напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



IX


През есента на 1952 година бях изключен за една година от всички гимназии на Народна Република България и завинаги от Свищовската реална гимназия. Заради буржоазни прояви! Заради това, "че е поощрявал свой другар да извърши крайно неморална постъпка."

Имахме час по литература. Възрастният учител нещо се беше унесъл, класът скучаеше. Тогава Стефан едно яко момче, гимнастик и веселяк, се хвана на бас, с тия които седяха наоколо му, че може да изяде два тебешира. Срещу пет лева. Облогът бе сключен. Стефан начупи тебеширите на парченца, обели ги от хартията и най-невъзмутимо започна да ги дъвче и преглъща. Яде ги дълго, но ги изяде. В края на краищата калциев карбонат! Дадоха му петте лева. Часът свърши. Но класът бе обзет от весела възбуда. В междучасието започнаха облози, кой какъв подобен подвиг е в състояние да извърши. Предложенията бяха най-различни. Помня само някои от тях. Едно момче заяви, че може да преспи цяла нощ в трапа за дълъг скок. Това никого не предизвика. Неочаквано Недялко изтърси, че срещу пет лева е склонен да се насере в час. Всички бяхме потресени, но предложението не се прие от естетични съображения. Тогава нещата придобиха сексуален характер. Момчето, което даде петте лева, много искаше да си възвърне сумата и беше готов да се обзаложи на всяка цена. Започнаха препирни, някой заяви, че ще даде пет лева, ако деянието се сведе до ръкоблудство. Това обаче ми се стори прекалено и аз се опитах да обрисувам по-статична картина, като заявих, че е достатъчно басът да се ограничи в изваждане на мъжкото достойнство и престояване така определено време. Разбира се, показът трябваше да бъде дискретен и за него можеха да свидетелстват само седящите редом. Освен това ние бяхме мъжка паралелка. Поведе се спор колко дълго трябва да бъде експонацията. Споразумяхме се че пет минути е убедително време. Оказа се, че разполагаме и с хронометър. Условията бяха уточнени. Басът сключен.

Следващия час имахме психология. Учителката беше кротка жена на възраст. Тя си седеше на катедрата и изобщо нищо не забеляза. Настана уреченият миг. Петте лева бяха вмъкнати в цепнатина на един от чиновете, за да се виждат по-добре. Ученикът, който седеше там отговаряше те да бъдат предадени, при условие, че басът се изпълни. Даньо извади хронометъра, вдигна ръка и махна. Старт! Състезателят разкопча панталоните си и се загледа молитвено в тавана. Спас Топалов се засмя и сълзи избиха от очите му. Петте минути минаха. Басът бе спечелен. Това беше всичко. Урокът по психология продължаваше, повечето от класа дори не разбраха, какво се е случило.

Разбраха обаче комсомолските ръководители. В нашия клас имаше даже членове на учкома (боже каква дума!). Тези момчета бяха дошли да се учат в гимназията от съседните села. В учението те изпитваха затруднения, но в комсомолските начинания бяха много прилежни. Освен това страдаха от естествена ревност спрямо градските момчетии. И понеже повечето от участниците в събитията през часа по психология бяха от града - край. Последва издайничество, надуха до неимоверност целия случай, хулиганство, морален упадък, буржоазни остатъци. Вдигна се врява И последва поголовно изключване от гимназията:

Стефан - защото изял два тебешира. Ученикът, който му даде петте лева. Естествено момчето с извадения буржоазен остатък. Даньо, който беше времеизмервач, аз като подбудител, Джони като рефер, и забележете Недялко - Недялко защото бил предложил да извърши дефекация в гащите си по време на час. А Спас Тополов беше изключен условно, защото се смеел по време на експеримента.

Незабавно ни низвергнаха и от комсомола. Събранието бе проведено при мрачна тържественост. И тогава видях как съучениците ми се притесняваха да гласуват против нас, свиваха се на чиновете и едва-едва вдигаха ръка зад гърба на другарите си.

Шест години по-късно щях да бъда назначен за учител в същата тази гимназия, от която ме изключиха завинаги. Даньо щеше да стане икономически директор на тютюневия комбинат в Пловдив, Недялко директор на завод, Джони икономист, Спас - прочут инженер, само Стефан почина твърде млад, а момчетата от учкома щяха да намерят своите места в различни комитети на партията.

На другия ден след събранието всички изключени се събрахме в нашия двор. Седяхме на каменните стъпала и се чудехме какво предприятие да предприемем. Тогава баща ми се появи на язлъка и като ни видя, не можа да сдържи усмивката си:

- Е, и сега какво?

Нищо не му отговорихме.

- Ще обжалваме - каза татко в съвсем адвокатски стил.

Изпратихме жалбите си до Министерството на просветата и след около месец дойде съобщение, в което присъдите ни се смекчаваха: на изключените завинаги даваха право да се запишат в други гимназии в страната, изключените от свищовската гимназия ги връщаха обратно.

Така през зимата на 1953 година аз заминах за Плевен, за да завърша средното си образование. За пръв път сам, без родителите, от няколко дни навлязъл в седемнайсетата си годишна възраст. В Плевен живееше наш братовчед Христо Дянков син на Прокопи Дянков, който пък бил брат на знаменитата баба Лукса и освен това Ботев четник. Та Дянкови ме приютиха докато ми намерят квартира, те уредиха да бъда записан в Плевенската мъжка гимназия, където ме посрещнаха с най-жив интерес, почти като извънземно човече. Вестта за изключването ми бе дошла и тук, естествено придобила митологичен вид.

Един ден учителката по руски не се стърпя и ми каза, че след часовете иска да разговаря с мене. Тя ме чакаше пред учителската стая, беше едра, висока жена и аз едва стигах до рамото и. Излязохме от гимназията, тя ме хвана под ръка и каза заповедно:

- Я сега разкажи, за какво са те изключили тебе?

- Ами за какво, заради хулиганска проява...

- По-точно, по-точно!

По-точно, замънках, заприсвивах се и накрая разказах цялата история.

Жената полагаше големи усилия, за да не се разсмее.

- И това ли е всичко? - попита тя.

- Да.

- А на нас директорът разказа съвсем друга история. - И без ни най-малко да се притесни, тя предаде думите на директора. Те ме обрисуваха като сексуален психопат, които отишъл при учителката по психология, ударил по катедрата с фалоса си и казал:

- Ще ми пишеш ли три или не?

Аз потънах в земята и успях само да изрека:

- Ама, моля ви се, аз имам отличен по психология!

- Ами значи много се е уплашила - каза учителката по руски и този път избухна в смях.

- Ще ви покажа заповедта за изключването ми - проплаках обидено аз и на другия ден наистина занесох документа от свищовската гимназия с надежда, че ще разсея легендата за мен.

Дянкови ми намериха и квартира - малка стаичка в малка къщичка с градинка. Романтика. Бях самостоятелен, свободен и гладен. С парите никак не бях добре. Нашите бяха закъсали. Зима, работа за бояджии нямаше, майка ми също не работеше. Само баба ми ми изпращаше дял от пенсията си. Всеки месец. Баба ми, която преследваше внуците си с чайник в ръка, никога не ме изостави. В Плевен за пръв път нищо не хапнах цяла седмица, че и един ден отгоре. Понася се. Стига да не се повтаря често. А веднъж ненадейно получих колет с храна и пощенски запис. Подател: Търновски митрополит Софроний. Изпитах благодарност и малко срам. Благодарност заради добрата, трогателна изненада, срам - защото напоследък религиозното ми чувство бе започнало да линее. В Плевен имаше едно семейство на изселени, баща ми знаеше за тях и ме посъветва да ги намеря и посетя. Господин Руневски, хубав човек, с побелели коси и мустаци, няколко недели отивах у тях на обед, угощенията, които тия хора ми даваха, ще запомня, като гастрономическо блаженство. И тези хора изчезнаха от взора ми, ако някой техен родственик е между живите, нека приеме закъснялата ми, но най-искрена благодарност.

И тогава Сталин умря. Невероятно, но факт. Беше март 1953 година. Плевен като всеки град по онова време беше озвучен от високоговорители и навред от гробищата до гарата, от затвора до градската баня, Бетовен, Чайковски, Шопен се редуваха да скърбят. Дълбок, траурен глас от време на време съобщаваше вестта, хората се поспираха под високоговорителите и се заслушваха, за да се убедят за пореден път, че Йосиф Висарионович Сталин наистина е мъртъв. И веднъж спрели, не смееха веднага да си тръгнат, за да не ги сметнат за равнодушни. След това отново Ероиката и отново Патетичната, и отново "Вий жертва паднахте"... и пак трагичният глас на говорителя Левитан с тембър на разплакан контрабас "От советского Информбюро... Сегодня..."

А в ученическия стол едно момче като видяло, че другарят му се спънал и разлял чинията си с чорба от леща, се засмяло и незабавно го изключили. Немедлено! Това се случило в град Плевен. А по същото време в Москва, когато съобщили, че Сталин е мъртъв, целият народ излязъл на улицата и като омагьосан, тръгнал към Червения площад, безмисловно, без някаква цел, без ридания, без вопъл, онемял. Вървяли и вървяли и като наближили, улиците били преградени от камиони, и войска, и милиция. Преградата спряла хората, но отзад прииждали нови и нови, и натискали, и притискали и първите започнали да падат задушени... Знам това от очевидец. И над цяла Москва се носел един безмълвен въпрос - Ами сега, какво ще стане? Нещо трябвало да се случи, като в песента на Окуджава "Ах наверно что нибудь произайдет!" Но нищо апокалиптично не се случило. Не се появили библейските ездачи на хоризонта. И народното напрежение започнало постепенно да спада, като автомобилна гума с малка шупличка... Траур, поклонение, което можело да се проточи от Москва до Урал, погребение... И все! Сталин, балсамиран и консервиран в мавзолея до Владимир Илич.

Никой, който не е преживял това време, не може да съобрази, не може да си представи, какво беше това Сталин. Име, което се повтаря. Воля, която е върховна. Истина, която е последна. Лик, който виси навсякъде. Очи, които те следят навред. Ръст, който се извисява над всички баскетболисти. Дечица, които пеят: "Сталин е нашата бойна слава!" Аз който пея: "О, Сталине мудром!" Армии, които възкликват: "Артилеристи, Сталином привет!" Учители, които поучават: "Както казва, другарят Сталин..." Преподавателка във Висше Учебно заведение, която се обръща към своите студенти с въпроса: Другарят Йосиф Висарионович... кой? И Студентите отвръщат хорово: "Сталин!" Сталин, който значи мир. Сталин корифеят на науките. Капацитетът в езикознанието. Сталин, който казва забележителната мъдрост, че "делото на мира може да бъде спечелено, ако народите вземат в свои ръце делото на мира и го отстояват до край!" Сталин, който беше употребил в началото на всяко ново изречение на едно свое слово думата "значи" и всички български партийни работници започнаха да значат, колкото се може повече.

"Сталин - бащата на цялото прогресивно човечество, защото еба майките на всички ни!" - българско народно умотворение от петдесетте години.

Ясно. Въпросът обаче е защо имаше Сталин. Защо това всенародно подчинение и всеселенско оглупяване? Има отговор, но той, струва ми се, че не ще да е много приятен за самите нас хората. Сталин бе мутант от рода на революционерите - властници, който се оказа примамлив повелител за наплашения човек, за безпомощния човек, за изоставения от бога човек, не само за руския човек, който исторически беше подготвен за властта му, а за всеки потенциален роб. Сталин е религиозно явление. Ако не чисто, то квази, но в никакъв случай не псевдо. В едно време, когато християнството изживяваше криза, месията не се появяваше, а сатаната препускаше по Земята, той се появи от плът и кръв и с мустаци. Колко лесно бе да го сбъркаш с Бога. Той убиваше хладнокръвно, но нали и Бог порази Содом и Гомор, той беше изпълнен с подозрения, но нима Бог не е ревнив. Той преследваше буржоите, но и Исус прогони търговците от храма с бич. "Не мир дойдох да ви дам, а меч!" Той се налагаше със страх и в името на вярата. Но нали и миряните се призовават за причастие: "Със страх от бога и вяра пристъпете!" Страх от бога!

Стенли Милгрем доказа, че хората са склонни да се подчиняват на авторитета и да изпълняват безсмислените му, дори жестоките му нареждания. В името на оцеляването. Нещо повече хората жадно търсят пред кого да се преклонят. "Дайте на човека свобода и той ще започне да се чуди пред кого да коленичи!" проникновено бе възкликнал Достоевски. И за тези качества не е виновен Йосиф Висарионович. Като си помислиш, че той, като повечето диктатори и самодържци, в края на краищата е бил сам. Един срещу двеста и петдесет милиона вледенени от страх и още сто милиона вцепенени. И никой не е посмял да му пръсне черепа. Поне при другия мутант Адолф Хитлер се намери един фон Щауфенберг. Сталин е бил велик храбрец, всеки човек поотделно се е страхувал от него, а той е трябвало да преодолява страха си от всички, от целия свят. Иисус е казал: "Един от вас ще ме предаде!" А Сталин си е мислел: "Всеки един от тях ще ме предаде!" И на двамата пророчеството се сбъдва. На единия предсмъртно, а на другия посмъртно. Всички предадоха Сталин, само че когато лулата му беше угаснала завинаги. Изхвърлиха го от мавзолея, няма място той до Володя.

Разбира се, че системата създаде Сталин, но той успя да усъвършенства системата. Жизнеността на тоталитаризма зависи по-малко от личността на властника, и повече от безличието на подвластните. Каквито и усилия да правя днес, за да се примиря с образа на Хитлер, когато слушам и гледам речите му, когато наблюдавам кадрите с него, снимките му, не усещам нито капчица симпатия. Психопатът, истерикът, се набиват на очи. Дори Сталин повече се понася. Симпатичен ли е Наполеон? В портретите му не мога да открия нищо очарователно. И въобще, колко от сто и петдесетте милиона руски мужици някога са виждали образа на батюшка царя. Значи разгадката е в нагласата им. Хората са курдисани, за да се кланят някому. Те изпитват остра божествена недостатъчност. Един бог, един цар, един фюрер, един товарищ Сталин. Няма никакво значение дали е хубав или грозен, дали е исполин или дребосък, дали е реален или виртуален, той е бог и може всичко, може дори да не съществува. "И все пак Йосиф Висарионович е бил велик човек" - ми казаха едни симпатични млади руснаци от Санкт Петербург. Те твърдяха това през зимата на 1999 година.

Ако осемнайсети век се опитваше да прогласи, че човеците се раждат със своите естествени права, то двадесетият доказа, че те се раждат и с естествена склонност към подчинение. Така при всичките си слабости и недостатъци, демокрацията има една неудобна за нас, но полезна, черта, тя просто ни предлага по-малко възможности да се подчиняваме.

 

* * *

 

Завърших плевенската гимназия. Получих отлична диплома, полагаше ми се да получа и медал, но не би. Когато ни връчваха дипломите Директорът, каза пред всички, че съм добро момче, че поведението ми било примерно, но медал няма, аз съм знаел защо. И ми се усмихна съучастнически.

С медал можеше да се влезе направо в Университета и то каквато си специалност искаш, но това не ми бе писано.

Бях решил да кандидатствам химия и физика. Сега вече знам, не бях очарован толкова от науката, колкото от моя преподавател Христо Ненов. Добрият учител може да бъде и опасен, защото човек бърка обаянието на личността му с привлекателността на науката, която преподава. Виж съученикът ми от плевенската гимназия Сашо Александров искаше да стане журналист. "Журналист, бе копеле, ходиш си с чантичка, писалка и бележниче." Той не знаеше, че само след две десетилетия, нямаше да има нужда от тези журналистически принадлежности, а от малко електроника свряна в кутийка колкото пакетче цигари. А аз направих всичко, което беше по силите ми да го разколебая. Успях. Накрая и той реши да пише химия и физика. Сега Сашо Александров е професор по химия, а аз се занимавам с журналистика.

Не отидох на абитуриентската вечер. Нямах нов костюм, нямах пари, нямах си и приятелка. Исках час по-скоро да се върна вкъщи, в Свищов, да прегърна моите хора и да започна да чета за изпитите. Разбира се, че най-щастлива бе баба ми, която си сложи очилата и дълго разглежда дипломата ми.

- Браво моето момче, ти приличаш на дядо си! - рече тя.

Татко наведе гузно глава, а баба ми естествено добави:

- Чаят е готов!

 

Когато публикуваха списъка на допуснатите до изпит студенти в Софийския университет, моето име го нямаше. Четох го отгоре до долу и отдолу до горе един път, втори път. Няма. Не ме допущаха. Толкоз.

Еми какво да се прави. Ще си търся някаква работа, защото и в казармата нямаше да ме вземат, още не бях навършил години. Нашите го преживяха по-тежко, и за всеки случай баща ми опита стария ход - написа жалба, молба, оплакване до другаря Вълко Червенков. Беше неговото време, той решаваше всички въпроси, той имаше последната дума за всичко и за всеки. Минаха дни, седмица, приемните изпити започнаха, проведе се първият по български език, аз се примирих. Ще ставам работник и това е. Наши близки ми бяха намерили нещо в гара Искър, там можех да работя и без да съм софийски жител. И не щеш ли една сутрин, както си вървях по булеварда, чух, че от отсрещния тротоар някой ме вика. Беше моят съученик от Свищов Христо Попхристов. В университета тази сутрин били разлепили нови, допълнителни списъци и името ми било в тях. Краката ми се подкосиха. Ами сега! Изпитът по български език беше минал. Какво да правя, господи! Христо не знаеше Аз още по-малко. Хукнах към ректората, запъхтян намерих новите списъци. Няма грешка - моето име се мъдреше, заедно с още петдесетина души. А така! Ужас! Престраших се и влязох при ректора. Обясних му, каква е работата, а той съвсем спокойно каза, че не съм единственият, който е пропуснал изпита си по български език, да се явявам на останалите, а по български и литература ще се проведе допълнителен. Юрнах се да чета, през последните дни бях изоставил всичко и само скитосвах из София. Сега ми оставаше един ден до първия изпит. Четях и благославях другаря Червенков, четях и треперех как ще се представя.

По физика и химия получих отличен, по български - тройка. Темата беше "Димчо Дебелянов и войната" Обичах

Изгубих майка, жена не найдох, нямам и другари...

Ще си отида от света, тъй както съм дошъл бездомен,

Спокоен като песента, навяваща ненужен спомен"

Великите стихове са прости. Аз писах вдъхновено - но тройка, среден три. Толкова ми бяха оценили литературните способности тогава, избягвам да мисля, каква ли оценка заслужавам сега.

Върнах се в Свищов и зачаках резултата. Един ден мандалото на портата издрънча. Появи се пощаджията, извика напевно: "Поща!" И като ме видя добави: "Имате телеграма".

- Прочети ми я!

Той разтвори листа и прочете:

"Приет си химия - Живка". Ела да се подпишеш!

И аз скочих от язлъка на двора. Нямаше повече от три метра.

А пък тази Живка беше едно хубаво момиче, което ухажвах, но тя не можа да разбере това. Беше ми обещала, че когато излязат резултатите, ще провери и ще се обади. Вкъщи настъпи масов радостен плач. Плачеше мама, подсмърчаше и тате и все пак успя да каже: "Но аз много хубаво написах писмото!"

И така бях студент в научно-педагогическия профил на специалността Химия към Физико-математическия факултет. Ако имах малко по-висока бележка по български, щях да бъда в научно-производствения профил и един вид да се подготвям за научна работа. Защото по това време по-глупавите очевидно се подготвяха за учители. Но, в края на краищата суета, всичко е суета.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух