напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



V


Старата дядова къща бе обградена с висок каменен зид, по който цъфтяха цветчета, телефончета. Дървената порта беше двойна, една врата за хора и друга двукрила за коли и добитък. Баща ми отвори и ние пристъпихме в калдъръмения двор. Едва сега зад кайсиево дърво се белна къщата. И още щом човек я погледнеше, разбираше, че тя е добра къща. Не казвам хубава, а добра по нрав, ей така благоразположена, уютна, скътана, любезна къща. Не беше голяма, цялата от камък и дърво, покрита със стари керемиди потъмнели и хванали мъх от времето, с варосана фасада и чардак от единия до другия й край. Облегната на перилата - баба ми, в басмяната си рокля на сиви и черни шарки. Тя носеше в ръцете си внучката, държеше малката й ръчица и я караше да маха с нея:

- Кажи, добре дошли! Добре дошли!

Бебето, което вече щапъкало само, синеоко и с перушинеста руса косица нищо не каза.

Дълбок сводест вход водеше направо към избата, където са се държали бъчвите, каците, виното, поставът за гроздето. По средата на избата се издигаше, яка, дебела, почерняла от годините дъбова греда, аз не можех да я обхвана, тя подпираше друга, която минаваше надлъж и крепеше цялата къща. От мазата имаше врата, която водеше по стълбите за язлъка, така тука наричаха чардака. От горе се виждаше целия Дунав и Румъния, равна, и зелена, докъдето ти стигат очите. През язлъка се влизаше в коридор, от ляво и от дясно имаше две стаи. В лявата живееше баба ми, в дясната семейството на леля ми. Насреща, се отиваше в гостната стая с тъмни дървени греди, с дървени сводове, със стара зидана печка, която отоплява две стаи едновременно. Над главата ми висеше смайващо изработена турска гемия, с мачтите му, платната му, въжетата му, стълбите му, котва. А над масата голям еленов рог с поставки за свещи. От ляво имаше по-малка стая, където трябваше да се сместят мама и татко, наричаха я камарата. Три пръста дебела, съвсем потъмняла врата я отделяше от гостната

А за мене?

- Ела - каза баща ми и ме изведе на едно коридорче. - Ето!

Той посочи преснобоядисана врата, на която беше забодено картонче от визитна картичка и на него татко беше написал:

Георги Данаилов.

Отворих я. Малко, светло и спретнато стайче с шарени завески и от него лъхаше на току що варосани стени. Мое. Лично мое.

- Много е хубава - казах аз.

- Аз я боядисах - каза гордо татко. - Вече работя като бояджия.

- Искате ли чай? - попита баба ми - Готов е!

Пиенето на чай дълго време беше неотменим обичай в нашето семейство. Всички сядахме около масата, баба се появяваше с чайника, наливаше от настойката, добавяше вряла вода и се започваше. Чай със сладки клюки. Знаменито преживяване.

Вече не пием чай, няма с кого, вече няма обичаи.

И заживяхме в старата дядова къща. Мъжът на леля ми, съдията комунистът, ни посрещна дружелюбно, държеше се с нас приятелски, избягваше умело споровете, за които баща ми отвреме на време го предизвикваше, изтърпяваше баба ми, която с удоволствие го дразнеше. И без да се колебае, той назначи майка ми на работа в съда като деловодителка. Вярно, че тя беше завършила семестриално право, вярно, че нямаше сериозни кандидати за нейното място, но да назначиш изселена в Околийския съд, при това роднина, това не се прощаваше. Още се чудя, как този човек тогава се бе решил на тази постъпка. Не стига, че беше се оженил за жена от буржоазно семейство, не стига, че беше се съгласил да кръстят бебето, ами и това. А той гледаше спокойно всички нас с красивите си тъмносини очи и лекичко едва чуто се покашляше.

Исках да отида да видя Дунава отблизо. От старата къща, от язлъка той беше красив, разбира се никога не е бил син, както твърди Щраус, беше по-скоро сребрист. Когато слънцето залязваше, най-напред ставаше златист, и колкото повече наближаваше вечерта златото потъмняваше, някой наливаше във водата червено вино, после далечните води бавно гаснеха и губеха цветовете си. А когато отидохме с татко на пристанището разочарованието ми беше пълно. Дунавът течеше кален.

Започнах да се разхождам сам из града и веднъж, точно пред къщата на Алеко Константинов, едно момче ме спря и каза:

- Ти софиянец ли си бе?

- Да - казах аз.

- Искаш ли да ти тупна един?

- Не.

- Тогава няма да минаваш оттука.

- Ами откъде да минавам?

- Ще обикаляш.

- Няма да обикалям!

- Няма ли - То се засили да ме ритне, но в последния миг го достраша. Аз се изпъчих и взех да повтарям:

- Кво бе? Кво бе?

Явно беше, че и двамата ни е страх да се сбием. И дълго време след това като се срещнехме то свиваше ръка в юмрук и го допираше до брадата си, а аз се правех, че не го виждам. По-късно се сприятелихме.

Свищовците бяха особени хора. Да ги наречеш добри, няма да е точно, да речеш - зли, още повече ще сгрешиш. Казваха, че някога в Свищов са се падали най-много пиана на глава от населението и най-малко пианисти. Казваха, че пак някога през лятото по-първа ръка гражданите затваряли кепенците на прозорците и обявявали, че заминават за Виена, всъщност никъде не пътували, а прекарвали скришом две седмици, без да си подадат носа навън, за да подържат престижа си висок. Срещнат ли се две познати свищовски семейства, любезно разговарят и като се разделят се канят на гости:

- Че заповядайте, заповядайте като се оправи времето!

А то на небето нито облаче.

Освен това характеристиката на жителите на този град се била объркала от гащниците! Много гащници придошли от селата и се настанили тука-тъй. От тия дето като видели в София сградата на Народния театър си казали:

- Туй театър да го иба!

И кръчми разбира се имало с нежни имена: "Пий, плащай и не бой се!", "Скарат ли ти се вкъщи пак ела!" просто като грузинската "Сам дойдох!" от гениалния филм на Георги Данелия "Не тъгувай!" Щастлив съм, че поне част от името на този човек съвпада с моето.

Първото българско читалище, първият български хор, първата българска павирана градска градина, първата българска римска крепост, на която пише "Да живее първи май!" и знаменитият свищовски вестник, в който се появило съобщение: "Днес в града ни пристигнаха Александър Божинов карикатурист и Елин Пелин - псевдоним!"

И най-хубавото българско червено вино. Може да съм пристрастен, но пак повтарям - най-хубавото.

От времето на прабаба ми в мазата бяха останали дървеният постав за гроздето, голямата каца за виното. Притежавахме и лозе от три декара, на най-доброто място. Дядо ми имал един приятел турчин - Селим ходжа, той гледал лозето и после делили виното. Така преди нова година и у нас по тайнствени пътища се появяваше една бъчва превъзходно вино, което изтрайваше до именния ден на баща ми, когато идваха множество юнаци, а както се знае ахмак лозе копае, юнак вино пие.

Прабаба ми била знаменита жена. Съвсем неграмотна, но оправна и мъдра. В дядовата къща имаше един портрет от Мърквичка - баба Лукса, това име някога се срещало в Свищов: гръцко от лукс - светлина, с други думи Светла. Мърквичка я бе нарисувал в черна копринена рокля, със широки поли и с черно везано боне на главата. Изглеждаше като кралица Виктория. Та когато тази жена останала съвсем млада вдовица, при нея дошли съдружниците на мъжа й, все житари, които с гемии карали жито по Дунава и рекли: "Кажи какво искаш, да ти дадем дяла на покойния или да въртим парите и всяка година да ти заделяме, колкото му се пада от печалбата." И баба Лукса рекла: "Имам ви доверие, правете с парите каквото знаете."

Имали са си просто хората доверие. И с тези пари баба Лукса отчувала децата си и изпратила Георги да учи, най-напред в Габрово, после в Москва, после в Берлин. И Георги не я посрамил, станал професор в Софийския Университет и на тридесет години действителен член на Българската Академия на Науките. И когато Александър Малинов го поканил да стане министър на търговията, той имал неблагоразумието да приеме. Тогава в дядовата къща започнали да идват важни особи и да изказват своите поздравления. Целували ръка на баба Лукса и повтаряли:

- Честит Министър, честит министър!

А тя с достойнство отвръщала:

- Щяхте да видите вий един министър, ако не бях аз.

И ключовете от цялата къща висели на кръста й. Баба ми Вера била принудена да се съобразява с тази желязна свекърва, която упражнявала най-строг контрол, дори и когато снахата сипвала обеда:

- Сипвай, сипвай по дебело на измикярите, мъжът ти гаче ги копае!

И как жестоко се обидила прабаба ми, защото веднъж Георги бил поканил на вечеря някакви дипломати и рекъл, че на тази вечеря ще присъстват само мъже. Майка му изчезнала и дълго я търсили навред из цялата къща, докато я открили свряна в един килер.

- Мамо, какво правиш тука!

- Ми то на мене вече тука ми е мястото при вехториите!

А когато баба Лукса наближила заветните деветдесет години близките и имали несъобразителността на една Коледа да и подарят само сладкиши и бомбони, на какво друго ще се зарадва старицата. Разположила тя даровете в полата си, гледала ги насмешливо и заявила:

- То гаче съм една сладкарница!

В Свищов уважаваха семейството на дядо ми, това беше важно за нашата съдба. Каквите и да изглеждаха греховете му пред властта, той си оставаше основател на Стопанската Академия, изпълнител на завещанието на заможния дарител Димитър Ценов, и професор в новооткритото училище. Помнеха го. Неговите студенти бях вече зрели мъже, когато ми разказваха:

- Да се явиш при професора на изпит без вратовръзка. Това не можеше да бъде. Колега, разберете, изпитът е празник и вие трябва да го тачите, не мене, а изпита. Ако нямате средства за нови дрехи, ще вземете костюма на някой друг студент. Самият той беше тъй изряден, тъй спретнат, тъй чист, че нас ни хващаше срам.

- А пък една сесия, нещо не беше добре, той скоро след това се помина... И беше помолил да се явим на изпит вкъщи, у тях... В старата къща. Отиваме ние. Рано следобед. В двора тишина. А той си почивал човекът. Насам-натам, помотахме се из двора и хайде някой надникна в мазата, а там бъчвите с виното. И като му седнахме дай, дай... По едно време професорът се появи на язлъка:

- Заповядайте вика, горе!

Ние се качваме по стълбите, влизаме в гостната.

- Седнете!

Насядахме около масата. Той ни изгледа, изгледа внимателно, през очилата. Имаше едни очила със тънки златни рамки. Ние се вкаменихме. Беше усетил дъха на неговото вино.

Какво сте направили - вика. Как може такова нещо. Вие сте пили от моето вино, без мезе. Ами не видяхте ли долу да висят едни луканки. Я, моля ви се, идете, наточете още вино, донесте от луканките, дайте от тези чаши, всичко трябва да бъде като хората.

- А изпитът...

- Абе какъв ти изпит... Изпитът на другия ден, като изтрезняхме.. Още помня неговото вино.

Да, но преди година Селим ходжа и цялото му семейство се преселили в Турция и нямаше кой да гледа лозето, нямаше кой да прави виното. Как да няма, а ние за какво сме. Ние ще гледаме лозето, ние ще си правим виното. И един ден се запътихме с мъжа на леля ми да го видим. Аз нищо не разбирах от лозя, но това лозе се отличаваше от останалите. Беше старо, грохнало, лозите дебели, криви усукани и тук таме стърчеше по една чепка грозде.

- Много е старо горкото! - каза мъжът на леля ми. - Ще трябва да се подменя.

Аз си зобнах едно зрънце грозде. Беше толкова сладко, че дълго ми лепнеха устата.

Обикновено от един декар лозе хората набираха тон грозде. Ние от три декара набрахме двеста кила. Но ако щете вярвайте, такова вино стана, гъсто, вкусно, да пиеш и да благославяш и радостни сълзи да капят в чашата. А ако забравиш да я изплакнеш, на сутринта на дъното ще намериш рубини.

Мъжът на леля ми бе другата личност, която направи изселническата ни участ по-лека. Той беше председател на съда, член на партията от преди девети, беше си създал име на справедлив съдия и хората го почитаха въпреки младостта му. Неговата закрила струва ми се беше от най-голямо значение. Като си помисля, че по това време той нямаше навършени, тридесет и четири години, и като се сетя, аз какво създание бях на тази възраст, обхваща ме пълен смут. Хората не са наясно с възрастта на другите. Те често им се виждат немощно стари или безпомощни младенци. Весело е това объркване, защото поднася изненади. Чарли Чаплин на възраст, когато се мисли за пенсия и отдих се оженил за осемнадесет годишната Уна О Нийл и неуморно и направил един баскетболен отбор деца. Някога това ми се е струваше перверзия, по-късно епопея.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух