напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



VII


Свищовската реална гимназия се намираше в скромна жълтеникава сграда и съвсем не бе тъй внушителна като прочутата Търговска гимназия, гордост на града. Но свищовската реална гимназия имаше едно забележително качество - с много малко изключения, по-скоро недоразумения, там преподаваха добри учители. Писал съм в друга книга за тези хора, повечето от тях владееха предметите си из основи и бяха една класа над софийските. Казвам го съвсем уверено и може би е вярно обобщението, че в провинцията по това време учителите бяха по-добри отколкото в столицата.

Страхувах се, че, като дете на изселени родители, ще се държат зле с мене. Ще ме тормозят, ще ми натякват греховете, нарочно ще ме подценяват - нищо подобно не се случи. Учителите бяха истински.

Имаше само един, който преподаваше геометрия и въобще си беше катил, хващаше ме за косата, а аз носех по-дълга коса, не бях остриган съобразно нормите, та другарят ме хващаше за косата, поскубваше я и казваше:

- Косата ти голяма, но оназ работа ти е малка!

Когато обясняваше урока, а той обясняваше лошо, забраняваше да докосваме какъвто и да е предмет на чина си. Който си пипне молива, трябваше да излезе пред класа и да стои с молив в ръка, докато учителят благоразсъди да го опрости. Такъв беше. Още първите часове на преговора ме вдигна да докажа една теорема. Знаех я. Той гледа, гледа какво съм написал и каза:

- Нищо не си направил!

- Така сме я учили в София - опитах се да го умилостивя аз.

- Нищо не сте учили!

Беше предал на класа друго доказателство, него си знаеше, него си искаше и толкоз. В края на краищата аз много повече се засегнах заради оназ ми работа, отколкото за теоремата. Още повече, че за теоремата той не беше прав. Но, какво бях виновен, пубертетът ме беше забравил, нямах нито едно косъмче на брадата си, дори над горната си устна. Косицата ми беше едничката гордост.

Съучениците ми, момчета от града и близките села, бяха значително по-едри от мен и общо взето не проявяваха враждебност, въпреки, че този софиянец, не биваше много да се пери, пък и нямаше за какво. Момичетата, както може да се предположи, вече почти жени, се отнасяха с пълно пренебрежение, а някои, още по-обидно, проявяваха майчинска загриженост, оправяха ми яката на ризата, чистеха с наплюнчен пръст някое петънце от мастило по лицето ми...

Но тогава завинаги се сприятелих с едно момче, стегнато, чистичко с хубава ученическа фуражка от тъмнозелено кадифе. То чертаеше красиво, изписваше буквите и цифрите изящно, закусваше си в час по литература, като си постилаше на чина покривчица, режеше си грижливо суджук, кашкавалец, предлагаше ми и на мене резанче, отличаваше се с бистър ум и изключителна памет, знаеше имената на всички генерални секретари на комунистическите партия по света, дори името на министър председателката на Цейлон госпожа Бандаранайке и президента на Индия Саварапали Радхакришнан и астрофизика Рамунанджан Чандрасакар. Вече петдесет години това момче е до мен в радост и беда, видях го, когато пропуши, помня, когато за пръв път излезе с момиче, видях как посивяват косите му, как се отпущат раменете му, моят най-верен приятел инженер Спас Топалов.

Как така едни хора стават най-близки наши приятели, а край други с не по-малко привлекателни черти, преминаваме безучастни. Разгадката била, че хората се подушвали и си харесвали миризмите. Само че не си давали сметка за това и измисляли мъдрости за приятелството като Монтен - "защото беше той, защото бях аз".

Все по това време околните откриха, че мога да пея доста добре. Аз го бях открил отдавна. Гласът ми бе висок, звънлив, освен това пеех верно и правих доста усилия, най-вече в банята, дарбата ми да бъде забелязана. Накрая го забелязаха и нашите, и мъжът на леля ми, забеляза го учителката по пеене, само учителят по музика, който ми преподаваше цигулка, презрително махна с ръка. Той се отнасяше с недоверие към вокалното изкуство.

Нямаше да разказвам всичко това, ако певческата ми кариера не се оказа твърде показателна за моята личност и за времето, в което живеехме.

У дома много обичаха едно от хоровите изпълнения на "Отче наш" - композирано от Дубински. Имаше соло - висок глас, обикновено тенор, който се извисяваше красиво и трепетно над останалия хор. Намериха се нотите - изпрати ги Ангел Манолов диригентът на академичния хор и приятел на Спас Недялков. Аз започнах да разучавам солото и молитвата доста често взе да звучи в дома ни от различни, не съвсем подходящи места. Накрая я научих. Караха ме да я пея при домашни празненства и не щеш ли на баща ми му щукна да я изпълня с църковния хор в близката черква "Свето Преображение". Баба ми намери идеята възхитителна. Майка ми се притесни. Чичо ми Спас си замълча. Баща ми обаче разпалено започна да действа. Познаваше се със свещениците, убеди хористите, направихме репетиция и ето че една неделя, беше някъде преди Великден, гласът ми отначало малко изтъняващ и пресекващ, но по-подир уверен, се понесе в храма и малобройните богомолци останали приятно изненадани от солото. Така поне казваха.

Всички знаехме, че моето участие в църковния хор е направо неблагоразумно, но родителите ми бяха достатъчно религиозни, за да си позволят да ми попречат, а аз достатъчно суетен, за да се откажа. Най-възторжена от всички беше баба ми, която непрекъснато ме караше да и пея "Отче наш" и след това "Санта Лучия". Втората песен пеех безочливо на италиански, наподобявайки текста, без да знам смисъла на думите, а на места и без да знам самите думи, това обаче нямаше никакво значение за баба ми и тя беше безкрайно горда с мене.

Изпях "Отче наш" и в присъствието на търновския митрополит Софроний, който бе дошъл да отслужи празнична литургия в Свищов. Като чул момчешкия глас, той се поизвърнал към балкона загледал удивено и се възхитил от изпълнението. Казваха, че този дядо Софроний бил един от малцината митрополити, които през тия зли години бяха запазили достойнството си.

В цялата история нямаше да има особена интрига, ако не пеех и в хора на гимназията. Учителката ме бе допуснала между останалите хористи и това не я злепоставяше, защото почти не се виждах от другарите си, но аз имах наглостта да искам да ми се възложи соло и това и се стори прекалено. Отгоре на всичко, настоявах да пеем, не нещо друго, а една кантата за Сталин, твърде популярна по онова време и доста мелодична при това. Бях готов на подобно двуличие в името на изкуството и налагането ми като солист. Знаех мелодията и част от думите от нашите големи хорове, които се надпреварваха да я пеят по сцени, естради и по радиото. "О Сталине мудром, родном и любимом, прекрасную песню слагает народ!" това беше припева, а солото започваше: "От края до края, по горных вершинам..." и повече не си спомням. Така че аз грубо нарушавах първата божа заповед: "Да нямаш друг бог освен мене!" при това не от лицемерие. Истината беше, че аз исках да пея и "Отче наш" и Кантатата за Сталин, композитор Церетели, исках го искрено, за да смая света. С Отче наш ми провървя, но със Сталин - не! Не ми дадоха солото. Учителката се измъкна и каза, че произведението е трудно за един ученически хор и че ще пеем "Святото ленинско знаме!" Но солист ще бъде, естествено не аз, а бъдещият литературен критик Кръстьо Куюмджиев, който беше в по-горен клас и от по-прогресивно семейство. И до сега съм убеден, че аз пеех по-добре от него, бог да го прости, но очевидно въпросът е бил решен политически. Всичко това може да звучи комично, и аз нарочно се мъча да се шегувам, но ако човек се позамисли, историята е за оплакване. Нестройната ми душа пак се раздвояваше, пристъпът на социалната шизофрения пак ме обземаше и аз съвсем откровено се питам, ако такива голобради юноши като мене, които все пак знаеха, все пак имаха някаква представа и за комунизма, и за благочестивия Йосиф Висарионович, ако те се лутаха с протегнати ръце между Саваота и Велзевула и бяха готови да участват във венцехваленията, какво можеше да се очаква от непосветените, незасегнатите пряко от злото. Готов съм да допусна, че моята суетност, моето тщеславие, ми е пречило да направя морален избор на петнайсет години, но лошото е, че аз харесвах кантатата за Сталин, честна дума, харесвах и "Отче наш" и съм сигурен, че щях да ги изпълнявам еднакво вдъхновено и всеотдайно.

Фуртвенглер продължи да дирижира Берлинската филхармония по времето на третия райх, Караян стана един от предните членове на нацистката партия, Шостокович подписвал отворени писма срещу руските дисиденти, без дори да ги чете. Всички водени от страха да не бъдат отстранени от любимото изкуство. А аз исках хората да чуят как пея.

Добре че малко след това гласът ми започна да мутира и за година-две, преустанових вокалните си претенции.

Пък и по това време не ни беше много до песни, защото най-неочаквано, но дълго и тайно подготвяно, нанесоха удар върху мъжа на леля ми, съдията Спас Недялков, комуниста. Той беше от тия хора, които вярваха, че щом е отредено да решава въпроси свързани със съдбите на хората, трябва да ги решава по съвест и закон. Така и правеше, така съдеше. Да, но неговите решения често никак не се нравеха на самия Околийски комитет на партията. Викаха го, съветваха го, говореха му по известната система, отначало с общи внушения, после с намеци, накрая с нетърпящ възражения тон му нареждаха:

- Този човек е народен враг и трябва да бъде осъден.

Спас Недялков решаваше делото според закона и вбесяваше партийните водачи в града. Те го търпяха по-дълго отколкото можеше дори да се очаква, докато накрая се досетиха, че той всъщност е враг с партиен билет! Някога биографията му може да е била безупречна, но очевидно средата, в която бе попаднал, родът ни, му бяха повлияли, той се е подложил доброволно на нашето въздействие, облъчили сме го и комунистът се е разложил. Назначава снаха си на работа в повереното му съдилище, създава грижи на прогресивната общественост, противопоставя се на решенията на партията относно правосъдието, проявява необяснима търпимост към бивши търговци, многоимотни граждани, доказали враждебното си отношение към социалистическия строй. Издавал е дори оправдателни присъди над бивши фашисти...

Най-напред го изключиха от партията. Сетне го уволниха като съдия. Разбира се и мама трябваше да напусне работата си. Струпа ни се много.

Баба ми вече нямаше зет комунист и за пръв път се попита дали това наистина е за добро. Тя не даде вид, че е разтревожена и за да въдвори ред каза:

- Чаят отдавна е готов!

Спас Недялков прие събитието видимо спокоен, дори, сега ми се струва, че си отдъхна. Предложиха му адвокатска работа и въпреки, че тя не му беше по сърце, един ден той взе чантата си и се запъти към адвокатските кантори. Вървеше изправен и може би се е чувствал по-свободен от преди, защото "Партийците не са свободни хора!"

 

* * *

 

Комунистите бяха започнали да се преследват помежду си. Доскоро го правеха потайно, сега всичко ставаше явно. Така системата се затваряше. Страхът ставаше всеобщ, пощада не можеше да има за никого, сигурност за никого. Страхуваха се всички долу, страхуваха се всички горе, страхуваше се и този най-горе. Страхуваше се и господ.

Недоверието всред партийните членове, не се зароди със случаят Трайчо Костов, то си е било отличителна черта на ленинската партия, но нарасна когато със партийни билети се снабдиха стотици хиляди. Те очакваха от партията закрила, сигурност, преуспяване, добруване. Много от новите членове бяха изпълнени със знайни или въображаеми страхове, вярваха, че ще се отърват от тях, но само ги пренесоха със себе си и продължиха да се страхуват и да подозират всичко и всеки. След процеса се създаде удобна възможност за разправи и разплати, а мнителността достигна до уродство. "Гледах човека, който спи до мене, съпруга ми с когото толкова години сме делили радости и скърби, и пак си казвах, ами ако се окаже, че и той е враг".

Предателят, шпионинът, секретарят на Централния комитет Трайчо Костов не е бил сам, не е вършел пъкленото си дело сам, той е имал десетки, не, хиляди свои хора и те сега се крият, спотайват и чакат да забият ножа в гърба на партията. Когато се измисля заговор, заговорник може да бъде всеки.

За Трайчо Костов и неговата трагична история бих могъл да разкажа неща, които не се срещат в книгите, знам ги благодарение на синът на стария дядо Балан - Станислав Балан, секретар на цар Борис III. Той беше един от най-изящните хора, които съм имал щастието да познавам. "Да познавам" не е достатъчно добре казано. Да обичам, да се лаская от неговото благоразположение. Общуването с него беше радост. Славко Балан се отличаваше от ония, които го заобикаляха, говореше по-другояче, гледаше по-другояче, ходеше по-другояче. Той не носеше елегантни дрехи - дрехите ставаха елегантни, щом ги облечеше.

През последните двадесетина години от живота му се виждахме много често и от него научих важни факти за много обсъждани и горещо оспорвани събития свързани и с Борис III, и с Трайчо Костов. Тези случаи сме разисквали многократно и аз никога не открих противоречие в думите му.

Балан бил съученик на Трайчо Костов.

- В нашия клас той беше най-силният ученик. Сигурно беше и най-силният в гимназията. Имаше отлични бележки по всички предмети, само веднъж учителят по история му писа много добър, Трайчо Костов пожела да бъде изпитан от комисия и отново получи отличен. Ходил съм у тях... те живееха съвсем бедно, баща му бе железничар и къщичката им бе с пръстен под.

Всяка сутрин Трайчо идваше половин час по-рано на училище, за да разкаже на тия, които не бяха учили, а те винаги са много, най-важното от уроците. Всяка сутрин.

По-късно пътищата им се разделили, а когато през 1942 година Трайчо Костов бил даден под съд по прословутото дело срещу ЦК на партията, Антон Иванов, Романов, Вапцаров... при Балан, дошли близки и го молили да се застъпи пред царя.

Протоколът в двореца, обаче, не допускал да се разговаря с царя просто така. Инициативата за всеки разговор можела да дойде само отгоре! За щастие наближавал краят на седмицата и Борис III поканил Балан да го придружи на екскурзия до Мусала.

- Тия моите хора не обичат да ходят из планината - оплакал се царят.

Балан обичал, а това било и сгоден случай да се спомене по някакъв начин Трайчо Костов.

Сутринта тръгнали с автомобил за Чамкория. По пътя Борис мълчал, не бил в добро настроение.

- Ваше величество - казал Балан - Нещо сте угрижен.

- Има защо - отвърнал царят - Война из целия свят. И у нас всеки ден нещо... Ето сега и това дело срещу комунистите... искат се много смъртни присъди... Докога бе, Балан, ние българите ще се избиваме по-между си?

И Борис и синът му обичат този израз: "Ние българите". Както и да е, по-важното било, че Балан използвал момента и казал, че познава един от подсъдимите.

- Кой?

- Трайчо Костов.

- Разкажи ми всичко, което знаеш за него - настоял царят.

Станислав Балан разказвал, Борис трети мълчал, само веднъж го погледнал с усмивка, когато чул думите:

- Още от гимназията Трайчо Костов знаеше превъзходно руски език и четеше руска литература. Прекалено много руска литература. На това, на нея, се дължат и политическите му увлечения.

- Ваше величество - продължил Балан - този човек не бива да загине, той може да бъде полезен за България.

Борис трети нищо не отвърнал и променил темата на разговора.

Изкачили се на Мусала. Постояли на върха, царят се обърнал към Балан и му наредил:

- Тръгвайте! Аз ще ви настигна.

- Знам защо искаше да тръгна преди него. И друг път го е правил. Когато свитата се спускаше надолу, той се изправяше на върха и поздравяваше планината, като сваляше шапката си в четирите посоки на света.

Върнахме се в Чамкория, качихме се на автомобила, беше вече късен следобед и когато пътувахме към София, Борис трети неочаквано каза:

- Кажи ми още нещо за твоя приятел!

Това означаваше, че той не е забравил сутрешния ни разговор, че мисълта за Трайчо Костов присъства в главата му. Обнадеждих се и продължих да разказвам...

В понеделник по обяд царят влезе в канцеларията, прегледа бюлетините и по едно време рече:

- Между другото, човекът няма да бъде осъден на смърт. Ще получи присъда, но войната скоро ще свърши и той ще излезе...

Така и стана.

Това е свидетелството на Станислав Балан. Имам и логични основания да му вярвам. Като всички царедворци, след девети септември той беше съден от Народния съд и осъден на доживотен затвор. Режимът му обаче като затворник е бил съвсем лек, едва ли не курортен - съставяли са топографска карта на Златни пясъци! И много скоро Балан бе пуснат на свобода, нещо което не се случи с колегите му. Всичките царски съветници бяха избити.

Когато Балан излиза от затвора, той бил повикан от Трайчо Костов, който все още е на върха.

- Иди да си починеш, защото в Министерството на външните работи ни чака много работа! - казал съученикът му.

Съдбата на Балан, пощадяването му, лекият режим, бързото излизане от затвора, много трудно могат да се обяснят без намесата на човек като Трайчо Костов, а той пък явно е имал за какво да се отблагодарява.

След това събитията се развиват мълниеносно, Трайчо Костов е низвергнат, назначен директор на Народната Библиотека, по-късно арестуван и съден по сглобен набързо процес.

Едно от обвиненията срещу него е, че през 1942 година, като провокатор и агент на полицията е избегнал смъртната присъда. На въпроса, как така е бил пощаден от фашисткия съд, след като е бил секретар на ЦК, Трайчо Костов отговаря: Аз не знам, но може би Станислав Балан нещо знае.

Близките на Трайчо Костов веднага отишли при Балан и го помолили да се яви в съда като свидетел.

- Разбира се, стига да ме призоват - бил отговорът.

Съдът, обаче, изобщо не призовал Балан. Нямало нужда от излишно усложняване на нещата. Смъртната присъда е била вече произнесена в Москва.

Няколко години по-късно на вратата на таванското жилище на Станислав Балан на улица Св. Климент, звънят продължително някакви субекти. Канят го да ги съпроводи, отвеждат го с кола, спират пред голяма сграда, която той в смущението си не могъл точно да определи. Повели го от етаж на етаж, предавали го от страж на страж. Накрая го въвели в зала, където около голяма маса седели сериозни, свъсени хора. "Още като ги видях - разбрах, че ги познавам отнякъде, виждал ги бях... Но откъде, боже господи! Да, разбира се, виждал бях портретите им във вестниците."

Това били членовете на Политбюро!

Пред тях Станислав Балан дал обстойни показания за случая Трайчо Костов. Дал показанията седем години по-късно, почти пред същите хора, които някога обявиха Трайчо Костов за най-злия враг на комунистическата партия, а сега прилежно се грижили за неговата реабилитация.

- И знаеш ли, може би си въобразявам, но дори през годините, когато Трайчо Костове се смяташе за предател, имах чувството, че някой тайно ме закриля. Нищо лошо не ни се случи и винаги когато искаха по някакъв начин да ми навредят, някой неизвестен се намесваше и ни помагаше. Сигурен съм че това са били хора на Трайчо, които са останали неразкрити и незасегнати от гоненията.

Доста романтично изглеждаше това предположение, но Станислав Балан му вярваше.

Сетне дойде времето, когато започнаха да възвеличават Трайчо Костов - първо беше шпионин, после жертва, най-сетне герой. Ако беше останал жив, комунизмът щеше да бъде съвсем друг, цивилизован - така въздишаха мнозина. Аз се съмнявам. И той като Троцки, твърде много е вярвал в революцията, в кръвопролитието като целебно средство. Жалко за цялата му интелигентност, за дарбите му, но нали той беше един от тия, които наложиха Народния съд, той беше един от тия, който участваха в погрома над опозицията и съдебната разправа с Никола Петков. През 1944 година те двамата подписаха документи, които предопределиха собствената им съдба и им подготвиха една и съща участ. Бяха убити в името на революцията! Дума отдавна загубила своята мрачна привлекателност и означаваща само подла борба за власт. И днес има твърде много интелигентни хора, които продължават да мислят, че чрез смъртта на едни, може да се постигне щастие за други. Аз помня тълпите, които ревяха "Смърт!" по площадите: Смърт! Смърт! Смърт! Смърт за подсъдимите от Народния съд, Смърт и за Никола Петков, Смърт и за Трайчо Костов. Могат да бъдат назовани учители, които караха пионерчета да пишат писма с настояване за смъртно наказание на народните предатели.

Тогава какво се е променило от времето на Пилат Понтийски? Тълпата си е тълпа, която продължава въодушевено да скандира: "Разпни го! Разпни го!" Винаги се намират и съдници, които да подпишат присъдата. Мнозинството от хората и днес са за смъртно наказание. Въпросът е, кога не бива да се слуша гласа на мнозинството.

Гоненията между комунистите, не отстъпваха по свирепост, на разправите с опозиционери, кулаци, фашисти и подобната им сган. В това отношение равенството бе спазвано. Някогашните братя в борбата доказваха предаността си към партията, чрез жестокостта, с която се преследваха един друг.

Така още веднъж българите бяха поставени на системи, за да се влее във вените им поредната доза страх.

Вторият в обвинителния акт от подсъдимите в процеса срещу Трайчо Костов и неговата банда, се наричаше Иван Стефанов Хаджиматеев, професор по икономика в Свищовската академия. Бе получил солидно образование на запад, беше се повлиял от левичарски настроени студентски среди и станал комунист още преди войната. Това не се харесва на Министерството на просвещението и от там настояли за уволнение. Тогава ректорът на Академията Димитър Бъров и дядо ми Данаилов се дигнали, отишли при министъра и успели да отменят намеренията. Когато се върнали, дядо повикал младия професор и му казал:

- Господин Стефанов, чуйте ме, вие сте способен човек, гледайте си науката, оставете политиката. Послушайте ме, препатил съм от тази политика.

Десетилетия по-късно баща ми събра по-младите колеги на Георги Данаилов по случай сто години от раждането му. Иван Стефанов, лежал в затвора, инквизиран, реабилитиран, но завинаги отдръпнал се от политическия живот, каза следните думи:

- От всички присъстващи, може би аз, дължа най-много на професор Георги Данаилов и ако съжалявам дълбоко за нещо това е, че навремето не послушах неговия съвет.

След девети септември Стефанов стана големец, министър на финансите, един от първите хора в държавата... По това време баба ми го бе срещнала в Свищов и в нейният си стил беше заявила:

- Внимавайте, господин Стефанов, колелото се върти...

И то се завъртя. Иван Стефанов не само, че бе съден и осъден на доживотен затвор, но го принудиха на делото да се обяви и против самия Трайчо Костов, да свидетелства против него.

Сигурен съм, че това най-много му тежеше до края на дните му. Освободиха го, реабилитираха го, направиха го академик, предлагали му дори и министерски пост, който той категорично отказал, но цялата тази лицемерна признателност не успяла да го утеши

Когато се събирал с млади хора. Той пиел червено вино и понякога задавал драматичния въпрос:

- Кажете ми, смятате ли ме за предател?

Знам и още една показателна история от онова време. Историята за професора по психиатрия Пенчев и неговия асистент Узунов. През войната полицията предупредила, че Узунов е комунист и че би следвало да бъде уволнен.Отговорът на Пенчев бил: доктор Узунов е способен лекар и добър мой асистент и мен изобщо не ме интересува, с какво се занимава, след като излезе от клиниката.

Забележителното в цялата тази история е не толкова достойното поведение на един професор, а фактът, че същият този професор в публикация, в която изброявал видовете психопати, е отбелязал една от разновидностите с кратката характеристика - комунист!

Естествено, когато съответните психопати завзеха властта в България, те побързали да уволнят Пенчев и на негово място дошъл техният човек Узунов. И все пак заради едната справедливост, трябва да се каже, че Узунов гарантирал за бившия си професор и той успял да замине за Англия. И това не било малко, защото той наверно е знаел, че и професор Пенчев не бил чак толкова луд, та да се завърне в България.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух