сесията, не щеш ли, професорът нещо се разболя и аз трябваше да проведа изпита. И ето че се явява говедото. Викам си, ми то аз какво да го изпитвам, то знае повече от мене. Но няма как. Тегли билет, сяда, мисли, идва му редът.

- Говорете по първия въпрос!

Говедото мълчи.

И таз добра!

- По втория въпрос!

Още повече мълчи.

- По третия въпрос!

Хептен мълчи.

Леле като се ядосах, леле като ми прекипя и му викам:

- Абе, говедо с говедо, ти, дето цяла година ми съсипа живота. Ти, дето цяла година ми се мъкнеш с всички групи на упражнения. Кажи защо мълчиш сега, бе? Кажи бе!

То ме гледа и пак мълчи.

- Кажи поне защо идваше на упражнения с всички групи. Това поне ми кажи, като друго не знаеш.. То ме гледа, мига и накрая вика:

- Ами, аз...

- Какво ти бе?

- Ами аз мислех, че те са различни!

Професорът въздъхна и се опипа по страната, където личеше малък белег. Той беше катастрофирал наскоро. Возел се в новозакупената кола на негов колега, непохватен шофьор, който се бе качил върху тротоара и блъснал една старица.

- Не можах да разбера как стана тази работа - провлачено изрече Гаврийски. - Аз и преди бях забелязал, че той гази бабички, но че ще ги подгони по тротоарите, това не подозирах.

 

* * *

 

Професор Велислав Гаврийски преподаваше застрахователно право и изпитваше студентите заедно с възрастния, почтения, уважавания професор Бъров, някогашния пръв ректор на Академията. Той пък преподаваше търговско право. Бъров беше кротък човек, възпитан човек, заслужил за създаването на Академията и може би поради тази причина оставен на мира от новата власт. Това не му пречеше, когато срещнеше някоя стара позната на улицата, да се приближи до нея и тихичко да каже:

- Уважаема госпожо, може ли да познаете какво си пея наум.

- Не, господин професоре.

- Пея си - професор Бъров снижавал още повече гласа си и изтананиквал: "Шуми Марица, окървавена, плаче вдовица, люто ранена".

След това бързо се отдалечавал с невинен, достопочтен вид.

И за по-малки престъпления, извършени дори наум, по онова време можеше да се отиде на неприятни места.

Оценката по търговско и застрахователно право трябвало да бъде една, така че тя се уточнявала от двамата преподаватели.

Бъров бил взискателен към студентите и милостив към студентките. Той не криел възхищението си от прелестните девойки, но то било чисто естетично и нищо повече. Гаврийски беше по-материалистично настроен.

- Гаврийски, Гаврийски, виж какво хубаво момиченце е дошло на изпит.

Гаврийски сумти утвърдително.

- А ти знаеш ли какво с сънувало това момиченце. Знаеш ли?

Гаврийски отвръща с недвусмислен жест под масата. Бъров поглежда и възмутено маха с ръка:

- Не бе! - След това се усмихва сърдечно и замечтано: -Това момиченце е сънувало едно кокиченце... И аз предлагам да му пишем шест.

- Извинете, професор Бъров, но защо да му пишем шест?

- Как защо? Заради кокиченцето.

Аргументът е съкрушаващ.

- Вижте, тя по моя въпрос не знаеше нищо, а по вашия изобщо не е говорила...

- Ей, абе Гаврийски, ти си бил много лош човек бе... Е хайде, хайде пет! Пет!

Нещата обаче взели съвсем друг обрат, когато на изпит се явил не някой друг, а самият вратар на местния футболен отбор. Гаврийски бил много запален по футбола, докато Бъров бил пълен невежа. Вратарят отговорил според очакванията и Бъров бързо взел решение:

- Две, две, колега, наесен!

- Извинявайте, професор Бъров, но не може да му пишем двойка - казал непреклонно Гаврийски.

- Защо да не можем - обезпокоено попитал професорът.

- Защото това е вратарят.

- А - поклатил глава Бъров разбиращо и след това добавил - а какво пази?

- Това е вратарят на нашия футболен отбор.

- Разбирам - казал Бъров - разбирам. Вратар.

След което плахо и озадачено промълвил:

- А защо не може да му пишем две?

Това вече професор Гаврийски не успял да понесе:

- Вижте какво, професоре, хайде да се споразумеем. Вие му пишете две, аз ще му пиша шест, значи общо четири. Възражения?

Бъров вдигнал ръце и останал в нямо недоумение.

 

* * *

 

Едва ли Софийският университет помни по-опак човек от Петко Стоянов. Страшилище за студентите, легендарният професор по финансово право действал по следния начин:

Изпит. Влиза студент:

- Господин професоре, аз искам да отложа изпита си за есента.

Петко Стоянов го поглежда надменно и заявява:

- Отлагам, такъв институт не съществува. Искате да кажете да ви пиша две.

- Ами да!

- Дайте си книжката!

И професорът старателно изписва - слаб 2.

Студентът излиза навън при колегите си и съобщава:

- Слушайте, който иска да се явява наесен, да казва на Петко направо да му пише две.

Влиза следващият студент.

- Господин професоре, пишете ми две!

Петко Стоянов го поглежда смръщено:

- Колко ще ви пиша, колега, това си е моя работа.

- Но аз нищо не знам.

- Колко знаете, това ще преценя аз, а не вие. Теглете билет!

Студентът протяга ръка и изтегля листчето.

- По първия въпрос, ще говорите ли?

-Не.

- По втория?

-Не.

- А по третия?

-Не.

- Дайте си книжката. Ето сега вече ще ви пиша две!

И Петко Стоянов невъзмутимо и грижливо записва - слаб 2.

Години по-късно всяка събота вечер в полумрака на черквата "Александър Невски" един до друг се изправяха двама беловласи, достолепни старци, стояха мълчаливо, докато траеше службата, винаги един до друг, винаги вдъхващи уважение с вида си. Това бяха Петко Стоянов и роднината му Венелин Ганев - един от най-големите правници, които някога България е имала. Покъртително бе тяхното смирение. Преди време Венелин Ганев бил величие не само в правото. Той беше регент на България близо две години, впоследствие, както си му е редът, властниците го подгониха. Те не можеха да търпят умните хора, а по-умните от тях настървено преследваха. Венелин Ганев бе пращан на лагер, изселван, накрая, когато грохна съвсем, му разрешиха да се върне в София.

Петко Стоянов имаше подобна участ. След девети септември той се обяви за независим интелектуалец, какъвто винаги е вярвал, че е, предложиха му да стане министър на финансите, той прие, помъчи се да тури в ред обърканото ни стопанство, естествено не угоди на комунистите и с политическата му кариера се свърши. Изказаха му благодарност за добрата работа и го изселиха от София. Години по-късно се умилостивиха и също му разрешиха да се завърне. Двамата старци вече нямаше на какво да се надяват освен на Бога и с благородно преклонение идваха на среща с него всяка събота вечер в храма "Александър Невски".

Напоследък често си мисля кое кара хора на възраст, уважавани, достигнали завидни висоти в своето поприще, изведнъж да пожелаят да се захванат с политика. Учени, писатели, философи сякаш неудържимо са привлечени от властта и безразсъдно се хвърлят в смъртоносните й прегръдки. Нашата история изобилства от такива примери, европейската - също. Разбира се, не става дума за съдбоносни мигове от живота на един народ, когато всеки се чувства длъжен да помогне на отечеството, когато откъсването от привичните занимания и нагазването в политическите води може да се схваща и като саможертва в името на общото оцеляване. Такива чисти случаи са рядкост, ако изобщо съществуват. Властолюбието е общоразпространена човешка черта, то се таи или ясно личи у всеки един от нас. Разумът може да го потисне, подтиква го суетата. Мисля си, че ако човек, надхвърлил зрялата си възраст, реши неочаквано да се занимава с политика, основната причина е страхът. Той сигурно се чувства изчерпан, немощен, губещ сили в дейността, с която се е занимавал и понеже не желае да се примири с постепенното си обезличаване и се бои от забравата, се втурва отчаяно към подстъпите на властта. Вярва, че ако я постигне, отново ще значи нещо в очите на другите и в своите собствени, ще се възмогне, възроди за слава, отново ще се изпълни с мъжка мощ и отново ще усети ласки, едва ли не ще започне живота си отново. Повечето завършват приключението печално, дори трагично, по-трагично, отколкото ако се бяха оставили да изтлеят спокойно и мъдро. Властолюбието умира след разума.

 

 

СТАРИТЕ ЛЕКАРИ

 

Доктор Иван Карамихайлов имаше най-белите мустаци на света, а косата му беше още по-бяла.

- Гошо, Гошо, (Гошо това съм аз) да ти кажа: веднъж при мене идва една англичанка, бях я оперирал от апендисит и трябваше да й извадя конците. Извадих ги, тя отиде зад паравана, облече се, тръгна към вратата, каза: тенк ю доктор, и умря!

Докторът беше прочут хирург и не се церемонеше със смъртта.

Има в София една многострадална улица, някога се наричаше "Кракра", сетне започнаха да й сменят наименованията, накрая пак я нарекоха "Кракра". В единия й край посред обширна градина е разположена двуетажна сграда, строена в първите години на века. Тук е била Карамихайловата клиника. Тя заемала горния етаж: операционна, амбулатория, стаите за болните, а долу било жилището на лекаря и неговото семейство.

Иван Карамихайлов учил в Робърт колеж в Цариград, а завършил медицина в Австрия. Там се запознал с Мери, англичанка, пасторска дъщеря. Тя го последвала в България и останала редом с него до края на дните си. Храброст велика! Отгоре на всичко, пасторът изглежда е имал достатъчно средства, подпомогнал зет си да създаде собствена клиника. Щедрост велика! В тази клиника самата Мери станала медицинска сестра. Думата милосърдна вече е прогонена от болничните заведения като неподходяща. Но да не забравя нещо важно: таксите за лечение при доктор Иван Карамихайлов били по-ниски дори от тези в Българския червен кръст.

Всекидневието на семейството на хирурга било аскетично и еднообразно, ако непрестанната надпревара със смъртта може да се нарече така. През цялата седмица Мери и Иван работили в клиниката и общували само със своите болни, но в неделя вечер, всяка неделя вечер, точно в осем часа, госпожа и господин Карамихайлови приемали гости. В осем часа обаче вратата на трапезарията се затваряла. Който дошел, дошел, закъснелите трябвало да чакат в гостната, където когато му дойде времето, щяло да се поднесе кафето. Вечерята била винаги една и съща: печен, студен свински бут и горещи картофи. Виното и то винаги било едно и също, червено естествено. По-късно в гостната Мери сядала на рояла и свирела на посетителите, а понякога двамата с доктора изпълнявали песни от Франц Шуберт. Той пеел много вдъхновено и малко фалшиво "Горският цар". Порядъкът при тези вечери бил свят и никой не дръзвал да го нарушава, освен мулето Митко, най-близкия приятел на Карамихайлов, състудента му от Виена доктор Димитър Балабанов - уши, нос и гърло. Двамата заедно учили и заедно скитали из Тирол. Между нас казано, Митко закъснявал нарочно за вечерите и се вмъквал в трапезарията през кухненската врата, само и само за да дразни хирурга.

Балабанов беше стар ерген, заядлив, но незлоблив. Той често се обаждаше на приятеля си по телефона и тихичко повтаряше:

- Иване, Иване, Иване...

По това време хирургът беше вече порядъчно оглушал.

- Кой е, кой е? - викаше той високо, като всеки глух.

- Митко, Митко - още по-тихо мълвеше доктор Балабанов и се кискаше в бялата си брадичка.

Карамихайлов се догаждаше кой го занася и изреваваше:

- Митко, ти ли си бе, муле такова!

- Аз съм - вече високо отговаряше състудентът му от Виена и гръмогласно добавяше - ела да ти промия ушите!

Знам тези неща, защото съм ги видял и чул с ушите си. Доктор Димитър Балабанов беше брат на баба ми и живя последните години от живота си у дома. Неговият апартамент изгоря по време на бомбардировките, нищичко не остана от покъщнината му. Баба ми и леля ми също се оказаха бездомни, две американски бомби не оставиха и помен от красивата дядова къща. Когато американците пращат нещо, пращат! Така татко приюти и тримата и вкъщи настъпи веселба безспир.

През ония години бях съвсем малко дете, порядъчно любопитно и впечатлително до главоболие. Изпитвах и обич, и почит към стария доктор Карамихайлов, още повече, че той сряза един опасен цирей карбункул ли беше, фурункул ли, не знам, но се пръкна на корема ми, голям като картоф. Отначало се опитаха да ме режат с местна упойка, но ме заболя ужасно и аз се разврещях до Бога, че лекарите са едни идиоти и лъжци, защото само обещаваха, че нищо няма да усетя. Тогава чух властния глас на стария хирург:

- Рауш, рауш! - Сложиха ми някаква марля на носа, пръснаха ме и се събудих без болка и без цирей.

Доктор Карамихайлов имаше две дъщери Райна и Елисавета и един син, пак Иван. Райна била най-възрастната, нея не помня, а Елисавета бе първата жена професор по физика у нас и единствената българка асистентка на лорд Ръдърфорд в Нелсон в Кеймбридж. Синът също стана лекар и естествено пак хирург. Изобщо знаменит се оказа този род и сестрата на доктора Елена беше прочута художничка, днес всеки може да види картините й в Националната галерия. Тъжно е, че не останаха потомци, никой!

Мери Карамихайлова била по-възрастна от съпруга си и една тежка пневмония я сломила. По това време нейният сънародник сър Александър Флеминг откривал антибиотиците, но Мери нямала късмет. Преди да издъхне тя повикала мъжа си, протегнала ръката си, докоснала неговата и казала:

- Иван, аз много ти благодаря за живота, който имах с тебе и те моля моята смърт да не промени нищо в този дом.

- Добре, Мери - казал докторът и в неделята, няколко дни след погребението на жена си, точно в осем часа, Иван Карамихайлов приемал гости на вечеря: студен свински бут, горещи картофи и червено вино.

Беше февруарска вечер през 1949 година. Телефонът иззвъня и баща ми вдигна слушалката. Доктор Карамихайлов съобщаваше, че на Митко му е станало лошо, да намерим такси и да отидем у тях да го вземем.

- Да повикам ли лекар? - попита объркано баща ми.

Вместо отговор се чу гневно възклицание. Роптаеха двамата лекари от другата страна на жицата. Объркахме се, вуйчото често се оплакваше от сърцето си, но обичаше да театралничи, така че много не му вярваха. Той често пъшкаше и примираше, тежко отпуснат в креслото си, но с едно око гледаше какво вечеряме и когато видеше любимите си наденички, бързо се възстановяваше. Този път обаче край него бе доктор Карамихайлов и той не можеше да бъде заблуден.

Да се намери такси в София по онова време бе почти невъзможно. Баща ми въртя телефони, тича на улицата. Върна се обезсърчен обратно, тогава нашият телефон иззвъня отново и някой съобщи, че доктор Балабанов е паднал на ъгъла на улица "Кракра" и "Цар Освободител". При него бил доктор Иван Карамихайлов. Татко хукна пак навън и спря някаква частна кола. Помолил да го откарат, хората се смилили. Когато пристигнал на мястото, Митко продължавал да лежи на земята. До него изправен, като на пост, стоял докторът с лекарската си чанта в ръка. Щом видял баща ми, той тръгнал към него, свалил си шапката и рекъл:

- Моите съболезнования, това муле Митко току-що почина! У дома имах една ампула адреналин, изтичах да я взема. Инжектирах го направо в сърцето но... цу шпет!

Вуйчото бил проснат по гръб на заснежения плочник и шапката му била поставена на гърдите. Снежинки падали на лицето му и не се топели.

Това беше последната изненада, която заядливият доктор Балабанов поднесе на всички ни.

Когато го погребвахме, аз бях уловил за ръка доктор Иван Карамихайлов. Лицето му не трепваше. По нищо не личеше, че изпраща най-близкия си приятел. Но остана последен на гроба, гологлав, беловлас и тогава видях, че една малка сълза се появи в ъгъла на окото му. Възможно бе да е от студа, защото той изведнъж ме дръпна и бодро каза:

- Гошо, Гошо, хайде да вървим, че знаеш ли сега у вас какво ядене ни чака....

Годините минавали, клиниката трябвало да бъде затворена, хирургът започвал вече деветото си десетилетие, отишли си болните, дошла самотата. Докторът подарил инструментариума си, но запазил старите си хирургически престилки и не можел да се откаже от навика сутрин да ги облича. Стари престилки с ръждивокафеникави петна по тях, може би от стара кръв? Виждал съм го да ходи по тъмните коридори на опустяващия си дом като добро бяло привидение.

Един божи ден обаче Иван Карамихайлов се плеснал по главата и си казал, че ще си отиде от този свят, без да е посетил някои места в България, които смятал за особено важни. Например гроба на Георги Бенковски, например мястото, където русите са минали Дунава. И старецът със снежно белите коси взел избелялата си раница, поколебал се дали ще му трябва пикела, но се отказал и отпътувал за Тетевен. Оттам стигнал пеша до Рибарица и продължил до Костина, свалил си шапката, поставил едно цвете на кръста на Бенковски и тръгнал обратно. Нощта го застигнала нейде по пътя, ала нищо от това, докторът намерил дървена пейка, подложил раницата под главата си и преспал на открито. На утрото потеглил към Дряново, за да види сина си. Кой знае защо, властта беше решила да прокуди този добър лекар от София. Той живееше в Дряново и всеки ден пътуваше до Горна Оряховица, където работеше в железничарската болница.

Как точно бащата се е добрал от Тетевен до Дряново не е известно, но няма съмнение, че още същата вечер пристигнал в дома на сина си. Прегърнали се, седнали, старият лекар разпитал какви операции се правят сега в болницата, лапаротомии, резекции, Билрот едно или Билрот две... сетне хапнали, чукнали се с чаша вино с младия доктор Карамихайлов, който вече гонел шейсетте години. После бащата казал лека нощ и отишъл да спи.

Когато се събудил и погледнал часовника си, било осем часа. Облякъл се и слязъл долу. Синът му се бил настанил край масата.

- Закъсняваш - казал строго бащата и изведнъж свъсил побелелите си вежди - Какво правиш ти бе? Какво е това вино на масата? Ти пиеш преди да отидеш на работа?

- Татко, аз не отивам на работа.

- Защо, в отпуска ли си?

- Не, не съм.

- Тогава?

- Ами просто вечерям.

Бащата бил изумен, а синът се усмихнал широко и рекъл:

- Сега часът е осем вечерта. Ти спа двадесет и четири часа.

- Двадесет и четири часа ли? - и старият доктор така се засмял, че чашите на масата зазвънтели.

Когато в България решиха да удостояват лекарите с почетни звания, първият хирург, който бил предложен за "народен лекар" се наричал Иван Карамихайлов. Само че без съответната кадрова проверка това звание не бивало да се присъжда. Съществувала опасност да се допусне някоя идеологическа неразбория, после иди се оправяй. И ето че деветдесетгодишният лекар се изправил пред едно чиновниче от съответно ведомство. То седяло важно зад бюрото си, прелиствало досиета и забравило да покани стареца да седне.

- Другарю Карамихайлов - казало чиновничето - искам да ми отговорите на няколко въпроса. Докторът кимнал.

- Кажете, защо за времето от 1912 до 1918 година, вие, като хирург в българската войска, сте отказали да получите заплатата си.

Доктор Карамихайлов сложил ръка на ухото си:

- Говорете по-високо, не чувам!

- Питам ви, защо сте отказали да получите заплатата си като военен хирург за времето от 1912 до 1918 година.

- Аха. Да - казал докторът, погледнал чиновника в очите и високо изрекъл: - Ами защото аз не можех да вземам пари тогава, когато българските войници умираха, за да могат да живеят ето такива като вас!

Повече въпроси нямало.

И днес когато минавате край дома на улица "Кракра", който се нарича и още "Дом на архитектите", погледнете го - старата сграда добре си личи. Тук са живели българи, които повече от мнозина заслужават поне паметна плоча. Няма кой да я постави. Ако не ви струва много труд, запомнете имената им: Иван Карамихайлов - лекар, Елена Карамихайлова -художничка, Елисавета Карамихайлова - физичка.

 

 

ДОКТОР РУМЕНОВ

 

Вратата на хижата се отвори, нахлу студен повей и дребни снежинки. Навън в преддверието някой изтупа краката си от снега, подпря ските си на стената и влезе в топлата стая. Качулката на якето му скриваше лицето, виждаха се само един зачервен нос, скреж по мустаците и толкоз. Човекът смъкна качулката си и спасителите в хижата се оживиха. Беше дошъл доктор Иван Руменов, лекарят, който събота и неделя, през седмица, даваше дежурство в планината. Той живееше в София, завеждаше хирургическото отделение в Пирдоп, отгоре на всичко бе републикански консултант и кръстосваше страната. Беше набит, изпъчен, усмихнат, ветеран в планинската спасителна служба, обиколил болниците на България, влюбен в професията си, хирург на безнадеждните случаи.

Преди десетки години го прогонили от столицата, защото бил асистент на екзекутирания от комунистите професор Станишев. Освен това бил цапнат в устата и смятал родния си край Македония за български. Колегите му завиждали на възможностите му, а той ги дразнел до полуда и след всяка сполучлива тежка операция хвърлял ръкавиците си и демонстративно целувал една след друга двете си ръце.

Щур човек! Веднъж се зарекъл, че ще отреже малките пръсти на двата си крака, ако някаква бабка оцелее след почти безнадеждна операция. Старицата имала дни, пърпала, пърпала и оживяла. Тогава хирургът изпълнил заканата си в присъствие на изумения си екип. Събул се, инжектирал се с новокаин, взел скалпела и готово. Двата пръста, които всъщност отдавна му пречели, защото израсли накриво, се търкулнали в бялото легенче. След час докторът невъзмутимо се качил на мотопеда си и се отправил към дома. Когато стигнал вкъщи, белите му платнени обувки били целите напоени от кръв. Виждал съм краката му боси, малките му пръсти наистина ги няма.

Иван Руменов беше от тези лекари, от истинските лекари, които можеха да се дигнат посред нощ, да се качат на стария си москвич и да пропътуват десетки километри, за да се появят там, където болните имаха нужда от тях. "Позови ме и аз ще бъда при теб в часа на твоето страдание!"

Запознахме се едно лято в Созопол. Той прекарваше отпуската си у знаменитата Гергина, между чемширите и лозниците край морския бряг. Пристигаше шумно, паркираше дълго автомобила си, даваше нареждания на висок глас на жена си, която мило наричаше "мамче", събличаше се, изпъчваше се и се бухаше в морето, за да поплува половин час. После заедно с мамчето пиеха чай на терасата и канеха приятели да участват в този обред. А приятели доктор Руменов и доктор Руменова имаха безчет.

Едно лято, може би второто, откакто се бяхме запознали, Иван Руменов реши да ми окаже голяма чест и ме покани да отидем заедно до Поморие, където се налагало да оперира една язва.

- Но нали сте в отпуска.

- Да - каза той.

- Тогава защо.

- Хората ме намериха тука - каза той и в очите му блесна пламъче.

Хората го намираха навсякъде. Причината за това си беше самият той и вероятно лъхът на операционна, който остава навред по дирите на хирурга и не го напуща и четиридесетте дни след смъртта му. Душата му отлита в рая, но лъхът си остава.

- Хайде, мой човек - подкани ме доктор Руменов.

- Защо пък не - отвърнах аз и се качих на москвича.

Докторът потегли героично с подскоци. Той тъй си караше. На таблото на колата му имаше изрезки от списания, изобразяващи операционни, хирурзи с маски, осветителни операционни рефлектори.

За пръв път присъствах на операция. Навлякоха ме с хирургическа манта, нахлупиха ми кепе, вързаха ми маска, обух някакви бели галоши. Страхувах се да не припадна ненадейно, случвало се с новаците. Но издържах, дори надничах храбро зад гърба на лекарите. Това въодушеви Руменов и той започна да ме кани на най-различни операции като на концерт.

Веднъж отидохме заедно на курбан. Негова пациентка от едно бургаско село беше решила да отпразнува петнайсет години от операцията, която спасила живота й. Тя правеше изключение от правилото, че благодарността към лекаря трае колкото спомена за болката.

Пристигнахме важно-важно и докторът, който обичаше да си прави малки шеги, ме представи като доцент Данаилов. Естествено на доцента никой не обърна внимание, но за сметка на това и двамата бяхме угоявани в продължение на близо час. И тогава към нас се приближи женица и се примоли да видим някакъв старец, който бил много зле. Тука, в една от съседните къщи.

Руменов се надигна веднага:

- Хайде, другарю доцент!

Бях приел ролята достатъчно неблагоразумно и трябваше да я изиграя докрай.

Влязохме в нечиста стая. На леглото лежеше стар, брадясал човек. Още от вратата той започна да се вайка, да се оплаква и говори безспир. Руменов го гледаше внимателно и известно време съсредоточено слушаше. След това рязко се обърна към мен, каза:

- Доктор Данаилов, този случай е ваш! - и излезе.

Доктор Данаилов се облещи, но успя да запази самообладание. Не беше кой знае колко трудно да проумея, че старецът си въобразяваше болестите или поне силно ги преувеличава, всичко го болеше, стомах, глава, крайници, и освен това този човек явно изпитваше някакъв неопределим страх.

Нямаше как, трябваше търпеливо да изслушам всичките му жалби. Питах го какви лекарства взима. Всички възможни. Питах го - гледали ли са го други лекари. Гледали го сумата и лекари. Накрая той тихо, озъртайки се, сподели: Биха ме в милицията!

Това оплакване, доколкото успях да разбера впоследствие, се оказа основателно. Въпреки че събитието станало отдавна.

Старецът се въртеше, поглеждаше към вратата, снишаваше гласа си, сякаш някой го подслушва в собствения му дом. Беше се наплашил дотолкова, че искаше да се скрие дълбоко в болестите си.

Опитах се да го успокоя, казах му, че всичко това с милицията е вече минало, че тя си има други за биене сега, че ако иска да се оправи от болестите си, трябва да остави всички лекарства (това го бях чувал от друг прочут лекар), по-често да излиза на въздух... Говорихме дълго, почти час.

Когато се върнах на софрата, Руменов ме изгледа хитро и се усмихна под мустак.

- Малад имажине, нали така, колега?

- Най-вероятно - отговорих професионално аз.

След месец в София докторът ми се обади по телефона. Чул се с хората от онова село и там се говорело, че доктор Руменов си бил доктор Руменов, но онзи младият, който довел със себе си нямал грешка! Страшен!

Хирургът споменаваше случая с видимо удоволствие години след това...

Но тази зимна вечер в хижата на планинските спасители той се въодушеви от компанията на младите хора, от чашата червено вино и разказа историята за фотографа Вреш, нея ще помня, докато мога изобщо нещо да си спомням...

"...Беше отдавна, по времето, когато бях въдворен в Бургас, по причини, които, вярвам, са ви известни. Но важното беше, че можех да оперирам, това не ми забраниха... Бих ли могъл да получа малко вино! Благодаря!... Тогава в Бургас имаше един млад фотограф, арменец, хубавец, наричаха го Вреш. Той ходеше по плажа и правеше фотографии с камила, бедуини, чаршафи, сещате се, нали. Беше мил, очарователен, благ, всеобщ любимец. Не щеш, ли един ден довеждат Вреш в болницата, някаква криза, уж жлъчка, не излязло жлъчка, уж това, уж онова. Настаниха го във вътрешното отделение, взеха да го изследват, да умуват, а той се влошава с часове. С часове.

Не си спомням колко дни го мъчиха и най-сетне ми го пращат на мене. Гледам го, човекът си отива.

- Да ме прощавате! - казвам аз на завеждащия - Болният е в статус анте мортем... Защо ми го пращате?

- Ама, доктор Руменов, той прави абцес на черния дроб, ние нищо повече не можем да помогнем.

- И искате да умре при мене!

Защото моето положение тогава беше особено, комунистите само чакаха да се изложа. Нещо да се проваля, да сгреша, за да ме подгонят, а Вреш - любимец на целия град, и после кой го умори, оня софийски фукльо, оня фашист и аз им казах:

"Ще го приема, но искам да ми напишете точно в какво състояние го водите, клиника, прогноза песима, не виждате ли, че момчето си отива. Той ще ми умре на масата."

- Виждаме доктор Руменов.. .

- Тогава пишете! А Вреш в операционната! Отворих го аз - трагична картина, гной, абсцесът тръгнал, това перитониум, това... Направих каквото можах, но беше ясно, той щеше да свърши през нощта или най-късно на другия ден. Дойде майка му, една пълна арменка, плаче жената, едничък син. Ето това безсилие, което те обзема в такива мигове, само лекарят познава. Както и да е, настанихме Вреш в отделна стая, майка му остана при него да бди. Останах и аз. До полунощ никакви признаци за подобрение, напротив, пулсът отслабва, температурата не спада... На сутринта, още преди визитация, ме викат - дошла годеницата на Вреш, пристигнала нощес от Пловдив и искала да ме види на всяка цена, веднага! Отидох в амбулаторията, там едно чудно хубаво момиче, ама прелест ви казвам, едни очи, едно лице, една коса... Аз по това време добре разбирах кое момиче е хубаво. Всъщност и сега имам понятие... Може ли малко вино!... Благодаря!

- Докторе, аз съм годеница на Вреш.

- Научих. Но трябва да ви кажа...

- Не ми казвайте! Аз съм дошла с една молба, изслушайте ме, ако обичате! Много ви моля... Аз съм дошла, за да се венчая с Вреш.

Аз се вцепених. А тя ме гледаше право в очите.

- Прощавайте, но... трябва да знаете, че той...

- Знам - прекъсна ме тя. - Разберете, аз съм се врекла на него и ние двамата трябва да се оженим, каквото и да става.

- Госпожице, часовете му са преброени. Ако днес се ожените, утре ще сте негова вдовица. Защо?

- Моля ви, докторе...

Да ме прости господ, започнах да търся някаква скрита корист в постъпката на това момиче, дето изгаряше всичко наоколо с черните си очи. Усъмних се. Но целият град знаеше, че Вреш е бедняк, безсребърник, значи...

- Докторе, нека побързаме, моля ви. И аз казах:

- Добре!

И тогава всичко стана като на филм, отнякъде се появи свещеник, той застана с черното си расо пред болничното легло на умиращия и вместо да му даде последно причастие, го венча за това момиче. То беше уловило Вреш за ръката, а той, да си призная честно, не можех да преценя отдалече дали беше в съзнание, или не. Беше затворил очи, бял. Но когато свещеникът го попита, съгласен ли е да се ожени за момичето, изправило се до леглото му, напуканите му устни потрепнаха и помежду им се промъкна някакъв тих звук, някакъв стон. Да.

После свещеникът изчезна. Всичко свърши. Срещу мен стоеше жената на Вреш и изглеждаше щастлива.

- Благодаря ви, докторе - каза тя - Сега вече мога да заместя майка му и да остана при него, нали?

- Разбира се - казах аз.

Тогава тя приседна до леглото, взе в дланта си ръката на Вреш, започна да я милва и тихо и кротко заговори... "Вреш, аз съм при теб, аз съм твоята жена, чуваш ли ме, аз съм твоята жена, чуваш ли ме, ти ще се оправиш, ще се излекуваш, ще оздравееш и ние с тебе ще имаме две деца, две момчета... чуваш ли ме?Аз съм твоята жена..."

Не издържах и излязох от стаята. Имах и други болни. В болницата лекарят няма време да се съсредоточава в страданието на един човек.

Много по-късно отново надникнах през вратата. Същото. Вреш лежеше със затворени очи, а тя продължаваше да милва ръката му и да говори същите думи...

Когато на другата сутрин отидох в отделението, първото нещо беше да проверя какво се е случило през нощта. Сигурен бях, че Вреш е издъхнал, просто той нямаше никакви шансове да преживее нощта. Отворих рязко вратата. Същата гледка. Момичето беше там, приведено над болничното легло, то дори не се извърна, по същия начин седеше до мъжа си, по същия начин тихо мълвеше, а Вреш бе все още жив, и може би така ми се стори, но дори дишаше по-спокойно.

След десет дни го изписахме от болницата! Това е!. Виждате ли, приятели, това, което аз не можах да направя, това което никой лекар не можеше да направи, го направиха две женски ръце".

 

В ъглите на очите на доктор Руменов се мярнаха сълзици.

- Бихте ли ми сипали още малко вино!

Той отпи от чашата си и каза:

- Много години по-късно Вреш и жена му ме откриха, аз бях вече помилван отчасти и върнат в София, а те живееха в провинцията. Писаха ми, каниха ме да им отида на гости и веднъж, когато имах път към техния край, се отбих. Живееха скромно, но ме посрещнаха царски. Вреш беше малко пооплешивял, но все така очарователен. И представете си, около него се въртяха две момчета, двама сина, вече юноши, а жена му... Жена му бе станала същата дебела арменка, каквато си, беше и майка му. От цялата някогашна прелест бяха останали само очите й.

 

 

АФОРИЗМИТЕ НА ХИРУРГА ЛУКАНОВ

 

В спешната хирургия по-добре Дон Кихот, отколкото Хамлет!

Един професор - работа, двама - съмнение, трима - недоразумение.

Големият хирург прави голям разрез!

В България през последните години се смениха четири министри на народното здраве, първият показа какъв трябва да бъде един истински министър на народното здраве, вторият показа какъв не трябва да бъде министърът на народното здраве, третият показа, че всеки може да бъде министър на народното здраве, а сегашният - че може и без министър на народното здраве.

 

* * *

 

Когато някой студент не знаел добре въпросите си по очни болести, професор Пашев го гледал възмутено през изпъкналите стъкла на очилата си и заповядвал:

- Колега, паднете на колене! На колене! Така. Сега повтаряйте след мене: Заклевам се никога през живота си да не се докосвам до човешко око. Станете и си дайте книжката! Три!

 

 

ОЩЕ ЗА ЛЕКАРИ

 

Случи се и на мене да попадна в болница. Разболях се от най-обикновена ангина, уж ми мина, докато една сутрин като се надигнах от леглото, приклекнах и си останах така. Краката ми се бяха сковали, ставите в коленете ме боляха, с две думи нещо ревматично или ревматоидно, артритно или артритоподобно. Днес да мине, утре да мине, не минава. Най-сетне отидох при лекар, а той каза:

- Трябва да постъпиш в болница.

На този лекар всички в нашето семейство имаха голямо доверие, кажеше ли, че някой ще умре, умираше без никакви увъртания.

Аз отначало гордо се възпротивих, но близките ми се юрнаха вкупом и поотделно да ме уговарят, майка ми се разстрои, жена ми се разтревожи, синът ми започна да ме гледа жално. Докато накрая ме закараха едва ли не насила в болницата.

Настаниха ме на първо време в носилка, свободни легла нямаше, за сметка на това пък имаше една санитарка, която като се ядосаше, викаше на болните:

- Ти много не ми се перчи. И тебе ще окъпе кака ти Нада в банята!

Банята беше прокълнатото място в отделението. В него държеха умрелите пациенти, преди да ги откарат в моргата. Да отлежат - както се изрази един кандидат-покойник. А кака Нада къпела труповете.

Аз обаче бях спокоен, защото знаех, че съм безсмъртен. Освен това бях сигурен, че за мене ще се погрижат и професор Цончев, и професор Мавродинов - светилата, които за мое щастие бяха близки познати на семейството. Кой ли не им се бе обадил, кой ли не ги търсил, и леля ми, и мъжът й, и другата ми леля, и приятели на роднините, за баща ми и майка ми да не говорим.

Но професор Цончев идваше на визитация веднъж в седмицата, професор Мавродинов - също. Трябваше да чакам, докато ми се окаже височайшето внимание.

И ето че дойде благодатният четвъртък. Професор Цончев ще мине на визитация. Още от разсъмване в отделението дрънчаха кофи, по коридора се носеше тревожна глъчка. Ако сте забелязали, всички болнични коридори кънтят от цимент и голи стени, гласове и звуци се блъскат, усилват и милват ушите на болните. Миеха се подовете, забърсваше се прахта. Старшата сестра мина светкавично по стаите и като повдигаше рязко одеалата на болните, провери да не би някой да е легнал с чорапи. Това професорът не можел да понесе. Огледаха шкафчетата ни, заничаха под леглата ни, сетне настъпи тревожна тишина. Аз обаче бях спокоен, професорът е спечелен за моята кауза, ще дойде той и ще видят те, дето още се мотаят с диагнозата ми. Изведнъж всички затаиха дъх. Вратата се отвори и в стаята бавно и тихо влезе шествие от бели престилки, Те прошумоляваха едва-едва и съвършено почтително. Цялото лекарско войнство и всред него един дребен на ръст човек, вече на възраст, със сини очи, които гледаха втренчено през очилата и изглеждаха още по-големи. Това не бяха очи, а два сини обектива. За мое голямо учудване и аз усетих, че лежа като прикован в леглото си и не смея дори да извърна поглед към групата, също като млад войник на сутрешна проверка. Най-накрая професорът стресна тишината.

- Нещо липсва на болните - каза той с равнодушен, почти леден глас.

Настъпи объркано мълчание. Мълчаха лекарите, мълчаха сестрите, мълчеше загадъчно и самият професор. Най-сетне ординаторката отчаяно възкликна:

- Но какво, професор Цончев.

Цончев забави за миг отговора си и сетне все така безстрастно каза:

- В стаята има три мухи, а болните се четири. Последва няколко мига мълчание. След това се разнесе сдържан, възпитан, подмилкващ се смях.

Настъпи съдбоносният миг. Знаменитият професор се надвеси над мен и насочи обективите си, където се намираше сърцето ми. Някой тихо му докладваше, а той ме гледаше без да мига. Дали да му кажа, че аз съм този, за когото... Не няма да бъде красиво, няма да бъде честно пред другите болни. Той си знае, човекът... Ето, протегна ръка и напипа пулса ми. Затвори очи. Замря. После ги отвори, каза:

- Вие трябва много да се пазите - и отмина към другото легло.

Повече не го видях. За това пък ми извадиха един зъб, който бил много опасен, криел огнище на възпаление и това се отразявало на болестта ми. Много мразя да ми вадят зъби. Страхът на мъжете от зъболекаря е праисторически, познавам само едно изключение, един мой вуйчо, който обичал да ходи на зъболекар, защото когато заработела бормашината в устата му, изпитвал чувството, че лети със самолет!

Зъболекарят беше приятен мъж, освен това бил добър в занаята си. Край него се въртеше млада и хубава сестра, която явно се опитваше да флиртува с доктора и за да му докаже нежното си предразположение, мило предложи:

- Докторе, нека аз да му извадя зъба!

Упойката вече ме бе хванала, обхвана ме и ужас. Вдървих се още повече и жалостиво погледнах мъжа в бяла престилка.

За мое щастие той явно не изтълкува идеята на сестрата в любовен смисъл и сам ми извади зъба.

Прибрах се бързо в отделението, защото наближаваше визитацията на професор Мавродинов. Очаквах я, надявах се, че поне той, атакуван от целия ни род, ще ми обърне повече внимание. Легнах, завих се до гърди и зачаках.

Професорът се появи. Бялата свита около него беше по-ведра, по-отпусната, нямаше го напрежението. Той се спря до леглото ми, погледна ме и спокойно попита:

- Как сме днес?

Лекарите говорят с болните си в първо лице множествено число, сякаш страдат с тях:

- Имаме ли температура?

- Нямам температура - изломотих аз, езикът ми се бе схванал от упойката, устните ми също, а и "р" не мога да казвам като хората.

Професорът се обърна озадачено към останалите лекари:

- Защо говори така?

- Извадили са му зъб - отвърна лекуващата лекарка. Професор Мавродинов се взря в мене и после каза сардонически:

- Истинско чудо би било, ако от това му мине! И тръгна към съседното легло.

 

* * *

 

Писмо до един хирург:

Здравей докторе,

Пише ти Иван от четвърта стая. Не този дето умре, а до него!

Операцията дето ти ми направи излезе успешна, ама не ми помогна!...

Иван.

 


напред горе назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух