напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



II


Бях малко дете през втората световна война и когато ми попадат снимки от онова време с удоволствие отбелязвам, че съм изглеждал доста мило. Бях чувствителен, общителен, не мога да кажа много умен, бях злояд, не обичах ориз, мляко с каймаци, обичах само пържени картофи, обичам ги и сега, страдах от често главоболие и тогава казваха, че дъхът ми бил на ацетонл

Веднъж както си скачах на кревата до прозореца и пружината ме отхвърляше нагоре, чух на улицата музика, флигорни, барабани:

- Войници, войници!- възторжено изкрещях аз, опитах се да полетя направо на перваза и си храснах главата в чугунения радиатор. Отнесоха ме на ръце, потънал в кърви и сълзи, до един лекар, който живееше през улицата. Той проми раната, защипа я с щипки, бинтова ми главата и рече:

- Ето сега приличаш на ранен войник!

Така за мен започна войната.

Бях много горд от сравнението, което направи доктора. И до ден днешен на челото си имам белег. Едно време се криеше в косите ми, сега се спуска надолу и едвам се забелязва, но все още напомня моя позор - увлечението ми по войнската слава.

Войници, войници - малки униформени човечета, които търчат от единия до другия край на планетата и се убиват, летят от единия до другия край на планетата и пак се убиват, влизат в движещи се брони, пъплят по сушата, плават по моретата, гмуркат се дълбоко във водите, убиват се и покрай себе си избиват другите хорица. Облечени са в униформи, за да улесняват смъртта в своя подбор. Редници това означава хора, които си чакат реда.

В света, все още далеч от нас, бушуваше войната. Вкъщи - препирни, кой ще я спечели. Стигаше се дори до кавги и веднъж дядо ми кипна, удари с кърпата за хранене по масата, стана и нарече мама:

- Идиотка!

После се извини:

- Прощавай, миличка, но ти нищо не разбираш, а аз съм изкарал три войни.

На фронта през миналите войни дядо ми се разболял от холера, дори го понесли да го хвърлят в трапа с негасена вар, бил жив-умрял, но един негов приятел възпрял санитарите и последвало чудо. Всеки година на Велика събота този приятел идваше да посреща с нас вечерта на възкресението.

Дядо ми умря преди да свърши войната и не можа да разбере, кой победи. На времето като студент в Петербург бил много революционно настроен и ходел с дълги щръкнали коси.Включил се в някаква бунтарска организация, изключили го от университета и го изгонили от Русия. Той заминал да следва в Женева, в началото на века това е било във възможностите на един български студент, и там самият Владимир Улянов му подарил своя книга с автограф: - товарищу Кулевому тире Владимир Улянов. Виждал съм я с очите си. По-късно, не знам как, от болшевик товарищ Кулевой за десетина години станал разпален противник на комунизма. Но такива случаи са известни - Албер Камю например или Джордж Оруел.

Войната още не ни бе засегнала пряко, но времената бяха тревожни. Разболях се от заушки и увиха главата ми в памуци и шалове. Една сутрин много рано по улицата пред нас се чуха изстрели, тичаха хора, някой викаше. Сетне настана тишина и изведнъж на вратата се зазвъня дълго и настойчиво. Докато разбера какво става, в стаята, където лежах сгушен между мама и татко, влязоха стражари. Огледаха ни и един втренчи очи в мен:

- Кой е този? - попита строго той и ме посочи.

- Детето - каза мама.

- Защо сте го омотали така?

- Има заушки.

Онзи ме изгледа още веднъж изпитателно и си тръгна..

После се разбра, че са търсили скрити конспиратори.

Дойдоха и въздушните тревоги. Сирените виеха и настъпваше суматохата. Хората от горните етажи се завтичаха към мазето, като влачеха със себе си столове. Те се блъскаха в стъпалата и цялото стълбище кънтеше. По това време все още се мислеше за удобствата. Ние не слизахме в мазето не от храброст, а от практични съображения, живеехме на партера и там имаше едно тясно, дълго коридорче, което според баща ми било достатъчно сигурно скривалище. Неговото решение не бе толкова непредставимо, след като братът на баба ми, човек лекар, се криел клекнал под една яка дървена маса в трапезарията.

Чуех ли сирените, аз някак радостно се възбуждах, а проточеше ли се сигналът за отбой, повличаха ли хората бавно нагоре по стълбището столовете си, бях разочарован. Това поведение обезпокои родителите ми, но какво да се прави, харесвах страшните емоции. Децата обичат да бъдат плашени, стига да знаят, че е на ужким. Затова с удоволствие гледат филми на ужасите и жадно слушат жестоки приказки. Въздушни тревоги имаше през ден, но небето над София все още си оставаше спокойно, противниковите самолети прелитаха някъде надалеч и заминаваха да нападат Румъния. За едно дете тази отвъдна война бе забавление. Затъмненията вечер, черните хартии по прозорците, тесните цепки на фаровете на автомобилите, джобните фенерчета с капачета и процепи пред крушките и прожекторите, които нощем гонеха невидим враг на небето и по облаците пълзяха светли кръгове - това бяха все привлекателни военни тайнства. Отгоре на всичко търговците на играчки се бяха постарали и децата да се приобщават, колкото се може повече към войната, сякаш тя бе празнично събитие. Продаваха се хиляди малки войничета от глина, храбрият оловен войник бе захвърлен на тавана. Войничетата бяха облечени в униформи с каски, без каски, залегнали с пушки, прави, имаше офицери, които поздравяват по хитлеристки, ранени, превързани с бели бинтове, танкове от тенекия с гумени вериги, те се движеха, като ги курдишеш, и стреляха с искри, линейки с червени кръстове, самолети, които се връзваха на конец за полилея, перките им се въртяха и те летяха в кръг над бойното поле... Децата се цивилизоват, като си играят на войници!

Но един ден започнаха да падат истински бомби, бомби, които избухваха наблизо, взривовете им трещяха, аз се втрещявах и въодушевлението ми мигом изчезна. Рухнаха сгради, имало затрупани, потече кръв, имало убити, всичко ставаше истинско и ние, естествено, побягнахме.

Покойният ми дядо Тодор ни беше оставил една стара, строена в началото на века, вила в Чамкория (тогава все още я наричаха така) и в нея изведнъж се насъбра целият род. И тук е мястото за едно жалко признание - дори и днес, повече от половин век по-късно, аз се притеснявам, когато трябва да призная, че сме имали вила в Боровец - стара, стара, но в Боровец - планинското леговище на гадната буржоазия. Вярно, че няколко години по-късно вилата сама си рухна и изчезна всред треви и буренаци, вярно, че до нас в една още по-стара вила живееше Александър Теодоров Балан - достойна личност, а по-нагоре бе вилата на знаменития професор Милетич, вярно, че дядо ми остави неизплатени дългове, но вилата бе в Боровец и колкото пъти в съзнанието си съм се опитвал да я преместя някъде на по-незабележимо място, усещах пристъп на гузност. Може дядовците ми да не са били банкери, нито фабриканти, нито търговци, а само професори в университета, може баща ми да е бил начинаещ адвокат, може въобще да не сме били заможни хора, но аз си бях буржоазно копеле и толкоз. Боровец беше достатъчно доказателство. Години, десетилетия такива доказателства ми бяха внушавани и да съм се противял, да съм ги опровергавал, нещо от тях все пак се е вкоренило в главата ми и току виж от нея поникнала цяла борова гора!

А Александър Теодоров Балан ходеше в дълга зелена пелерина, имаше червени бузи, кръгли очилца, настояваше да се казва френкиня, а не французойка, френец, а не французин и ми подаряваше съвсем малки, изписани почти до край, моливчета. Аз за благодарност го наричах "Зеленият гущер".

Първата голяма бомбардировка в София на десети януари подгони към Боровец още много хора. Татко доведе майка си и сестра си, уплашени, побледнели с по един куфар багаж. В София те живееха в красивата къща на другия ми дядо, който се наричаше Георги, на улица Сан-Стефано и аз често обичах да им ходя на гости. Пристигнаха с някакво такси и сестрата на мама, малкото й двумесечно бебе, мъжът й, баща му старец с гола глава като бебето. Таксито било наето за стъписващо голяма сума, а на стъпенките му (тогава колите имаха стъпенки от двете си страни) се бяха накачили непознати бежанци. В София хората бягали ужасени, грабвали колкото могат багаж, натоварвали деца и покъщнина на креватни пружини, влачели ги по снега, а той бил почернял от прах и дим.

Старата вила се препълни, запъшка, и изглеждаше още по-крива, всички стаи бяха заети, освен близките ни, тя приюти временно и трима приятели на баща ми, които останаха месеци. И тримата бяха ергени, ухажваха една забележителна синеока красавица и единият от тях, най-хитрият, успя на бърза ръка да се ожени за нея.

Беше весело. Трябваше да се чака ред за тоалетните.На закачалките не достигаше място за палта, якета и ръкавици и те току се свличаха на пода. Търкаляха се зарчета на табла, разиграваха се игри на карти и когато на един съсед му идваше четвъртото вале, той казваше "Алфонс Доде!" Обитателите решиха да направят общо домакинство и се хранеха заедно на обед и вечеря, от Самоков пристигна кака Мария, която умееше да прави всякакви гозби. Дойдеше ли краят на седмицата, мъжете се събираха и започваха сметките: "Аз дадох толкоз!", "Аз купих захар.", "Аз купих незнам си какво", "а пък аз намерих краве масло контрабанда". Освен баба и свекърът на леля ми обитателите на старата вила бяха млади хора, почти връстници, а "докле е младост всичко е шега" и боровете си шушнеха отрупани със сняг и шейни препускаха с рой звънци и от ноздрите на конете излизаше бяла пара. Всяка сутрин аз грабвах ските и в бъркотията се измъквах към пистата.

Там се събираше спортният елит на българската буржоазия. Разбира се, повечето уважаващи се личности седяха край масите пред малката пивница, препичаха се на зимното слънце, мажеха се с нивея, носеха черни очила и говореха глупости. По пистата се юркаха най-младите, и самоковските деца, които бяха наденали дъги от бъчви, летяха залитайки с тях и предвкусваха утрешната си слава. Джиджи Атанасов, бъдещият прочут алпинист, караше майсторски. Внукът на Милетич - Андрей Букурещлиев комуто предстоеше музикален триумф, упорито се опитваше да научи завой наляво, размахваше щеки според предписанията, приклякваше и нищо не излизаше. Той повтаряше и повтаряше, упорит, съсредоточен, сякаш изучава труден пасаж от Шопенов етюд. Когато се отчайваше от себе си, започваше да учи другите. Такъв му беше характерът, а Кольо Бояджиев наричан за краткост Чешита, облечен в елегантен черен костюм, красив, почернял, бавно се изкачваше до върха на пистата, слагаше си ските и се спускаше главоломно надолу прав като стълб, противно на всякакви закони на аеродинамиката. Клинът му трептеше от вятъра (тогава те бяха достатъчно широки) и всичко беше много впечатляващо и мъжествено. Скиорът спираше умело и нехайно с широк завой, ските му засипваха с рохкав сняг близкостоящите завистници, сетне той сядаше отново на плетен стол и мълчеше опънал краката си. Подир час повтаряше изпълнението си. Казваха, че предизвиквал хормонални бури у младите дами, но той с нищо не се издаваше, загадъчно се печеше на слънцето и произнасяше не повече от три думи дневно...

И моите родители бяха любители на ските, баща ми караше винаги на границите на възможностите си и поради това често падаше на финала, мама бе внимателна и предпазлива, но устойчива.

В една от предишните зими, когато приятелите били на излет със ски по-високо в планината, изневиделица връхлетял някакъв човек, който доста неумело се държал на ските и минал на сантиметри от майка ми. Тя се дръпнала уплашено и извикала:

- Къде караш, бе кретен?

Непохватният спрял с мъка, обърнал се към групата и казал:

- Извинявайте!

Бил Борис трети - царят обединител. Той се извинил още веднъж и продължил надолу по склона.

Дните на изселниците в Боровец минаваха забавно. Сутрин дълга закуска, сетне разходка, от местността Соколец се виждаше Витоша и ако разхождащите се имаха късмет да случат някоя бомбардировка, те наблюдаваха с бинокли как избухват противосамолетните снаряди и оставяха малки облачета дим в синевата. Казваха че се виждат и самолетите като комари. Шейните с конете покрити с дебели чулове ги чакаха, чакаше ги, аперитив, обед, дрямка, бридж, слушане на радио Лондон от "разпечатаните" радиоапарати. Военната цензура старателно бе блокирала скалите на всички приемници, така че да се хваща само София, но напразно. Следваха препирни, вечеря, флиртове, слушане на радио Лондон, пак спорове и мене ме изпращаха да спя.

Общо взето българската буржоазия очакваше присъдата на историята в принудителна, но приятна ваканция, безпомощна да предприеме нещо, за да промени събитията, но вярвайки, че все пак съдбата ще се смили и тя ще бъде помилвана!

Старата госпожа Харитина Гешова Ябланска обичаше да играе бридж, канеше си търпеливи партньори и по време на разиграването питаше:

- Кое беше коз?

Виж архитектът Сава Овчаров, боязлив по природа човек, загрижено мислеше, как трябва да се постъпи, ако американците решат да бомбардират Боровец, кроеше и чертаеше планове за спешна евакуация и караше децата да разриват пъртини в дълбокия сняг към гората, където да се намери спасението от американските бомби... Всеки ден той лично инспектираше напредва ли работата и губеше присъствие на духа, когато нощем падаше нов сняг и затрупваше изровената с толкова детски труд пътека! Съпругата му госпожа Катя Гешова-Овчарова висока, лична, забележително елегантна дама, носеше най-смайващите шапки на главата си, лицето и бе със строг римски профил.Тя пиеше изискано чай и обсъждаше благородни клюки.

Побелял, представителен и невъзмутим между боровете се разхождаше Никола Мушанов - демократът, някогашният министър, бъдещ затворник и страдалец.

Мяркаше се Райко Алексиев - славният публицист, когото щяха да убият без присъда. Разбира се имаше представители на богатите родове Губиделникови, Константинови, Чапрашикови..

А една възрастна руска емигрантка, която носеше многоподсказващото име госпожа Ауербах, предупреждаваше:

- Вие ще видите като дойдат большевики!

Но най-напред дойде 30 март и тогава, кой знае от кой дявол запокитени, две американски бомби се стоварили върху къщата на дядо ми Георги Данаилов и я сринали до основи. Нищо не останало от нея. Взривът трябва да е бил ужасен след като цял блок от нейните каменни колони бил намерен през една улица. Всичко събирано, мечтано, отгледано с обич и надежди, всичко спестявано и стъкмявано десетки години, защото тази къща бе наистина красива, беше строена с мерак, а мерак се гаси с пари, всичко бе рухнало в един миг. Дядо ми Георги беше починал преди пет години и добре, че не е доживял това нещастие. Има хора, естествено те не са американци, които в една къща, в един дом, влагат цялото си сърце, целият си усет към хубавото, една къща може да се превърне дори в смисъл на живота, както Сан Микеле за Аксел Мунте. Дядо ми тачел древна Гърция, прекланял се пред нейния строителен гений и се осмелил да гради дом в старогръцки стил. Може би всичко това било наивно, претенциозно, неуместно за един град като София, но той се захванал с тази идея и всъщност целият си живот неотстъпно я е осъществявал. И дорийските колони, и берковският мрамор и фронтона и фреските в стаите, зимната градина, мозайките... всичко това се превърнало в пепелище, останали само ипотеките.

Когато научи вестта, на баба й призля. Качи се в нейната стая и безутешно зарида, плака толкова дълго, че аз се уплаших, плака цял ден и цяла нощ, всички се изреждаха да я утешават, но нищо... Горката ! Това не бе първата беда, която я очакваше.

През последната година в дядовата къща имаше два рояла. Единият си беше старият Бьозендорфер, на който свиреха и то добре леля ми и баба ми, а другият беше приютен временно и принадлежеше на брата на баба ми, същият вуйчо дето се криел под масата. Той беше решил, че е по-сигурно да държи пианото си в непоклатимата каменна къща отколкото в апартамента си. Изборът му не е бил особено голям, защото и апартаментът му изгоря. Но когато двата рояла бяха живи, те важно се разполагаха в съседни помещения разделени с кадифена завеса. Баба ми сядаше пред единия, леля ми пред другия, аз на едно малко столче зад баба. И се започваше: Моцарт, концерт за пиано и оркестър в ре минор, номер двадесет. Баба ми беше оркестърът, леля ми - солистът... Тази музика толкова се е свързала в паметта ми с нашето семейство, с нашия дом, че винаги в радостни празници, в часове на спомени, винаги ми се иска да я слушам. Ето и сега - ставам и я пускам. Най-напред встъплението на оркестъра - мелодията се задава плахо сякаш отдалеч, после приближава мощно и тържествено - това е баба ми, тя свири съсредоточено, точно, очилата и са на върха на носа, бързо си обръща нотите, в един миг поглежда към другата стая, към завесата и кима. Ето от там леля ми започва напевното соло. Двете пиана разговарят за нещо, те си знаят какво, но е хубаво, после се въземат заедно... И изведнъж. Няма ги двата рояла, няма го Моцарт, из пепелищата се изравят разпокъсани ноти, смачкани, раздрани листове с петолиния.

Войната започна да се усеща все повече и повече. Всеки ден над главите ни спокойно, нахално прелитаха американски самолети и отиваха да бомбардират Плоещ. Русите настъпваха...

- С`est le commencement dе la fin - казал цар Борис на своя секретар Станислав Балан, още когато прегледал сведенията за Сталинград.

Но регентът Богдан Филов явно е мислел другояче. През пролетта на 1944 година, той често се намираше в Боровец в така нареченото регентство. В началото на април, баща ми се наел да му предаде писмо от бивши български държавници. Отишъл и му го връчил. По този повод професорът пише в прочутия си дневник:

"10. IV. Понеделник...

В 7 часа дойде Хр. Данаилов. Събрали се да играят бридж и Мушанов му дал да ми връчи едно писмо, отправено до регентството чрез мене. Касае се (и професорът е бил нехаен към българския език) за едно изложение на "опозицията", подписано от Мушанов, К. Георгиев, Ат. Буров, Кр. Пастухов, Д. Гичев, Ал. Гергинов, проф. Петко Стайнов, В. Димов, Н. Петков и К. Муравиев точно 10, тъкмо членове на кабинета.... В него, след като се констатира, че германците са изгубили войната, се иска от управлението да се измени курса на следваната до сега политика. Иска се промяна на правителството... Писмото завършва с апел към регентите да побързат и със заявлението: " Времената изискват всеки да изпълни дълга си. Ние изпълнихме нашия и очакваме вие да изпълните вашия."

"Това писмо - продължава Филов - изпратено между два робера бридж, ми прави впечатление със своето повърхностно отношение към събитията, бих казал със своята наивност. Окупацията на Унгария не се взема под внимание, макар то да е писано след нея. Не се взема под внимание, какви биха били условията за сключване на мир. Предполага се народното доверие, а се забравя, че болшинството от подписаните докараха работата до 19 май! На всеки случай подписаните могат да бъдат спокойни: те са изпълнили дълга си, умили са си ръцете като Пилата и могат спокойно да продължават да играят бридж! "

Мисля си, че до някъде иронията на Филов е оправдана, но пред баща ми той е казал още нещо, което не е записал в дневника си, казал е " Как не разбраха тези господа, че Германия ще спечели войната!" Заявявал е това и пред други хора през пролетта на 1944 година и пак между два робера бридж, защото и той е обичал тази игра.

Твърдят, че професор Богдан Филов бил умен човек, учен с неоспорима европейска известност. Възможно ли е да е вярвал в думите произнесени на 7 април. Защо не? Когато вярата е силна, разумът й се подчинява От никъде не следва, че един добър учен, може да бъде добър политик. Историята изобилства с примери за обратното.

"За мене ще бъде чест да получа писмо от вас - казал Чърчил на Нилс Бор - Само не за политика!"

Друг въпрос е дали Чърчил е бил достатъчно умен човек. "Силен - да, но велик - не!" - казала за него жената на Бор

Дойде пролетта. За моя мъка снегът посивя и се стопи, гората погрозня, заръмя, кални локви се ширнаха по пътищата и само върховете на планината оставаха бели и далечни, омайваха и изпълваха душата с копнеж.

Един следобед в падината под пътя се чу стрелба. Изстрел, втори, още един, съвсем близко, аз се изплаших, а мама извика:

- Прибирай се веднага!

- Кой стреля?

- Шумци! - каза майка ми, хвана ме за ръката и бързо ме повлече към къщи.

Така наричаха партизаните. Наименованието будеше страх, въпреки че съдържаше присмех, който аз тогава изобщо не съобразявах, а сега смятам за несправедлив. През годините срещнах достатъчно хора, които са били партизани и те оставиха различни, често съвсем противоположни впечатления в паметта ми.

Странното тогава беше, че се водеше престрелка непосредствено до вилите, въпреки че Боровец не би могъл да бъде прицел на съпротивата. Имаше достатъчно войска и полиция, която пазеше дворците, регентството, министрите...

Баща ми бе човек оптимист. Любимият му герой беше Дикенсовия мистър Микобър, онзи, който през целия си живот търпи крушения, но не престава да очаква доброто чудо, не престава да очаква "нещо да изскочи", та татко успокояваше всички и казваше:

- На нас те нищо няма да ни направят!

Той беше защищавал пред съда комунисти и конспиратори и предполагаше, че това се знае по цялата земя. Спомням си, че по някое време у нас се меркаше личност наречена Георги Кончето, пак негов клиент, човек с русо-червеникави къдрави коси, и бледо сини очи, който бил казал:

- Бай Христо, когато победим, ще те пратим да видиш Москва!

Пратиха татко на други места. А споменатият Георги стана важен самоковски ръководител, казват със зловеща слава. Но аз не съм бил неин свидетел.

Русите наближаваха Румъния, Русите наближаваха Дунава, Русите... Една вечер, както слушаха радио Лондон на английски, мама изведнъж извика:

- Чакайте! - след това уплашено добави - Русия обявила война на България!

Тя знаеше добре езика и не можеше да сбърка. До колкото усетих - вестта бе смразяваща.

Вечерта на 5 септември никой не подозираше, колко скоро и как непредставимо ще се промени животът на всички нас.

- Вие ще видите като дойдат большевики!

През гражданската война старата госпожа Ауербах бе съумяла да избяга своевременно от Русия. И два - три месеца по- късно тя предвидливо напусна България и отпътува за Париж, където отново срещнала съпруга си. Загубили се били преди двадесет години!

Повечето наши опозиционни политици, които бяха противници на Хитлер и националсоциализма не искаха да приемат, че както немците разпространяват заразата и злото на нацизма, така и русите неволно или убедено носят със себе си не само оръжие, но и друга злокачествена болест. Напротив и хубавият старец Никола Мушанов, и пресметливият, дипломатичният Атанас Буров, и демократът Стойчо Мошанов с неговата неуспяла мисия в Кайро, че дори нашият вуйчо Никола Балабанов, братът на баба ми и пълномощен министър в Анкара, са се надявали, за това съществуват сигурни свидетелства, че страните, които руската армия преминава в преследването на "звяра до бърлогата му" ще могат в бъдеще да живеят в сговор с болшевиките, че не е лоялно, не е почтено, не е уместно, дори, да се водят преговори с англичаните и американците, без за това да се уведомява руското правителство, т.е. Сталин. Разбира се, сега е просто неприлично от половин вековно отстояние да се осъждат, като наивни и неосведомени тези наши политици.

И Мушанов, и Буров всъщност загинаха от българския болшевизъм, а Никола Балабанов прекара остатъка от живота си в изгнание. Ами европейците и американците, които спомогнаха за голямата заблуда. Списание Тайм два пъти обявява Йосиф Висарионович за мъж на годината - 1939 и 1942! Какво да кажа за Едуард Ерио, Ромен Ролан, за възторга на Антоан де Сент Егзюпери от руските работници, които в фабриките слушали Моцарт, ами нашия Асен Златаров, с книгата си "В страната на съветите", ами философът ремкеанец Михалчев, човек който години е бил български пълномощен министър в Москва и неговите благосклонни беседи за Русия.

Джордж Бърнард Шоу също се възхищава от Съветска Русия и безочливо заявява, че тя е рая на земята, докато Англия е просто ада. Когато се завърнал от посещението си един журналист го попитал:

- Защо не останахте в рая?

А знаменитият хитрец отвърнал:

- Защото аз съм стар грешник и мястото ми е в Ада.

За тази масова халюцинация мисля си, има две обяснения. Руските комунисти са били майстори на княз потемкинските представления, отлични режисьори и актьори по Станиславски. Това обаче не е достатъчно.Второто обяснение е чисто психологическо. Изкусните актьори са имали зрители, предварително готови да им се преклонят. Социализмът, левичарството, желанието за справедлив ред, за подкрепа на угнетените, за честно разпределение на богатствата са били мечта, идеал за повечето европейски интелектуалци. От Русия те са очаквали да покаже всичко това, да ги убеди, че го е постигнала или поне, че героично се опитва да го достигне. Русия трябвало да бъде осъщественият им блян. И от остро критични към своето общество, тези хора се превръщат в снизходителни и очаровани, лесно ръкопляскащи зрители на пиесата, която им се представяла и се нарича руски социализъм. Те са виждали само това което са искали да видят и просто не са пожелали да забележат нищо, което би ги разочаровало. Да не забелязваш недостатъците на вдъхновения си избор е толкова разпространено качество. Милионите изтребени са лъжа, преувеличение, лагерите са само за убийци, крадци и проститутки, за гладната смърт на руските мужици са виновни враговете на революцията. За това с такава жлъч и ярост са се посрещали книгите на Камю, Кьостлер и Реймон Арон. Та нали години след края на войната Жан Пол Сартър, заяви че в Съветския съюз съществува най-голямата свобода на словото в света. Той е знаел, че лъже, но се е надявал, че лъжата му ще се окаже благородна. Бертолд Брехт е още по-цинично откровен, той направо заявява, че трябва да се заблуждава, да се крие истината за Сталин. И Чърчил, и Рузвелт и техните дипломати са знаели, че сядат на масата за преговори с един масов убиец. Но не са искали да го признаят дори на себе си. Големият престъпник привлича, буди тайно възхищение и омайва, тъй както змията омайва зайците. Предавайки повече от сто милиона европейци на Сталин, те двамата са искали да омаловажат своето принудително падение, като са се успокоявали, че русите не са чак толкова лоши хора, че руският комунизъм ще се облагороди, ще се европеизира и още подобни дивотии. Разбира се, че русите не са по-лоши или по-добри от останалите люде по света. Едни от най-прекрасните хора, които познавам са били руснаци. Вековечната грешка да се отъждествява един народ с действията на тия, които го управляват, е струвала на хората жестоки разочарования. Тя е повлияла пагубно и на нас българите и продължава да ни обърква и до ден днешен. Обобщението Дядо Иван е национална глупост.

А аз посрещнах революцията с шмайзер в ръка! В това няма никаква лъжа. Когато партизаните слезнаха или ако искате се качиха в Боровец, площадчето наречено Песако се зае от група, въоръжени млади хора, които проверяваха преминаващите автомобили. Не помня, как се озовах там и доверчиво започнах да се мотая около новите господари на Боровец. Те се отнесоха дружелюбно към мене и по едно време някой каза:

- Я му дайте един шмайзер!

Докато се усетя, на гърдите ми увисна смъртоносното оръжие. И ето че насреща ми се зададе автомобил. Аз вдигнах ръка и представете си, колата най-послушно спря. Слагам си ръка на сърцето и казвам - щях да се пръсна от гордост.

Като се изключи арестуването на Филов, не знам да е имало някакви сблъсъци между партизани и евакуираните софиянци. Нищо не бяхме чули още за убийства, за хвърлените от Черната скала. Спомням си обаче, когато партизаните обявиха, че събират помощи от населението, как българската буржоазия откликна с готовност на този малко закъснял във времето повик. Към посочения пункт се отправили дарителите, а между тях стърчала госпожа Катя Овчарова, която тикала цяла количка със скъпи дрехи, та дори ботушите от еленова кожа на съпруга й архитекта. Била особено елегантна за случая, носела естествено забележителна шапка, а на ревера й, на ревера й блестял голям червен рубин. Отказвам да тълкувам дали това е чиста случайност или знак за симпатия към червената идея. Малко се стъписала госпожа Овчарова, когато видяла, че жената приемаща подаръците, е една от нейните някогашни домашни прислужници, но запазила самообладание. Тя си остана невъзмутима през целия си дълъг живот. Мъжът й я напусна рано. Страхът му от всичко, което го заобикаля се засилил, той започнал да си внушава, че камината, която бил проектирал за вилата на един комунистически първенец, ще се срути, нощем я сънувал как рухва, как го изпращат на лагер, как го застрелват... Смъртта го избави от мъките на страха. А госпожа Овчарова нареди да се изпише и нейното име на надгробния паметник, годината на раждането си тире 19 за останалите две цифри беше оставено подходящо място. И през най-тежките години, които последваха, тази забележителна жена не се отказа от шапките си и от царствения си вид. Нарекоха я: началник кадри на софийската буржоазия. Тя умря в старчески дом, обичана от всички съжители.

Останахме в Боровец и през целия септември. Още през лятото баща ми бе мобилизиран в някакъв военен съд по железопътния транспорт. Дейност за която нямах понятие, но за мен по- важно беше, че той носеше военна униформа и пистолет. Не се завръщахме в София, защото покривът на кооперацията ни бе изгорял, течели води, всичките ни прозорци зеели изпочупени, налагали се някакви ремонти, а освен това татко реши, че трябва да подслони в апартамента ни още трима бездомни люде: майка си и сестра си, че и нещастния вуйчо - доктор Балабанов. Жилището трябваше да се подготви за новите обитатели, които нямаха нито една своя вещ. А отгоре на всичко аз се продрисках, нещо като дезинтерия, но не било дезинтерия, остър колит, ама не точно. Въобще загадъчно заболяване, но с неприятни съпътстващи симптоми. Пиех само отвратителна на вкус оризова вода, трябваше да лежа по цял ден. За да се развличам баща ми домъкна от някъде грамофон и куп плочи със симфонична музика. Колит, цукало и петата симфония на Чайковски. Това беше моето всекидневие. Най-накрая взех да се оправям и някакъв благороден лекар казал заведете момчето да изяде една телешка пържола на скара. Стига се е мъчило с тези диети!

Имаше в Боровец един ресторант наречен "Чучулига" - има го и днес, може би единственият останал от преди половин век. И една вечер, когато баща ми се завърна от някакво дело, той взе майка ми подръка, огледа ме дали съм облечен подходящо за прохладната есенна вечер и се запътихме към "Чучулига".Това беше и единственото място, където можеше да се намери въпросната пържола.

В Боровец беше определен полицейски час и всичко трябваше да стане набързо. Да, но пържолата се забави, нещо скарата, нещо - не знам какво си и тъкмо бяхме започнали да вечеряме, в ресторанта, който беше съвсем пуст, влязоха двама души въоръжени и строги, приближиха се до нас и казаха:

- Нали знаете, че има полицейски час!

- Знаем - каза баща ми и започна да обяснява, че детето е болно и че щом изяде заветната пържола, веднага се прибираме. Може би това, че беше в униформа, умилостиви малко двамата и те излязоха навън. След минута обаче влезе друг, беше облечен с бяло кожухче без ръкави, и имаше изпито лице, приближи до нас и като ни се усмихна приятелски каза:

- Нахранете се спокойно! Аз съм командирът.

- Защо не седнете при нас? - предложи баща ми.

- Благодаря ви! - човекът се поколеба, но приседна до нашата маса. - Драго ми става, като видя семейство, дете... Аз повече от година не съм виждал моето.

- Имате ли деца?

- Две! - той бръкна в джоба си и извади протрит портфейл, от портфейла снимка - жена с две малки деца.

- Ще пиете ли чаша вино? - попита баща ми.

- Не, не бива!

Заприказваха се. И тогава пак влязоха двамата и приближиха към нас.

- Тези хора са с мене - каза новият ни познат.

- Часът минава девет.

- Знам!

Хората мълчаливо излязоха.

- Хайде да си ходим! - каза с безпокойство мама.

- Не, моля ви се!

- Най-добре е да ставаме - добави татко и повика келнера.

Тогава командирът се надигна и излезе навън. След малко и ние си тръгнахме. На площада се бе събрала група мъже. Те високо разговаряха.

- Чакай да видя какво става - рече баща ми.

- Моля ти се, не се бъркай - опита се да го спре майка ми, но баща ми си беше упорита глава.

- Вие вървете, аз ще ви стигна - каза той и се присъедини към групата.

Наближихме с мама края на площада, а от там пътят навлизаше в гората. Беше тъмно и страшничко. Мама се спря нерешително. Но слава богу, баща ми бързо дойде при нас..

- Защо ни оставяш.в тази тъмница?

- Карат се.

- За какво се карат?

- Кой командва.

И ето че в този миг екнаха два изстрела. Гората изсъска и всичко замлъкна Баща ми искаше да се завтече назад, но мама го хвана и го спря:

- Моля ти се, моля ти се!

Прибрахме се във вилата. Заключихме всички врати, татко затвори кепенците на ниските прозорци. На сутринта научихме, че нашият познат от ресторанта бил застрелян. Убит и хвърлен в един изкоп от другата страна на пътя. Кой го е убил. Защо? Какво точно се е случило? Не знам. След година, а може би и по-късно викаха баща ми като свидетел. Но той всъщност нищо не бе видял. Разпитали го и толкова. И повече дума не се чу.

След тази саморазправа романтичното ми отношение към партизанското движение посърна. Знам, че в някаква кавга един партизанин бе застрелян от своите и никога нямаше да види жена си и двете си деца. Трупът му цял ден лежал в изкопа до Песако.

Дойде време да се завърнем в София. Тогава не знаех, че никога повече няма да пристъпя прага на старата вила. Когато стигнахме града, големите започнаха да цъкат с уста и се вайкат, на какво е заприличала столицата, колко разрушени къщи, колко мръсотия, колко нещастни обездомени хора, а на мен всичко ми се стори интересно.

Точно срещу нашия дом стърчаха развалините на някогашната сръбска легация. Бяха останали само външните стени, там където са били прозорците зееха дупки, но мазето се бе запазило и изпълнило с вода. Децата си бяха направили сал от няколко греди и плаваха в тъмнината. После някой каза, че в тази къща има дух и той ни замеряше с мокри препарирани птици. Беше страшно и весело!

За да смая децата и главно момичетата аз се изкатервах до една вътрешна стена, която стърчеше на шест метра височина, после тръгвах по ръба, до другия край на къщата. Подобно изпълнение правех и на покрива на нашата кооперация. Той целият бе изгорял останали бяха само околовръстните зидове, дебели, някъде към половин метър и аз гордо се разхождах по тях четири етажа над улицата. Набиха ме, естествено! Но децата имаха толкова голям избор на разрушени къщи в квартала, че винаги успявахме да се укрием от родителския взор.

Оказа се, че въглища за парното отопление на сградата имало само за месец, а портиер и огняр, който да пали котлите вече няма. Тогава кой знае откъде и кой знае как, баща ми намери някакви италианци, военнопленници, хубави, необръснати момчета, които поеха задължението да се грижат за отоплението на кооперацията срещу топла квартира и скромно възнаграждение. В мазето имаше нарочно пригодена стая и те се настаниха в нея. Не ми е ясно каква беше участта на тези италианци, явно не ги държаха в истински плен, но и не можеха да заминат за родината си. Войната продължаваше. Парното обаче не тръгна. Нещо не успяваха да го коландрят, всички студуваха и мърмореха, затова пък всяка вечер в малката стаичка, която се отопляваше с обикновена печка, се събираше цяла италианска тайфа, звънтеше китара и ечеше Санта Лучия.

Когато се разбра, че парното отопление е безнадеждно начинание, хората си спомниха за пернишките печки. Само че апартаментите нямаха достатъчно комини и тогава кюнците щръкнаха направо през прозорците. Там където е било стъклото се заковаваше тенекия, на нея бе направена дупка и готово. Къщите запушиха от всякъде и заприличаха на запалени и задръстени кюмбета, а небето над София се изпълни със сажди.

Баща ми, човек естет, реши че нашата стая, няма да има кюнец от прозореца. Пробиха стената между стаята и коридора, след това между коридора и кухнята, прокараха кюнеца и го вмъкнаха в комина на кухненската печка. Сега не димеше на улицата, а в апартамента. Оставаше да се набавят въглища и да се приберат в мазето тутакси, защото ако се оставеха по-дълго, стоварената на тротоара купчина започваше да намалява. Нещеш ли каруцата с нашите въглища дойде в един късен следобед, когато у дома бяхме само аз и баба ми.

- Ами сега, кой ще ги прибере!

- Аз ще ги прибера - каза твърдо баба ми. Облече си палтото, сложи си шапката с воалетката и взе кофата и фараша. - А ти ще ми помагаш!

И баба ми Вера професор Данаилова, по баща Марко Балабанова излезе на улицата и храбро се нахвърли върху въглищата, ринеше ги направо с лопатата през прозорчето на нашето мазе.

Тогава край нас мина милиционер, спря се, погледа баба и насмешливо рече:

- Браво, бе госпожа! Виждаш ли как можеш?

Баба ми вдигна лице към него. На носът си имаше черно от въглищния прах..

- Виж, какво, аз да рина кюмюр мога, а ти да свириш на пиано можеш ли?

Милиционерът отмина замислен.

Нямах време да преценявам афоризма на баба, защото от булеварда се провикна почти отчаяно, висок мъжки глас : "Командир, герой, герой Чапаев, он все время вперед был..." Маршируваха руските войници. Маршируваха тежко, без да изпъват крак, леко полюлявайки се, маршируваха уморено, в износените си жълтеникави униформи и пееха песента за героя Чапаев. Бяха изминали хиляди километри в битка, изтощени, опърпани, недохранени, неопрани. Всеки миг от този поход на запад е могъл да бъде гибелен за който и да е от тях. Те бяха победителите, но от редиците им, от стъпката им, от песента им, не личеше никакъв възторг, никакво въодушевление. Огромна маса хора, унила, но могъща се носеше по булеварда...

И до днес, когато чуя песента "Ставай страна огромная...", колкото и да ненавиждам болшевизма, настръхвам. Велика песен.

А една наша близка лекарка се влюби в Миша. И Миша са влюби в нея. Той беше младши руски офицер, изпратен на фронта още от началото на войната. Видях този Миша няколко пъти и той ми се хареса. Беше усмихнат, дружелюбен и нежно влюбен. Лекарката, която го възприемаше като опърпан хусар от руските романси, беше щастлива.

"Люблю тебе гусар безпутньй, когда три ночи на пролет, тьй пьеш блуждая взором мутный, покуда солнышко взойдет"

Той пиеше значително по-кротко и се заричаше "Милая, милая..." щом свърши тази проклета война, аз ще дойда тук, при тебе, ще ме чакаш ли..." Ще те чакам! "Не кажи, че ще ме чакаш" Тя наистина беше готова да го чака. Но една вечер Миша се появил помръкнал.

- Какво, заминавате ли вече?

- Не, казал той - отзовават ме, връщат ме в Русия.

- Но това, това е чудесно.

Миша само поклатил глава. Сетне притиснал до болка своята любов в обятията си и в очите му бликнали сълзи.

- Ще дойдеш ли някога?

- Обезателно - казал той.

И нищо повече не се чуло за него. Тя имала адреса му, писала му година, две, никакъв отговор, никаква вест.

Днес може да се намери и друго обяснение, освен мъжката забрава.

Прекалил Миша с тази българска любов. По цели нощи не се връщал в поделението си. Дори напускал столицата. Не се вслушал и в направените му предупреждения... И може би е бил един от множеството, които от фронта са отишли направо на лагер. Кой знае?

Между другото отново тръгнах на училище. Войната ми спести цяла година и би трябвало поне за това да съм й благодарен. Признаха ми второто отделение - направо в трето. А аз бях забравил всякакъв ученически навик, четях като хала, но по писане бях съвсем загубен. В една диктовка от половин страница правех двадесет правописни грешки. И тогава като слънце изгря в моя детски свят Учителят. Казваше се Методи Христов, беше едър, накуцваше и се подпираше с бастун. Ако нещо просветна в главата ми по това време, той беше причината. Двадесет и пет години по-късно му написах благодарствено писмо и му казвах колко много сме го обичали и какво несравнимо значение е имал той за нас. Де що срещнах съученици от тогавашното училище накарах ги да се подпишат. Дори не бях сигурен дали е жив, но по случай Кирил и Методи отпечатаха писмото в "Поглед". А господин Христов бил жив и дори прочел моите редове. Отговори ни трогнат и развълнуван. Мисля си, че това писмо до Стария Учител е между малкото полезни редове, които съм написал.

Баща ми отиде на фронта, като шофьор на генерал. Върна се след няколко месеца жив и горд, разказваше страхотии, разказваше, че щял да получи орден за храброст, защото спасил живота на двама генерали, единият при това руски. Както се движели с бронирана кола по бойното поле, изведнъж от една къща, която мислили, че е превзета от нашите, затракала немска картечница. Шофьорът на бронираната кола само климнал. Мъртъв. Генералите изтеглили трупа му от седалката, а татко заел мястото му и успял да измъкне колата от куршумите. Орденът не се получи. Генералите вече не са живи, татко също го няма. Останала е само една ваза, златисто зеленикава, която той донесе от Унгария и една човешка фигура от същата материя, някакъв унгарец, който надува нещо като голяма лула. Главата и се беше счупила, но я залепихме. Баща ми купил тези неща за една кутия цигари.

Войната свърши. Войниците се върнаха от бойните полета. Паради, маршове, знамена, ура! Но Лучко не се връщаше. Лучко го нямаше. Той беше двадесетина годишен, танкист, слаб, строен, жилав. Беше братовчед на майка ми, живееше в Пловдив с баща си, сестра си и по-големия си брат, и по Великден ние им ходехме на гости. Имаха чифлик край града, бяха отлични стопани. Лучко работеше ден и нощ, и което за мен беше по-важно, караше каруца с два коня. Взимаше ме със себе си на капрата и пътувахме щастливо, дори понякога ми даваше да държа поводите. После караше танк.

Минаха месеци от края на войната, ни кост, ни вест и съкрушеният, грохнал, баща отиде в църква и заръча заупокойна молитва. Останал е Лучко в планините на Македония. Военните нищо не знаеха, освен че немците са направили засада и унищожили нашите танкове, в един от тях е бил и Лучко.

Помня, беше неделя, защото всички обядвахме заедно. На вратата се позвъни и аз любопитен, както винаги, се втурнах да видя кой идва. През малкото стъклено прозорче зърнах едно лице, приличаше на Лучко, не не беше той, не беше, абе Лучко беше! Отворих, увиснах на врата му. Настъпи радостен плач.

Едната страна на лицето му към врата беше особена, гладка и кожата опъната и жълта, ръцете му също такива белезникави. Лучко беше горял в танка си. Не помнеше какво точно е станало, как е отворил люка, как се е измъкнал, как е тичал като запалена факла, как се е търкалял в тревата, за да угаси огъня, не помнеше. Знаеше само, че когато дошъл на себе си, било тихо, битката свършила, той се опитал да пропълзи, но не могъл да се помръдне. И ето че в тишината се чул немски говор. Двама немски войника с автомати идвали към него. Единият бил възрастен, той вървял напред. Другият младо момче. Ето те дошли до него, възрастният го подритнал и насочил шмайзера към главата му. И тогава младият хванал дулото и казал нещо. Старият само вдигнал рамене и продължил, а младият се навел, подхванал ранения Лучко и като видял, че той не може да ходи, взел го на ръце и го понесъл. Понесло го момчето и го довлякло до немските позиции, оставило го, след малко пак дошло и поръсило раните с някакъв бял прах, после Лучко загубил съзнание.

Но оцелял. Никога повече не срещнал младия немски войник. Последвало пленничество, товарни вагони претъпкани с хора, смрад, задух, един лагер, втори лагер, докато накрая дошли американците и те неясно защо държали Лучко в друг лагер, докато накрая ето го, изгорял с белези, но здрав и силен, седи при нас и разказва, сякаш нищо не е било.

Лучко беше най-големият оптимист, когото съм срещал на този свят.

- Да даде господ живот и здраве, всичко ще се оправи! Ще се оправи! Не може да не се оправи. Нямате командировъчни ли? Не се притеснявайте, нали отивате на панаира, там командировачни колкото щеш. Нямате химикалка да ги попълните ли? И аз нямам. Абе на панаира има цяла стая пълна с химикалки..

Гостоприемството му надхвърляше всяко въображение. Трудолюбието му - също! Изчезнаха тия хора, които можеха да работят с толкова жар като него. Когато им взеха чифлика и земите, Лучко стана каруцар. Товареше и разтоварваше сам, тичаше от сутрин до вечер, обичаше конете, нито за миг не даде да се разбере, че може би занаята му е под неговото достойнство. "Трябва да се работи, трябва да се работи." Но забраниха каруците из Пловдив. Лучко се прости с коня и отиде да работи в тютюневите складове.

Днес когато пиша тези редове, той е старец прекарал два инсулта, пристъпва ситно-ситно, говори завалено, продължава да пуши крадешком, лесно се разплаква и все чака да им върнат техните си земи.

Ще ни ги върнат, не може да не ни ги върнат! Само да даде господ живот и здраве!

Дано ги види преди да е дошъл третият инсулт.

Страхувам се, че изчезнаха и хората, които истински обичаха земята, бяха влюбени в земята, като кажеха думата Земя, все едно, че казваха Господ, като застанеха пред ширналите се нивя им идваше да свалят шапка! Колективизацията и бягството от селата погубиха тази любов.

Скоро след като се върна от фронта, баща ми беше изправен пред тежък избор. Прибра се един ден от работа и каза " Поканиха ме да вляза в Отечествения фронт."

- Кой те покани?

- Самата Цола Драгойчева

- Цола Драгойчева ли? - майка ми се изненада и то неприятно.

Да точно тя. Поканила няколко сравнително млади хора от демократическата и социалдемократическата партия и им предложила да се присъединят към отечествения фронт. Баща ми беше потомствен демократ. Ведно с Александър Малинов и Никола Мушанов, дядо ми е бил между основателите на тази партия. И ето ти сега предложение. Татко бе едновременно поласкан, разтревожен и разгневен.

Той не се колеба особено дълго и каза: Не!

И сега си спомням стиховете на Константинос Кавафис:

За някой дохожда денят, когато големите две думи

Да или Не, трябва да кажат.

Веднага се познава, кой всъщност притежава готово Да-то,

щом го изрече грабва и почести и слава, и гордо стъпва по Земята.

Не се разкайва никога отреклият. Отново ще каже Не, щом питат,

И правилното слово, туй НЕ, как го премазва, как цял живот го мачка.

Някои от поканените казали "да" и знам поне за един от тях, че до края на живота си беше безгрижен и щедро облагодетелстван.

Всъщност баща ми е отказал поривисто, без да преценява, без да предвижда, не съм сигурен, какво щеше да предприеме, ако можеше да види живота си през следващите тридесет и пет години. Той беше мек човек. Не беше герой. Струва ми се, че хората от неговото поколение тогава изобщо не допускаха, че цял половин век комунистите ще господаруват в България и ще определят съдбите им. Всяка година те трябваше да си отидат или напролет, или наесен, но не си отиваха. Заседяха се...

Когато се завърна от евакуацията, чичо ми Марко откри, че в апартамента му, в който живееха под наем, се бе настанило семейство на важен партизанин от Пазарджик.

- Кого търсиш? - попитал той.

- Ами, в този апартамент живея аз.

- Този апартамент е на един народен враг, който избяга в чужбина.

- Но моето семейство от години живее тук под наем.

- Сега живеем ние.

Чичо ми не се опитал да спори. Отишъл си, посъветвал се с този-онзи, научил коя е въпросната личност и решил да се примири. Върнал се пак и казал на революционера:

- Кога мога да дойда, за да изнеса покъщнината си?

- Абе на тебе на лагер ходи ли ти се?

На чичо ми никак не му се ходело на лагер, но все пак не можел да повярва, че бившият партизански политкомисар няма да му върне собствените вещи: библиотеката, пианото, килимите, мебелите, сервизите, любимата му колекция от пощенски марки. И направил плах опит да си потърси правата. В България все още имало съд.

Изпратиха го на лагер в Куциян.

Именуваше се Марко Данаилов, комисарят Стоян Попов, домът се намираше на улица Евлоги Георгиев 50А. Вещите никога не бяха върнати.

Когато освободиха чичо ми от лагера, той замина направо за Пловдив, при жена си и малкия си син. Те имаха къща и земя край село Ахланево, по-късно го нарекоха Брани Поле. И чичо ми стана селянин, научи се да оре, да сее, да жъне, дълбаеше прави бразди като по конец, а през свободното си време пишеше книга за българската история. Жена му дребничка, суха и твърда като кремък, бе най-преданата съпруга, която съм срещал. Работеше за двама мъже, какво като беше завършила американски колеж в Цариград, тя можеше всичко, можеше да се оправя със земята, с ябълковата градина, с коня и каруцата, псуваше се със селяните на майка, сама продаваше стоката на пазара. Нямаше куче, което да я залае, тя тръгваше и към най-злия пес и нещо му говореше, някакви секретни слова на кучешки и ето че кучето се търкаля в краката й, и скимти от симпатия. Не ги разбирам тия работи, но знам, че това не се научава. Веднъж, когато била още девойче, нейният обичан вълчак я зърнал да иде отдалече, засилил се да я посреща с луд бяг, хвърлил се да прескочи бодлива тел и си разпрал кожата на корема - кървища, плачлив вой. Но момичето без да трепне взело игла и копринен конец, рекло на кучето да кротува и зашила кожуха му. То я гледало в очите, потръпвало от пронизващата болка, но търпяло и оживяло...

Взеха им земята. Четири десетилетия по-късно върнаха ябълковата градина. Случих се миналата есен в Пловдив и поисках да видя леля си, обадих се по телефона, а тя ми отговори:

- Лош момент си избрал, моето момче, берем ябълките!

Беше на деветдесет години!

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух